Канибали...

Разказ за пост-вирусното общество от писателя Добри Божилов...

-Седем хиляди златни лева… - конферансието на търга удари с чукчето за трети път – Продадено.

Така една партида черни отиде при новия си собственик, а овчарите му бързо излязоха. В последно време черните не вървяха добре. Търсенето намаляваше. Или пък изобилието на развихрилите се ловци увеличаваше предлагането.

-И сега – най-важният артефакт на днешния търг. – каза конферансието – Предполагам повечето от вас са тук, специално заради него. Тук виждам г-н Матинчев, г-жа Петракиева, дори съветникът на министър Георгиев. Имаме много знатни граждани. И така, най-важният артефакт – замразена ръка от Бойко Борисов, идеално съхранена, с генетичен тест и сертификат. Един от най-редките деликатеси в днешно време. – водещият с алчна усмивка погледна залата.

В нея настъпи раздвижване и шумът се увеличи. Времето лекуваше много, но не и омразата към Виновника за всичко случило се. Вероятната причина обаче бе не омразата, а бизнесът, който като всеки бизнес, се опитваше да се развива, и прилагаше всеки един възможен маркетинг. Някога с подобни средства бяха измислени цели съмнително потребни индустрии, от типа на супер-скъпи мобилни телефони или електрически автомобили, а днес – същото се случваше с някои видове деликатеси – мускул от проститутка, убита от сводника си или мозък от аутист.

Но нищо не можеше да се сравнява по търсене с остатъци от телата на управниците от ГЕРБ – някогашната тоталитарна партия, която цяло десетилетие бе доминирала над народ и държава, бе била непоклатима и неуязвима, до Деня на Тълпата.

За да се изкарат пари, бяха разровени гробове, и вадени останки от някогашни министри, депутати и олигарси от Партията-държава. Ако нещо не ставаше за ядене, то се превръщаше в „подправка“ чрез изсушаване. Например „Чубрица от Домусчиев“ много добре вървеше, макар непрекъснато да имаше слухове, че е фалшива, и смъртта на Домусчиев не е потвърдена. Въпросната „чубрица“ не придаваше никакъв особен вкус, но народът изпитваше извратено удоволствие от самия факт какво яде и кого наказва. Всъщност, думата „извратено“ може и да не бе точна – с промяната на ценностите, и се променяха и „извращенията“.

При оцелели едва седемстотин хиляди българи от седем милиона, бе нормално ценностите да се променят. Други народи бяха още по-зле. Българинът пак бе успял да оцелее по-добре от всички – вечната му черта, недостижима от никоя друга нация.

-Четири хиляди лева начална цена… - каза конферансието.

Матинчев и Петракиева се спогледаха.

В първия момент никой не даде знак. Дали собственикът не бе твърде алчен.

-Четири хиляди… - отвърна някой от публиката. Не бе от известните.

-Ето, че имаме търсене. Сигурно помислихте, че началната цена е висока, но сега сами ще оборите себе си… - каза доволно водещият. – Една чудесна замразена ръка от Бойко Борисов. Идеално съхранена, от самия свеж и незабавно консервиран труп.

-Четири хиляди и петстотин… - чу се нов глас от залата.

Понякога се появяваха такива ценни артефакти. Разбира се, поне десет пъти по-често се появяваха фалшификати. Веднъж един шмекер спечели сто хиляди златни лева като успя да пробута месо от някакъв братовчед на Борисов, който се оказа с много близък генетичен маркер. Успя да излъже и клиентите, и лабораториите. От тогава, за най-скъпите продукти се прилагаше троен тест – в три различни лаборатории. И резултати под 99,999% не се признаваха.

Но в случая резултатите бяха именно такива.

-Пет хиляди и петстотин – включи се за пръв път Петракиева. Една успяла бизнес дама и майка на девет деца. В днешно време раждаемостта много се ценеше, по разбираеми причини – не само нацията почти бе изчезнала, и но и ловците на други нации успяваха да откраднат един или друг българин, и той да се появи на търг някъде в чужбина. Охраната на границите непрекъснато се засилваше, но никой никога не бе успял да пребори контрабандата. Дори във времето на глобалния канибализъм. Затова раждаемостта бе ключова.

-Моите хора са надушили Мутафчийски. Скоро ще го пипнем… - прошепна Матинчев на дамата.

-Тия слухове постоянно ги чувам от пет години. Наддавай сега тук, че ще изпуснеш сигурното… - каза Петракиева.

Мутафчийски – някогашният популярен генерал, който създаде истерията с корона-вируса, по заповед на Бойко Борисов, бе най-търсения човек в България. Той се бе спасил от Деня на Тълпата, когато озверели, изгладнели и полудели от безкрайната карантина хора, нахлуха в Народното събрание. И избиха всички депутати и министри, събрали се там, за да обсъждат новото удължение на извънредното положение. Мутафчийски по това време бе в болницата си, където започнаха да докарват труповете. Наистина, вирусът накрая създаде огромен брой трупове, но най-вече от безредиците и хаоса, а не от самата болест.

Властта рухна, полицията и армията се сегментираха, а единна нова власт не се появи цяла година. Наместо нея изгряха полу-феодални вождове, най-големият от които бе някогашният Президент Румен Радев.

Но още в онзи ден, когато започнаха да докарват трупове на депутати и министри, Мутафчийски – хитър и досетлив човек, се досети. Той пръв предвиди бъдещето, и се възползва от него. Усети, че хаосът ще доведе до канибализъм, така както се бе случвало много пъти в историята. И прибра най-ценните трупове. С остатъчната му власт мобилизира няколко хладилни камиона от хранителни вериги, и с тях откара най-важните трупове на някъде. След което и самият той изчезна.

Говореше се, че именно той е реалният собственик на тези ръце, крака и всякакви меса, които се появяваха от време на време. Някъде там – той държеше телата на Бойко Борисов, министрите му, и водещите депутати, и пускаше по малко количество през определен период, за да поддържа цените. Правеше реки от пари.

И разбира се – бе най-издирваната плячка. Стотици ловци го търсеха, защото пазарни проучвания бяха показали, че началната цена на „бутче“ от Мутафчийски ще бъде поне петдесет хиляди златни лева.

Интересна съдба – да бъдеш едновременно най-богатият човек, и най-търсения деликатес. Иронията на вируса.

Разбира се – това бяха само слухове. Възможно бе реалният собственик на тази замразена ръка да бе някой съвсем друг – колекционер, или пък спекулант, купил я преди време, с цел да я препродаде.

Междувременно, цената стигна десет хиляди лева, и тогава за пръв път се включи Матинчев:

-Единадесет хиляди… - каза той.

А Петракиева триумфално се ухили. Лицето и още бе красиво на малко над петдесет.

-Нали ви казах, че сами ще оборите себе си. Четири хиляди е нищожна начална цена за това съкровище! – каза конферансието – Един чудесен деликатес, срещан веднъж на години. Но и чудесна инвестиция за години напред.

За последно, парче месо от Борисов се бе появило точно преди единадесет месеца. Анонимен богаташ го бе купил, но не бе ясно изядено ли е, или е прибрано в някой фризер, да трупа стойност.

Канибализмът е средство за отчаяно оцеляване на човека, в най-трудни времена. Той е крайна стъпка, от която хората се отвращават. Или поне се отвращаваха преди промените в ценностите.

Но когато светът се разпадна, поради икономическия колапс, се оказа че без модерната икономика, не може да бъде изхранвано население от седем милиарда души. Думата „икономика“ се бе превърнала в обида, в символ на алчни и самозабравили се хора, които не ценяха „живота“ на другите, и мислеха само за печалби. На онези заклеймени от борците с корона-вируса, които „заради пари“ искаха да свалят карантината.

Но след като карантината постигна целите си – уби вируса, скоро постигна и вторичната си цел – започна да убива хората.

Земята е малка планета за седем милиарда човека. Всички те съществуваха, благодарение на сложни механизми на организация на производството, разделение на труда, високи технологии, торове, генетично-модифицирани храни и пр. Т.е. на всичко онова, което презрително наричахме „икономика“. Когато тя рухна, поради военно-полицейски нареждания за борба с поредния сезонен грип, който някаква масова лудост бе превърнал едва ли не в средновековна чума, когато икономиката рухна, Богът на математиката произнесе присъдата си – деветдесет и девет процента от хората трябва да умрат.

И процесът започна – първо магазините се изпразниха, после спря международната търговия с храни, после изгладнели народи започнаха да напират към границите на страните, където все още имаше храна. И я изядоха по-бързо. Земеделието колабира, защото без трактори, гуми и гориво, не може да се добива същото количество. С модела „Белчо и Сивушка“ добивите са по-малки, но проблемът бе, че нямаше дори волове, защото хората, свикнали на трактори, бяха позабравили воловете. Биха могли да си спомнят, но не и при хаоса и неудържимата консумация, която изяде и крави, и волове, и коне, и всеки възможен помощен добитък.

Неизбежно бе. Правилно се бе усетил Мутафчийски, и се бе покрил някъде. Ще се стигне до канибализъм.

И се стигна. Първом бяха изядени чужденците, имали лошия късмет да потърсят убежище в България. Но същото се случи и в чужбина, та не бяхме уникални. После плъзнаха „ловците“ – да гонят криминални престъпници из гори и планини. А после плъзнаха и диверсантите – ловци от други страни, които ловят българи и ги изнасят в чужбина. А българските ловци отидоха в странство. От там и бяха довлечени тези „черни“, които минаха на търга по-рано.

-Петнайсет хиляди… - за пръв път се включи съветникът на министър Георгиев.

Конферансието демонстрира задоволство.

-Властта се появи. Лесните пари… - каза Матинчев.

От власт пари се трупаха най-лесно, и богаташите се дразнеха като някой висш чиновник се появеше и с лесни пари ги надцакаше. Богатите бяха склонни лесно да забравят, че повечето от тях бяха също с пари, натрупани с помощта на властта – в минало време.

-Няма да му дам на Георгиев тази ръка… - ядосано каза Петракиева, която май имаше нещо лично към министъра – Двайсет хиляди… - провикна се тя.

-Ако така продължава, Борисов ще доближи цената дори за месо от Мутафчийски… - прошепна Матинчев.

-Ако тоя Мутафчийски не се появи някога, Борисов и министрите му остават най-скъпата стока. Може един ден да задминат и петдесет хиляди за бутче… - отвърна жената.

-Двайсет и две хиляди… - чу се някакъв глас, не много известен. Очевидно кандидатите не мислеха да се отказват, въпреки министерската поява.

-Кога ли ще свърши цялата тази лудост? – прошепна сам на себе си Матинчев, като никой друг не го чу.

Канибализмът бе тръгнал като потребност – неизбежна. После се бе превърнал в рационалност – по-евтино бе да ловиш плячка в чужбина, отколкото да сееш жито и да отглеждаш животни. Най-малкото – охраната на подобни посеви и добитък струваше толкова пари, че бе все едно да ядеш всяка вечер деликатеси, тип „Борисов“. Но с времето започнаха все пак да се връщат нормалните храни. И тогава канибализмът навлезе в най-важната си фаза – маркетингът и корпоративния интерес.

Създаването на безсмислени продукти, които убеждаваш по безсмислен начин, народът да купува, бе част от икономиката преди „Деня на Тълпата“. Стана част от икономиката и на канибалското общество. То се превърна в новата версия на „потребителското общество“.

Да купуваш мобилен телефон по хиляда лева, при положение, че същия го има за сто, бе триумф на маркетинга. И огромни 900%-ви печалби се въртяха там. Също – електрически коли, неясни за какво „застраховки“, „инвестиционни продукти“, телевизори с резолюция по-висока от чувствителността на окото, автомобили „масов лукс“ – уж масови, но много по-скъпи от нужните средни, милиони за псевдо-произведения на изкуството, от типа на „черен квадрат, та дори реки от пари на квадратен метър имот „някъде си“… Маркетингът и измислените продукти носеха повече изгоди от нелегалните наркотици и оръжие. Наркотикът на маркетинга бе най-голямата дрога преди „Деня на Тълпата“.

Остана такъв и след него.

След глада и рационализма, канибализмът се превърна в изкуство и маркетинг.

-Трийсет хиляди лева! – извика съветникът на Георгиев и бе станал прав. В погледа му се четеше гняв. Вероятно бе попрехвърлил зададените лимити и се опитваше да сплаши участниците. Но те бяха „стари кучета“ и така всъщност той се издаде, че държи на ръката повече от всичко.

Матинчев се усмихна и прошепна на Петракиева:

-Сега ще се включат клакьорите. Ние може да си тръгваме.

-Да, така е… - разочаровано каза жената и се облегна отчаяно назад.

Клакьорите бяха подставени лица на организаторите на търга, които не участваха, докато не се появи „лесна жертва“. Някой, който да се издаде че много държи на даден артефакт. Тогава те се включваха, за да раздуят цената. Съветникът се бе превърнал в такава жертва.

Клакьорите нищо не губеха. Те можеха да раздуват до край, дори с цената на това накрая да не могат да платят. Тогава биха изгубили „началното капаро“. Но то бе платено на организаторите на търга, т.е. онези, които стояха зад „клакьорите“, реално прехвърляха от единия джоб в другия.

Клакьорството бе забранено от закона, и затова не се прилагаше масово. Но появеше ли се „жертва“, винаги се случваше.

-Трийсет и пет хиляди… - обади се глас, който до сега не се бе чувал.

И на Матинчев, и на Петракиева им стана смешно.

-Ще ида да видя какво правят децата. Повече уроци имат тия дни…

-Клакьорите ни спестиха време… - съгласи се Матинчев и стана. Тя го последва.

-Искаш ли да те изпратя? В една посока сме… - предложи той.

-Може… - каза тя.

Качиха се в едно такси.

-Колко ли ще одерат Георгиев? – чудеше се тя.

-Четиридесет и пет… - отвърна Матинчев – Няма да посмеят да прекрачат психологическата граница „Мутафчийски“…

-Това месо още не съществува, но вече влияе на пазара…

-Пазарът винаги се е влияел от илюзии, затова и винаги е бил една голяма глупост…

-Прав си, че доближи ли петдесет хиляди, може и Георгиев да се откаже… - каза тя.

Подир малко установиха, че шофьорът е тръгнал по път, който не е точно към дома на Петракиева.

Матинчев се ядоса:

-Какво става, пак ли ремонти…

Но не получи отговор. Всички ключалки изщракаха, вдигна се и преграда между тях и водача…

Изведнъж страх нахлу в съзнанията и на двамата. Спогледаха се.

Ловец.

След малко колата отби и спря. Вратите се отключиха.

Бавно и нерешително, Матинчев отвори неговата. Промуши се на вън.

Шофьорът бе излязъл и държеше електрически пистолет. От мощните. Деветстотин хиляди волта. Не можеха да си позволят да повреждат месото с огнестрелно оръжие. Това водеше до загуба поне на няколко килограма около раната. Отделно и мъртвецът започваше да се разлага, което вдигаше цената на транспорта с хладилни камери. А и контрабандата бе по-трудна. Но с електрически удар щяха да ги зашеметят и оставят живи. Сами щяха да поддържат свежестта на собственото си месо, и след доставката – да ги разфасоват.

-Екскурзия до Крим… - ухилено каза шофьорът – господин Биленкин ще ми плати десет хиляди за вас двамата.

-С какво сме толкова важни? – попита Матинчев.

-Знам ли? Вие богатите единствени си знаете защо харчите парите си. Аз само ловя дивеч и го продавам. Вие двамата струвате десет хилядарки.

-Може и да не ни изяде Биленкин… - каза Петракиева – Може да иска откуп…

-И аз това си мисля… -каза Матинчев.

-Сигурно е така. И аз не бих ял каквото и да е, на цена десет бона… - каза шофьорът – Обаче се говори, че оня е извратен. Един път платил двайсет хилядарки за една девствена танцьорка. И всички мислели, че я иска за друго. Обаче той си я изял. Цялата. Сам… - зловещо и доволно каза шофьорът.

Матинчев и Петракиева се спогледаха. Накрая тя каза:

-Е, бях готова да дам повече за една ръка от Борисов. Бих платила двайсет бона за собственото си месо…

-Май и от мен ще спечели толкова този ловец… - каза унило Матинчев.

А онзи извади ЛевКойн - крипто терминала и каза:

-Колко бързо се разбрахме…

След като получи парите, дори ги закара до дома на Петракиева.

Ръката на Борисов смени собственика си за четиридесет и три хиляди златни лева…

Добри Божилов

14.04.2020