Северната магистрала напредваше и вече бе около една трета готова. Като за четиридесет и шест години строителство, това бе впечатляващо достижение. В останалите две трети обаче бяха страхотните гледки на майка България, заради които тоя народ бе решил да не мърда от тук хиляда и триста години, и бе пролял реки от кръв на всякакви ентусиасти, решили да го изместят…
Всички бяха в добро настроение. Въпреки корона-вируса, и всички други глупости, случили се, и все още продължаващи да се случват тази година, семейството се бе запътило на море… Щеше да даде своя дан в спасяването на туризма. Бай Добрий беше голям патриот, и често гълчеше ония, дето ходеха в Гърция, и хранеха техните таверни и квартири. Дори да не ни е идеален туризмът, да помагаме на своето, значи че един ден то ще израсне, и ще стане като гръцкото, а защо не и по добро… Пък и – българското никак не бе лошо, ако питате Добрий…
Телефонът на съпругата му – Добревица, иззвъня.
-А, това са тия от хотела… - каза тя и вдигна.
-Да, потвърждаваме, идваме… - чу се с след малко – Късничко тръгнахме, но в пет часа сме при вас. На път сме… - каза тя, а след малко и добави – Доообре, идваме, чакайте ни…
Разговорът свърши.
-Проблем ли има? – попита Добрий.
-А, не… Обадиха се да потвърдят резервацията. Да запазят апартамента.
Съпругата бе намерила изгодна оферта за осемдесет лева на вечер в „Св.Св.Константин и Елена“. Някога тоя курорт се наричаше „Дружба“ и бе една от перлите не само на българското, но и изобщо на Черноморието. Албена-Златни пясъци-Дружба – това бе гордостта на социализма, пълнеща хазната му и с долари, и с рубли. Сега всичко бе малко по-различно. Част от курорта бе реституиран – къде законно, къде не, и се състоеше от стотици малки частни имоти, отдадени за застрояване. Това доведе до появата на голям брой нови хотели, и по-ниски цени. Нещо, което в „Албена“ и „Златните“, бе по-ограничено, и там още беше скъпичко.
Но в тоя рухнал туристически сезон, когато осемдесет процента от хотелите решиха изобщо да не отварят, осемдесет лева на вечер си беше щедър харч от страна на туриста.
Но за хората, търсещи почивка, като Бай Добрий и фамилия, не винаги парите бяха на първо място.
Телефонът отново иззвъня. Добревица вдигна…
-Ало… Да… Не, няма как това да стане… - чу се гласът и – Една стая не ни урежда. Четирима сме, вземаме винаги или апартамент, или две двойни стаи… - каза, и завърши – Добре, потърсете, имаме време – на няколко часа път сме от вас…
-Какво става… - попита Добрий, след като затвори.
-Нещо са объркали стаите. Апартаментът бил зает и предложиха една нощ да ни настанят в двойна стая четиримата заедно. Казах, че не може…
-Българска работа… - каза Добрий, но никак не се разтревожи. В този празен летен сезон, да не могат да намерят къде да настанят някого при толкова свободни хотели, изглеждаше невероятно. Междувременно, гледките се меняха една след друга. Един ТИР бе образувал колона и Добрий бе първи след него. Но просто нямаше къде да го изпревари. Някои налудничави шофьори го правеха с поемане на риск, и това показваше каква е причината страната да е сред първите по пътни жертви. Но Добрий не бе от тези, и в продължение на половин час се наслаждаваха на чудесната гледка на задницата на сръбски ТИР. В редките случаи, когато се появеше права отсечка, насрещното движение ставаше тежко натоварено.
Най-сетне на едно нанагорнище, ТИР-ът съвсем загуби сили – явно бе претоварен, и започна едва-едва да пъпли. Това позволи на едно по-къса отсечка, макар и цялата на бобунки и дупки, Добрий да го изпревари. Пак се върнаха на старите гледки.
За трети път телефонът иззвъня. Добревица, вече с признаци на раздразнение го погледна, и го вдигна.
Слуша известно време, после каза:
-Чувате ли се какво говорите? Две семейства да спим в един апартамент. Това сме осем човека…
Бай Добрий и хората му щяха да почиват със семейството на една приятелка на Добревица. Четирима възрастни и четири деца. Уговорката беше за два апартамента. Другото семейство вече бе пристигнало, и го бяха настанили. Нещо за добревците апартаментът бе изчезнал…
-Направила съм резервацията преди 1 месец. – ядосано каза Добревица - Нали знаете какво беше тогава? Ген.Мутафчийски всяка сутрин по телевизора. Брояхме трупове. Вирусът идваше с невиждана жестокост. Ходихме с маски дори в къщи, а никой и не мислеше да ходи на море. Аз резервирах, спасяваме ви сезона. А сега ми обяснявате, че нямате места. И бия път от София. Намерете решение. Не е моя работа изобщо да мисля, вместо вас, но ето – за една нощ намерете две двойни стаи, и всичко е наред.
Скоро разговорът свърши.
-Май ще спим в колата… - пошегува се Добрий, а децата взеха да се смеят. – Но като тръгнеш на почивка в България, винаги има риск да те изненада нещо такова… - философски добави той, без да губи и един атом от своя туристически патриотизъм.
-Предният ползвател на апартамента поискал още една вечер. Съгласили се. И сега нямат къде да ни настанят… - каза Добревица.
-Е, няма къде. Половината хотели са празни. Да звъннат на някой съсед… - каза Добрий.
-А, де… Аз ли да ги уча. Побъркали са се. В една стая да ни вкарат четиримата, или две семейства в апартамент.
-Тия гледат само пари да събират, не мислят за клиента изобщо… - каза Добрий – За да оскубят осемдесет лева от предните, сега ни объркаха на нас почивката. И не искат да ни пратят в друг хотел, за да не вземе той парите. Остава да ни предложат и дрешника на чистачката…
-Съвсем очаквано е и това да стане… - почти гневно вече каза Добревица.
Подир малко телефонът отново иззвъня. Ядосано го вдигна. Успокои се. Този път беше приятелката и.
-А, настанихте се – добре. Виж там на рецепцията какво става? Помогни да уредим апартамента… Какво… Няма рецепция? Няма никой. Е, как се настанихте? На кого платихте… А, още не сте платили…
-Кажи и да не плаща, докато не настанят нас. Да имат едно на ум, че сме две семейства да ни уважават повече… - подметна Добрий.
-Не плащайте, докато не дойдем… - каза Добревица. Очевидно получи съгласие насреща.
По едно време спряха, за да се разтъпчат. Бая си беше да караш до морето. Всъщност, това бе за някои най-приятната част – пътешествието – пет-шест часа. На юг вече част от чара на почивката се губеше, заради южната магистрала. А какво очарование беше едно време – да стигнеш до края на магистралата, после до „петолъчката“, после по хубавите и разтърсващи тяло и душа стари пътища. Добрий и Добревицата му се бяха запознали във времената преди Магистралата, и след едно такова южно море.
На север очарованието още го имаше, и си трябваха спирания за „разтъпкване“.
-Сменям те, аз ще карам натам… - каза Добревица. Обичаха да го правят – така умората не падаше върху единия. Добрий бе един от онези мъже, които бяха успели да научат жените си да шофират добре. Това ги правеше да не са незаменими и задължителни при всяко пътуване, а и в града – вече двама караха децата на училище и разходки, а не задължително единственият шофьор. Добревица – зад волана, бе една от семейните гордости на Добрий.
-Никак не го и помисляй. Аз ще си карам – ти си по-върла в разправиите с идиоти. – каза Добрий.
И бе прав. Той бе човек на духа и творчеството – един от обичаните български писатели. И тъй като в живота, за да е добро семейството, трябва единия да допълва другия, то Добревица бе всичко, което той не бе. Тя не се оставяше да я „метне“ някой, не гледаше „нашироко“ над дреболии, които могат да струват доста пари, не обичаше израза „аз съм над нещата“. А най-много обичаше израза „тия си го получиха“. Същата, между впрочем, бе и приятелката и – вече настанена в хотела.
Малко след като продължиха пътя си, очаквано – телефонът иззвъня. Може би вече бяха намерили решение.
Не съвсем.
-Сто и осемдесет лева? Вие луди ли сте? За една вечер… - ядосано каза Добревица. А след като търпеливо изслуша обяснения, отново – Всичко това е по ваша вина, какво решение ми предлагате в съседния хотел, който е друг лукс и цената е със сто лева отгоре. Това е безумие. Не съм съгласна. Вие трябва да намерите решение, вие сте объркали всичко… Да, двама възрастни и две деца… Едното на петнайсет, другото – на дванайсет.
Затвори телефона.
-Намерила в съседния хотел, много трудно било, и е сто и осемдесет лева на вечер… - каза Добревица.
-Като станат такива грешки, е нормално да намерят друг хотел, да се извинят, и да е за тяхна сметка… - каза Добрий – Абсурден подход да започват да ни пазарят, и то за повече пари. Те не си свършили работата, ние ще плащаме повече…
На децата отново им стана смешно. Щастливи същества са всички деца. Човек трябва да изживее пълноценно детството си, защото после онова дето иде, не е точно живот…
-Пет пъти ми звъни, и все с идиотски предложения – четирима в една стая, осем в апартамент, а сега – и по-скъпо. Трябва веднъж да ми звънне, с готово решение, и с извинение. Не пазарлъци непрекъснато…
-Това е символ на глупостта. Ние сме две семейства, ще им оставим общо хиляда и отгоре лева. И ще сме там и в делниците, а не само в събота и неделя, когато е препълнено. Рискуват всичко това, заради една нощувка. Евтини на брашното, скъпи на триците… - писателски каза Добрий.
Телефонът отново звънна.
-Да, на двайнасет е едното дете? Какво? Ами може, да. Не е точно на дванайсет. Аз закръглявам, но не са навършени… - каза Добревица. А после добави… - Сто и десет? Вие подигравате ли ми се? Разбрали сме се за осемдесет… - каза ядосано, и започна да слуша. Накрая завърши – Ако е сто и десет, трийсет вие ще ги платите, аз ще платя осемдесет. Ще е за ваша сметка целия този цирк…
Разговорът приключи.
-Намерила „врътка“ хотелиерката. Ако пишем едното дете под дванайсет, цената пада от сто и осемдесет на сто и десет. – обясни Добревица – Карат ни да лъжем, и айде – излъгахме…
-Ти си роден на първи октомври, чу ли? – каза Добрий на сина си – по-малкият.
-Какво? – попита детето.
-Ако някой те пита, не че ще стане, но ако те пита – на първи октомври си роден. Нямаш дванайсет още…
-Разбрах…
-И на сто и десет няма да и дам! – каза Добревица – Да платят те разликата.
-Реално нищо не трябва да им плащаме. Тая нощувка трябва да е без пари. Като стане грешка, всеки нормален хотел това прави. – идеалистично разсъждава Добрий.
-Нормален хотел? Тия за да издоят една нощувка от предния наемател, ни се качиха на главите. Безплатна нощувка. Едва ли им минава през ума. Ние за тях сме касички, и нищо друго…
Телефонът отново иззвъня. Този път разговорът беше къс:
-Добре, разбрахме се. Осемдесет от нас, вие поемате разликата…
Триумфиращо Добревица затвори телефона:
-Разрешили са шефовете. Нашата цена остава, те ще се оправят с другия хотел.
-Толкова кандърми, за едното нищо. Това не са хотелиери, а пълни глупаци… - каза Добрий, донякъде и той леко ядосан.
-Това трябваше да стане от началото, а не да ни правят луди няколко часа по телефона… - каза жената, а после добави – Дай аз да карам, така се успокоявам.
-Добре, вече може да караш, след като оправи идиотите… - усмихнато каза Добрий.
Точно при спирането да се сменят, се обади приятелката. Оказа се, че обещаните места за паркиране ги няма, било пълно с коли. Но се оправили наоколо. Заради празните хотели, имало места из уличките.
И ето го накрая – славният курорт „Св.Св.Константин и Елена“ - гордост на демократичния преход. Добрий имаше адрес, но… не можеше да го намери. Също както и в София, и навсякъде другаде, и тук улиците нямаха табели. Именно тук и Добрий видя изключително редките улици, широки точно колкото една кола, и нищо повече. Такива имаше из стари западни градове, с вековна история. Просто някога не е имало коли, а само коне, и тесните улици са били нормални. Но този нов курорт бе от последните двайсет години. Тези тесни улички значеха само едно – на реститутите едва им се е откъснало нещо от „сърцето“ за улици. Всичко трябва да се застрои.
-Това е по-съсипано от Слънчев бряг… - каза Добрий, който мъдруваше от навигаторското място.
И наистина – в символа на бетонното Черноморие, поне между хотелите имаш доста разстояние. Едно десет – петнайсет – двайсет метра. Имаше и улици. Тук сградите бяха буквално една до друга, някои улици не бяха дори асфалтирани, и почти всички бяха изключително тесни. За една кола.
-Всеки е строил нещо, без за мисли за нищо. Това не е курорт, това е по-зле и от гето. – добави той.
-Преди месец се разхождах из долната част. Из парка. Там е друго. Не знаех, че точно тук съм поръчала…- каза Добревица.
-Това трябва да се обособи като отделно име. Лъже се с „Константин и Елена“. Хората се заблуждават. Това е абсолютно туристическо гето, просто е близо и го водят същото. А не е...
-Дано поне хотелът да е добър… - каза съпругата.
Хотелът го намериха доста трудно, защото се оказа, че дори работещите в комплекса почти не го познават. Толкова хаотично се бе развил. Затрудни се да им обясни дори един таксиджия, който обяснява обяснява, и накрая великодушно предложи да ги закара. Ама то с цените на такситата в курортите, ще ти идат половината пари за почивка, ако ли сбъркаш да се качиш. А и цяла кола с багаж бяха – едва ли ще се събере в едно такси.
Накрая все пак го намериха. Едно сгушено сред теснотията хотелче, с черен път отстрани. Това обаче бе основният хотел, където нямаше свободни стаи. Предстоеше още толкова търсене за другия. Всички опити за упътване бяха обречени, и стана едно въртене в кръг. Накрая се установи, че в това гето улиците не само завиват, и остават със същото име, но дори свършила улица, затапена с бетонни блокове, от другата страна е в същото име. Единствено любознателността на децата, и това, че обичаха да обикалят, им помогна да намерят втория хотел.
Еврика…
Все пак всичко свърши добре…
На рецепцията нямаше никой, но поне имаше рецепция. Нямаше звънец, но поне имаше една визитка. Можеш да намериш нещо като стопанка…
-Да, разбрахме се за вас. Сто лева… - каза стопанката.
-Какви сто лева? Нали говорихме за осемдесет, и разликата от другия хотел… - каза Добревица, а всъщност бяха говорили дори за сто и десет, и то с лъжата за малкото дете, и трийсет от другия хотел. Но явно тук ценообразуването вървеше малко като на капалъ-чаршъ… Кой ли знае – може цената да си бе стотачка, а оная другата да я бе направила на сто и десет. Та Добревица да вземе да се пазари, и да свали на сто, и да е доволна от себе си. Да е доволна, че пак са я прекарали. Кой ли знае какви бяха сметките в ума на хотелиер, предизвикал тази бъркотия, заради една нощувка в повече.
-Тук е сто лева на вечер. Не знам какво сте се разбирали… - каза стопанката – На мен ми казаха, че идвате, да ви настанявам. Ето тук ще приготвя апартамента.
-Лудост и безумие… - ядоса се Добревица и започна да набира телефона. А докато тя се занимаваше с идиотите, Добрий се обади на вуйчо си, който бе на море в Поморие. Оказа се, че доста добре се чувстват, доволни са, и на Добрий му мина през ума, защо ли пък да не завият на юг и да идат при тях. Но засега не го сподели, очакваше битката на съпругата си с обективната реалност.
Тя се върна донякъде успокоена, ако можеше това да се счита за нормално – човек тръгнал на почивка, пътува 7 часа, и го посрещат с абсурди…
-Ще платим сега сто, утре ще ни приспаднат двайсет от следващите нощувки… - каза тя.
Добрий извади две петдесятки и ги подаде на стопанката. Тя ги пусна в апартамента.
-Нещо бележка за тия пари? – попита Добревица, решена като всички им късат на тях нервите, и тя да къса.
-Да, след малко ще ви дам… - каза стопанката, но така и не получиха нито бележка, нито касов бон. Все пак – поне пък не ги изгониха от апартамента… Имаха покрив над главите си…
Вечерта се разходиха из курорта – доста празен. Наджапаха в морето, макар и за малко. Добрий обичаше винаги още в първия ден да усети водата. В сладки приказки, с приятна компания, настроението се оправя. Макар че самият курорт бе пълна катастрофа – смесица от глупаво застрояване и изоставени стари сгради – вкл. такива на самия бряг. Вместо те да станат на хотели, правим стена до стена къде ли не. Но това е свободната пазарна икономика – план и стратегия няма, всичко е по стремежа към бързата, и то лична, печалба.
-Тук не е кой знае какво… - стигнаха до логичния извод накрая.
-И плажът е малко стръмен, не е за децата… - добави Добрий.
-Може да огледаме други места наоколо, и утре да решим… - предложи Добревица.
-Ами да, ние нищо не сме платили още… - каза приятелката и.
-Много ни ядосаха, това е обидно и унизително отношение към хората… - с горчивина каза Добревица.
-Заслужават всички да им се изнесем утре… - каза приятелката.
-Разровете в Нета, вижте цени и наоколо, и ще решим… - каза мъжът и.
Тази тъжно-смехотворна вечер имаше още един култов момент. На една пейка сред изоставения туристически град, с наистина осемдесет процента затворени хотели, намериха загубен мобилен телефон. Съвсем нов беше, и то скъпичък. Поне хиляда лева. И работеше.
Стояха, гледаха го, чудеха се, и накрая решиха да не го вземат. Късметът си е късмет, ама може човекът да се върне да го потърси. А и в тая пустош, ако го оставеха, вероятността това да стане, бе голяма. Едва ли още много хора щяха да минат от тук, преди ошашавеният собственик да се върне.
Направиха доброто дело, дадоха пример на децата си. Оставиха го, само го захлупиха на обратно, та да не свети, и да не привлича вниманието.
Но тъй като го намериха в близост до някакъв санаториум, а и целият народ бе ошашавен на тема корона-вирус, то всички деца трябваше спешно да си избършат ръцете с мокри спиртосани кърпички. Кой знае чий беше този телефон…
Малко по-натам – на изхода от парка, гледаха някакви притичващи напред-назад мъж и жена. Нещо се въртяха и цъкаха разни телефони.
На приятелката на Добревица и хрумна и подвикна:
-Телефон ли търсите?
-Онези като гръмнати погледнаха и казаха:
-Да.
-Тичайте натам в парка – на пейката го оставихме… - каза приятелката. А женицата хукна като невидяла…
Още малко и стигнаха хотела. Уморените мъже си легнаха с децата, а жените отидоха на кръчма – и да търсят други хотели. Възмущението от неуважението бе заразило и приятелското семейство.
На идната утрин, Бай Добрий разбра, че ще ходят на разходка до близкото Кранево – да разгледат плажа, и видели тук-там някакви добри предложения за нощувки.
Кранево е легендарно име. Някога това бе основно социалистически пионерски лагер. Добрий цял живот си бе мечтал да иде на лагер на море, но през социализма за това се искаха „връзки“. Така успя да се дореди само до лагер на планина, което също не беше лошо. Там за пръв път разбра, че и учителите пиянстват – а той до тогава бе имал почти благоговейно отношение към тях. Но тъй като не ги бе видял лично, а му го разказа друго дете, предпочете да не му повярва, и си запази уважението към учителите.
Но така или иначе, в тяхното училище никога не бе имало възможност да идат на пионерски лагер на море. Добрий си остана с мечтите, които осъществи чак като стана на четиридесет и четири.
Кранево – едно чудесно селце, слабо застроено. Предлагат се и стари соц-квартири, и тук-там – нови хотелчета. Но в никой случай - тотално бетон-благоденствие.
-Тук ми харесва повече… - каза Добревица – Като на юг е.
-Точно това обичаме… - съгласи се Добрий.
Всички заедно наобиколиха няколко хотелчета, и накрая намериха едно – сто лева на вечер, като влиза и закуска. Това за 4 членно семейство е почти като осемдесет без закуска. И на триста метра от плажа. И има места…
А докато ги развеждаше да гледат стаите, стопанката на хотела – една очевидно отрудена жена, въздъхна:
-Българите спасихте сезона. Преди тук са само руснаци, сега никой не дойде. Но от къде дойдоха тия българи…
А подир това, направи и отстъпка, че нямаха два апартамента. И даде две двойни стаи, на цената на апартамент, та да могат да се настанят всички.
-Съгласихме ли се за тук? – попита накрая Добревица, след доста огледи и обсъждания.
-Аз съм „За“… - каза приятелката, а мъжете си мълчаха. Както и трябва да си мълчат.
-След като решихме това, сега отиваме да се бием със стария хотел, за да ви изнесем багажа… - каза Добрий.
-А, ще се оправим, спокойно… - каза приятелката – Само ще ви оставим децата да ги гледате на плажа, докато ние се пренасяме.
-Готово… - каза Добрий и хвана за ръчичка по-малкото – шест-годишно. То пък се оказа едно философче, дето впечатли и собствената философска налучничавост на Бай Добрий. Нали знаете, всички успешни писатели са леко лудички…
Подир няколко часа, Добрий се върна щастлив от плажа, докато ближеше едно сладоледче. Това си му е традиция на него – като се връща от плаж, където е изпил литър-два бира, да си вземе сладолед.
На входа на хотелчето му подвикна приятелката, седнала на една масичка и щастлива.
Добрий тръгна към нея, а отзад се появи Добревица. Той се пошегува:
-Тук една жена ме покани на маса, и отивам при нея… - каза.
А Добревица рече:
-Отивай, отивай…
Жената беше много щастлива. Явно бе изпитала възторг от напускането на хотела.
А то какво бе станало. Те ония от хотела започнаха да звънят на Добревица, кога ще дойде. А тя първо им казва, че са на плаж и после ще дойдат, а подир това спря да вдига.
А приятелката като се изнесли и извикали да си платят една вечер, и станала голяма патаклама. Хотелът се изпразва. Събото-неделята свършва, през седмицата няма никой.
-Ами вие вчера много сте обидили нашите приятели, и те се отказаха да дойдат. И ние сме солидарни с тях… - казала приятелката.
-Ама как така, нали се разбрахме, защо и вие, останете…
-Няма как да останем, като другите са в Кранево. Ние сме дошли заедно на море. – почти злорадо им казала приятелката.
-Дайте сега да звъннем на шефа – ще оправим нещата. Тя тая служителка е голяма скандалджийка, тя е виновна. – казала онази.
Сега, дали „онази“ и „тази“ са едно и също лице, никой не може да знае. Но оправданието с „виновната служитека“ е вечното извинение на глупавия началник като оплете конците. И като печалбата избяга. Ясно е, че служителката не е виновна, а някой и е казал да дере пари от където намери, и тя – докато дере едни, загуби много повече.
-Изобщо не ми давайте телефон, няма какво да говорим, изнасяме се… - намесил се мъжът – опитен около четирийсет годишен транспортен бизнесмен, който в 7 от 8 часа работен ден се разправя с шофьори на ТИР-ове.
С това и вълнението приключило, а семейството си тръгнало доволно – от намереното ново място за почивка, а и от злорадото чувство „някой да си получи заслуженето“.
Та разказваше това на масичката тя на Добрий, и той самият разбираше, че се бе получило каквото трябва.
-Петнайсет пропуснати нощувки на две семейства, по осемдесет лева, са хиляда и двеста лева… - каза Добрий – Седмицата е празна, няма кой да им дойде в апартаментите. Губят хиляда и двеста, заради много мозък да изкарат едни осемдесет.
-А, де – глупаци… - каза тя – Ама много ми е кеф така „някое тарикатче като си го получи“…
А Добревица каза:
-Всяко зло да добро. Кранево ми харесва повече, трябвало е така да стане, за да дойдем тук.
А ти приятелю, който четеш този разказ, изобщо не мисли за Гърция. Бай Добрий си остава туристически патриот. Защото, приятелю, и глупостта, и решението се намериха тук – в България. Просто търси умните, и ходи при тях…
Добри Божилов
16.08.2020
Кранево
