Той бе възможно най-позорното копеле на света. Баща му бе изнасилил майка му, в една история продължила повече от десет години. Майката, носеше името „Книжната Гергана“, бе от свободното съсловие. Баща и бе библиотекар, и покрай него – бе развила интерес към книгите – едно доста рядко срещано увлечение.
Книжната Гергана бе обект на присмех от модерните младежи от свитата на болярския син Стойчо. Та кой в двайсет и втори век все още чете книги? Всичко го има в личните компютри, каквито всеки получаваше от мига на раждането си. Всяко едно човешко познание, извън строго секретните, бе всеобщо достъпно. Нямаше нужда от четене, образование, писане. Всъщност, повече деца дори не се научаваха да четат, защото компютърът общуваше чрез тях с глас.
Болярският син Стойчо бе арогантен и нахален младеж, като повечето на неговата възраст. Тези качества бяха ценни в общество, което се чудеше как да разпределя излишъците си, и почти всяка човешка дейност беше вид състезание – в добавка към основните и официални такива. А нахалството бе огромно предимство.
Но въпреки всички усилия, които Стойчо положи, Гергана отказа да му стане любовница. Това бе невиждано и немислимо. Никоя жена във владенията на болярина не би отказала на сина му. Най-малкото, повечето от тях дори се надяваха на височайшето му внимание – белкем заченат от благородната кръв.
Но Гергана му бе отказала, и по силата на закона, той всъщност нямаше какво да направи. Тя бе обявила, че ще се омъжи девствена и няма да има друг мъж, освен официалния си.
Нещо повече – разучиха законите, и отидоха да се венчаят в съседното владение – на норманския граф Вилхелм, който се бе разположил в съседство със Стойчо, след като бе спечелил на комар имота от предния му собственик. Вилхелм бе на деветдесет години, а синовете му отдавна се бяха разпръснали по целия свят. Така в графството правото на „първа брачна нощ“ фактически не се прилагаше, и затова Гергана и любимият и сключиха брак там. Дори си направиха брачна нощ, за да се приключи с този въпрос и с похотта на Стойчо.
Но едва върнали се, бяха нападнати от „разбойници“ и мъжът бе убит. Полицията, разбира се нищо не откри, защото разбойниците бяха свитата на Стойчо, който пък беше началник и на полицията. Той великодушно „спаси“ момичето от нападението, и се озова сам с нея в двореца си. След което, без изобщо да пита, се нахвърли отгоре и, и си взе своето. Години наред чакане се увенчаха с успех, и всичко дори стана законно. Защото Стойчо под „първа брачна нощ“ разбираше първа нощ на територията на неговите владения, а не по принцип.
Така хитростта на Книжната Гергана не я спаси. А като се роди детето, генетичният тест доказа, че баща е именно Стойчо, а не убият и мъж.
След това детето и бе отнето – защото носеше болярска кръв, макар и незаконородено и губещо право на наследство. А тя бе прокудена, и никой никога не я бе видял вече. Говореше се, че е избягала едно от свободните Сибирски княжества, които много много не зачитаха властта на царя. А после – отишла в колонията на Луната като тайно се качила на товарен кораб. По-натам следите и се губеха.
Янаки – каквото име му бе дала майката в последната си власт над него, вече бе на деветдесет години. Двайсет и третият век наближаваше, а той бе самотен в своята библиотека – същата останала от дядо му, и кажи-речи, единствената библиотека на света.
Сигурно и тя щеше да бъде закрита, главната причина да съществува бе, че неин собственик е „болярски син“ и собствените му полу-братя и братовчеди, които наследиха владенията, не му се бъркаха. Но и децата на Янаки бяха отлетели – всеки по пътя си, и той остана сам в библиотеката.
Хиляди томове в онзи старинен архаичен формат, които сега можеха да се съберат най-елементарен ръчен часовник. Всъщност, имаше часовници с милиони книги вътре. Да имаш книги бе част от модата, хвалеха се едни на други младежите, коя версия с колко четива е. Но никой не бе прочел нищо от тях.
Когато вратата се отвори и влезе младото момиче, Янаки доста се изненада. Не само в библиотеката, но и в собствената му къща с градинката наоколо, не бе влизал друг, освен него, от години.
-Добър ден, г-н Стойчев! – каза тя. Второто му име наистина бе това на бащата-насилник. Такъв бе законът, като излезе генетичният тест, боляринът получи „честта“ на второ име на копелето.
-Добър ден… - отвърна Янаки – Вие сте госпожица Киркорова. Обадихте се вчера…
-Всъщност съм госпожа Киркорова… - отвърна онази – Саня Киркорова.
-Госпожа? – изненада се Янаки – Не изглеждате на повече от деветнайсет. А днес, ако някой се жени изобщо, го прави най-рано на четиридесет.
-Да, общественият упадък продължава, макар че може би сме към края му… - отвърна жената – Но точно преди края, дъното трябва да е най-дълбоко…
-Съмнява ме този упадък някога да свърши. Но преди края му, да се омъжите на деветнайсет, това е още по-невероятно. Ако днес ударим дъното, след сто години пак ще започнат такива ранни бракове… - каза Янаки. Бе прочел толкова книги, че не помнеше вече броя им. Сякаш се опитваше да компенсира пълната липса на четене у останалата част от човечеството.
-Да, прав сте. Но аз не съм на деветнайсет… - каза тя – Омъжих се всъщност на двайсет и пет.
-Двайсет и пет? – каза Янаки и вдигна очилата си. Все още ползваше това древно устройство, макар отдавна да бе възможно да си постави синтетични лещи. Но очилата сякаш добавяха нещо към старата мъдрост, която опитваше да съхрани. Поне още няколко години, преди да си иде и той. Каза:
– На толкова млада възраст не правят подмладителни процедури. Но може и старите ми очи да ме лъжат.
-Не ви лъжат. Наистина изглеждам по-млада. Но аз съм тук за съвсем друго… - отвърна тя и извади едно устройство. Мобилен генетичен тестер. Същият, но много по-нова версия от онзи, с който още в мига на раждането му бяха установили чий син е. Тя го опря в ръката си, малка спринцовка взе проба, анализира я, и след миг резултатът бе готов.
След това му подаде устройството.
-Вие сте на ред. Не мога да ви задължа, но ви умолявам да направите този тест? Всъщност, дори ще ви подкупя. Прочела съм повече от десет книги в живота си, и обещавам тук пред вас да прочета още десет, ако направите теста…
-Десет книги? – очите на Янаки се опулиха – Това ви поставя сред хилядата най-начетени хора на Земята и космическите графства.
-Всъщност, прочела съм и повече. Може да съм всъщност вторият най-чел книги на света, след вас. Но думите нямат стойност, всеки може да го каже. Но ако направите теста, ще прочета пред вас още десет.
Янаки погледна устройството. Ситуацията бе доста странна. Тестът не струваше нищо, нямаше опасност от зарази, защото устройството автоматично дезинфекцираше иглата след всяко ползване. А и на деветдесет – дори нещо да го убие, нямаше да загуби много. Щяха да загубят основно книгите наоколо.
-Защо е всичко това? – попита той – Вие сте твърде млада, за да сте ми дъщеря. Пък и аз знам всичките си деца, както и внуци и правнуци. Не ви познавам. Нямам незаконни отрочета, какъвто съм самият аз. Не съм болярин, нямам право да насилвам девици. А ако сте свързана с баща ми Стойчо по някаква странична линия, какво значение има това?
-Просто направете теста! – каза тя – Ще прочета двайсет книги…
Янаки я погледна с още по-голяма изненада. Вече нищо не разбираше.
-Двайсет книги. Прочетете ги. За вас ще е полезно, не за мен… - каза и допря устройството до кожата си.
Няколко мига. Няколко безкрайно дълги мига, когато чакаш нещо толкова важно. От години тя се готвеше за този момент, но сега тези няколко секунди, сякаш бяха повече от всички тях. Относителността на времето, установена от Айнщайн, бе много по-относителна вътре в човешкото съзнание.
Устройството даде сигнал, че е готово. На малкото му екранче се появи графиката и с резултата на Янаки. Точно то този на Саня. Но онова, което бе по-важното, бе под графиките. Един съдбоносно важен коефициент, който се закова на 99,765%. Янаки се шокира и не можеше да откъсне поглед. А тя просто за миг се просълзи и разплака. След това се хвърли отгоре му, прегърна го и каза:
-Милото ми момче. Това си ти!
Деветдесет и девет и седем процента вероятност за връзка. Между майка и син…
След няколко секунди, объркан и от резултата и от полудялото момиче, Янаки се съвзе. Освободи се от хватката и, и каза:
-Вероятно е някаква грешка. Това е абсурд. Не може аз да съм ви син. Стават и грешки в теста…
-Не стават… - каза тя – сравних публичните генетични профили. И те съвпадат. Този тест е само за потвърждение.
-Но… какво става тук? Как е възможно да сте ми майка? Та аз съм на деветдесет. Не съм я виждал никога. Нейното поколение е отдавна мъртво. Вие трябва да сте на над сто и десет години…
-Всъщност съм на сто и петнайсет… - каза Саня и започна да бърше сълзите си и да се успокоява.
Янаки я погледна строго. В днешното нео-средновековие на невежество, в което вирееха какви ли не вещици, магьосници и произволни безумия, се случваха всякакви приказни истории. Но той бе човек на знанието. Може би единственият останал на света. Това не бе възможно.
-Единственият начин вие да сте ми майка, е парадоксът на Близнаците. Ако сте пътували със скоростта на светлината деветдесет години. Но и това не обяснява защо изглеждате по-млада от двайсет и пет…
-Знам, че вие сте най-умният човек на света и не бихте повярвали на никакво обяснение… - отвърна тя – Но аз съм майка ви. Аз съм майка ти, мило момче… И съм на сто и петнайсет години.
Янаки се обърна към компютъра, набра нещо, рови, търси, сравнява, появиха се графики, анализи, публикации. Всъщност, в днешно време научни публикации почти нямаше. Най-големите учени бяха по същество магьосници. А роботи поддържаха всичко, строяха коли, кораби, компютри, дори ги усъвършенстваха. Развитието на изкуствения интелект не бе завършено, и зацикли някъде в началото се, след като естественият интелект сам се отказа от способността си да мисли и се превърна добре поливан средновековен зеленчук. Но все пак роботите бяха достигнали достатъчно ниво, за да поддържат самия свят и неговото възпроизводство.
Днешните „научни статии“ бяха по-скоро религиозни трактати на някой магьосник. И в тях нямаше нищо, абсолютно нищо за релативистични скорости, та дори да една десета от скоростта на светлината.
Човешката империя се състоеше от Земята, Луната, Марс и няколко малки спътника, заедно с доста космически станции. Но всичко това бе във вида на средновековните кралства. Не ставаше с прогрес в технологията, а с използване на наличната технология. Така както векове наред светът се бе развивал върху дървени кораби, без с нищо да мръдне напред, така и сега се градяха космически селения в близкото пространство на базата на откритото в двайсетия и двайсет и първия век – последните преди големия упадък.
Всъщност, никой от графовете, болярите, шейховете, кралете и императорите не приемаше това като упадък. Единствено неколцина все още четящи, но те ставаха все по-малко.
-Няма такова нещо. Няма подобни полети, няма до експерименти… - каза Янаки – Освен ако майка ми е била отвлечена от извънземни, няма друг начин…
Тя се усмихна мило, по майчински, и седна до него. Взе състарените му ръце и ги погали.
-Има, момчето ми. Има. Единствено ми е жал, че тогава не те взех със себе си. Но като тръгвах, не знаех къде ще стигна. А като стигнах, нямаше връщане назад… И името ми е Гергана. Аз не съм Саня. Това е измислено, за да избегна копоите на феодалите.
-Има? – попита Янаки – Има какво…
Тя помълча малко, след това започна:
-Като баща ти ме изнасили бе огромен срам. Бе унизително най-вече защото самата аз не се бях съгласила. Всяко доброволно сношаване не е срамно. Но за мен бе. Баща ти ме унижи, и уби онзи, който трябваше да е истинският ти баща. А аз бях на двайсет и една едва. Младо слабо момиче. Чудо е, че останах жива. Избягах в Русия – в свободните княжества.
-Значи слуховете са били верни…
-Да, там отидох. Но тези княжества се оказаха много повече. Това не са никакви местни феодали, надлъгващи се за власт и данъци с царя. Те бяха само прикритие. Всъщност там се бяха събрали последните разумни хора на света… И наистина – добре се бяха скрили – кой ще търси нещо сред студовете и сред някакви изглеждащи постоянно пияни помешчици.
-Последните разумни хора? – попита Янаки.
-Да. Бяха усетили началото на упадъка. Бяха разбрали, че е неизбежен. Човечеството върви в нещо като синусоида – нагоре, надолу, нагоре, надолу… И това не се влияе от технологията и натрупаното познание. Идва период, в който самата технология се превръща в регресивен фактор. Те го бяха осъзнали, и бяха създали островче на разума…
-Технологията като регресивен фактор? – попита Янаки.
-Да, всъщност е съвсем просто. Има много случаи в историята. Например Римската империя е имала висока технология. Твърди се, че е била близо дори до откриване на парната машина. Но тази технология, използвана за да подобрява живота на хората, всъщност ги разглезва, прави ги да вегетират, и в крайна сметка – хвърля ги в Средновековните Тъмни векове. Същото става и през двайсет и първи век. Цифровата технология, която докарва цялото познание на човечеството до всеки човек, всъщност довежда до масово оглупяване. Децата не четат книги, а играят на таблети и телефони. В досада се превръща всяко градивно начинание, а чисто пазарно – за икономиката става по-добре да има глупаци, които консумират. И тъй като технологията е на достатъчно високо ниво, за да осигури изхранването, то човекът няма стимул да мисли и да се бори. Постепенно всичко минава в ръцете на роботите, а по законите на пазара, човеците се превръщат в нещо, на което се дават доходи и те трябва да ги харчат. От тук насетне, постепенното връщане и към Средновековна политическа структура е логично. Демокрациите, основани на мислещо и просветено население, отстъпиха на графове, херцози, барони, боляри и всякакви подобни. И в очите на народа – охранен и с всички блага, това изглежда нормално. Повтори се Рим. Но този път онова, което не изобретихме не бе парната машина…
-Космическото пътешествие? Били сме на прага му, и мобилните телефони са ни го отнели?
-Приблизително. Но не напълно… - каза Саня-Гергана – В Сибир една група хора се събра и направи друго. Все едно умните римляни да се бяха скрили някъде, и да стигнат все пак до парата…
-Сега е станало, заради напредъка! В Рим подобно княжество не може да оцелее. Има нужда от храна, добитък, работна ръка. Сега има роботи…
-Именно. Това е разликата. На базата на високо-технологично възпроизводство, се съхрани умът, без да е зависим от околните. При Рим не е било възможно, но сега са успели…
-И в Сибир…
-Да, в Сибир. Отвън той изглежда като обречено убежище на последните архаични хора, четящи книги. А вътре е векове напред, спрямо света. Като отидох, бяха впечатлени от историята ми, от трагедията ми, и ми помогнаха много. Излекуваха душата ми. После се озовах сред умни и просветени хора. А после… После полетяхме…
-Полетяхте? Нагоре? – посочи той с пръст. Все още му се струваше невероятно. Ако някой би изстрелвал ракети от Сибир, не само околните княжества, но и целият свят би видял.
-Направихме го тайно. Когато имаш ум, а наоколо оглупяват, става все по-лесно. Всичките ни космически кораби бяха изведени в орбита чрез контрабанда и подкупи на официалните владетели. Колкото по-невежа е една система, толкова по-лесно се подкупва. Построихме своите свръх-светлинни кораби, и ги сглобихме в Космоса. И после полетяхме. Къде ли не… Търсехме нов дом…
-Нов дом?
-Това бе голямата ни мечта. Да открием нова планета, на която да преосновем човечеството. И полетяхме. Аз имам почти осемдесет години в скорост, близка до светлината. Затова съм така млада. Прав си за Парадокса на Близнаците. Аз съм твоята майка, а ти си моят син. А това че ти изглеждам на деветнайсет е просто от други развития на познанието. Реално съм на около трийсет, ако отчетем забавянето на времето. Сто и петнайсет земно време, трийсет – релативистично, деветнайсет – като ядеш правилните храни, в правилен режим, и вземаш правилните добавки.
Всичко звучеше толкова логично. На човек, прочел толкова много книги. Едва ли би било разбрано от някой от съветниците на владетелите. В най-добрия случай биха разбрали, че има някаква „заплаха“ в Сибир и биха пратили армии там. Може би, за да се сблъскат с поражението на собствената си глупост. Но всичко бе толкова логично.
Синусоидата на знанието и невежеството. Няма значение колко познание исторически е натрупано. Периодите на просвещение следват тези на невежество. Стимулите на хората се сменят, и те периодично се връщат към животинското. По чисто пазарни, технологични, политически или религиозни подбуди. Хлапакът с GSM от двайсет и първото столетие не се различаваше от хлапака с хубава тога, баня и удобства на цивилизацията в древен Рим. И двамата забравят за дълга си към света – да се борят, да го развиват, да учат, да търсят. И двамата се превръщат в плужеци, които само консумират. Обществото тръгва по нанадолнището, а с времето лавината става неудържима. Всичко се удря в „дъното“, и отскача нагоре – Просвещение, Ренесанс, модерни времена…
-И открихте ли? Нов дом…
Тя леко се намръщи. Отговорът явно не и харесваше напълно:
-И да, и не… Затова съм тук. В близката, достъпна с релативистични скорости галактика, няма втора планета като Земята. Има няколко подходящи за живот, но за труден живот. Няма нито една, където да се развие подобна огромна цивилизация…
-Това значи не… - каза Янаки – А къде е „да“- то…
Тя се усмихна.
-Това открихме ние. Но ни показаха много повече…
-Показаха ви? Нима…
-Да. Има ги. Не са много, но ги има. Има и други. Намерихме ги, и те ни намериха. Но това не може да спре упадъка на човечеството. Трябва да извървим горчивия си път…
-Но вие не сте в упадък. След като сте построили кораби и летите до съседни звезди?
-Ние сме много малко. Ние не сме човечеството. Ние сме изключение. А за човечеството се съди по всички. По това, в което живееш ти, по баща ти, който ме изнасили, по това че хората се къпят веднъж на две години, а през останалото време ползват дезинфектанти… Това е човечеството, ние сме като секта идеалисти, които постигат частична цел – запазване на познанието. Така ще помогнем по-бързо да тръгне синусоидата нагоре. Но нищо повече. Човечеството е в своето Второ Средновековие. А всъщност може и да е трето, четвърто, пето… Никой не знае преди хиляди години какво е ставало…
-Атлантида?
-Има и трима атланти там горе. Едни от първите хора, стигнали Космоса. Държат ги приспани на кораби, които постоянно се движат със светлинна скорост. Веднъж на сто години се пробуждат, за да видят до къде сме стигнали.
-Значи всичко…
-…Се повтаря. Нашият успех в Сибир не е успех на човечеството. Така както, след Атлантите сме пропаднали под фараони, цезари, крале и кралици, съвсем възможно е и сега да стане така. Сибир не е спасение, и онези мъдри създания го виждат. Казват, че понякога дори плачат за нас. Цикличното развитие на Земята е едно от най-тъжните неща в галактиката. Има раси, започнали след нас, и в момента много по-напред…
-Цикличният характер, синусоидата. Оглупяването, въпреки прогреса…
-Точно това. Това е трагедията ни. А сибирците - след век два може и ние да се приспим, и да се будим на по сто години да гледаме…
-Но защо така се получава? Защо не бъде изследван този процес? Защо човекът не следва познанието, след като е стигнал толкова високо в самото познание? Защо изпуска красотата му? Познанието е над всяко друго удоволствие…
-Това е за теб така. И за малцина. За мнозинството, важно е краткосрочното удоволствие, оцеляване, консумация. За мнозинството, познанието е просто средство за повече консумация, а не самостоятелна цел… И затова човечеството вече хиляди години се върти в кръг… - каза безмилостно тъжно Гергана, но сякаш имаше и нещо светло в думите и.
-Мамо… - обърна се той към нея – Мамо, защо си тук – на трийсет години, млада в разцвета на силите си, за да прегърнеш своя умиращ син?
Тези думи леко отново я просълзиха.
-Да, каква ирония на природните закони. Майката да стане по-млада от сина си, защото е пътувала твърде дълго със скоростта на светлината… Каква ирония. Но пък този син може да е шансът на човечеството – този порочно заченат син, който не е трябвало да съществува. Имаме малък шанс да разчупим кръга. Или поне да го разчупим по-рано, защото е съвсем възможно и след десет хиляди години, човечеството само да съзрее.
-Да разчупим кръга? Аз…
-Да ти… Виж сега, в галактиката има много свободни и обитаеми планети. Животът е голяма рядкост и се цени. Но си има и правила. Не могат да ни дадат свръх-светлинно пътуване, ако не сме достатъчно узрели. Една феодална структура с невежо население е опасно да получи жезъл, с който може да ползва енергията на звезди. Ние – сибирците, не бихме могли да построим сами свръх-светлинен кораб. Показаха ни етапите от еволюцията. Енергията, необходима за това е съизмерима с енергията на звезди. Трябва първо цивилизацията като цяло да израсне, и да се научи да управлява звезди. Едва тогава ще научи принципите на изкривяването на пространство-времето, за да пътува по-бързо от светлината. Но нашата цивилизация е в упадък, а малката ни секта не е способна на това. Остава ни да ни позволят да ползваме техни кораби и техни двигатели. Един вид – да ги купим…
-Търговия…
-В известен смисъл. Реално нищо няма да им платим, защото който владее подобна технология, има достъп до неограничени ресурси. Няма какво да му дадем. Но за да ни ги предоставят, трябва да помъдреем. Ние ще ги купим с мъдростта си, защото тези същества, самите те не са съвършени, търсят съвършенството, опитват се да намерят Бог. И след милиони години, не са успели. Единственото, което са доказали твърдо е, че пътят към Бог задължително минава през живота, и през развитието на разума. Затова насърчават всякакви разумни същества да се развиват. Не знаят по кой път ще се стигне най-бързо. А в Космоса войни няма, защото има блага в изобилие за всички. Но единственото, което се изисква, е мъдрост. Глупостта може да има разрушителни последствия. Затова технологията е след този тест. А това с нашата цикличност не е ясно кога ще постигнем. Ние непрекъснато вървим на някъде, после оглупяваме обратно. Хората не се стремят към безкраен възход, а към текущи приоритети…
-И каква е моята роля? Аз съм последният читател на Земята. После тази библиотека ще се рециклира…
-Няма да се рециклира. Ще я приберем в Сибир. И ще излъжем болярина…
-Това поне е добра новина. Но как аз ще убедя извънземните да ви дадат свръх-светлинен двигател…
-Само ако знаеш какво е да пътуваш така. Бях в другия край на галактиката, минахме на един милиметър от хоризонта на събитията на черната дупка в центъра и…
-На един милиметър?
-Да, адреналин нали. Но нямаше никакъв риск да паднем в нея. Дали на милиметър, или на милион километра, е едно и също. Просто искаха да ми покажат колко са напред. И ако знаеш какви светове има. С живот, но без разум. Чакат своя стопанин. Чакат нас…
-Бих се радвал, ако преди да умра, поне видя това…
Тя се усмихна:
-Ти няма да умреш. Не и скоро. Ако трябва, ще идеш при атлантите. Така оставащите ти две-три години живот, ще ги разтеглим на хилядолетия. Но само ако се провалиш…
-Иначе…
-Иначе… - каза тя и повтори, защото бе най-важното - Иначе ще станеш безсмъртен. Заедно с всички нас… Свръх-светлинният двигател е само едно от многото неща, които можем да получим…
-Безсмъртен?
-Да, сине мой! – каза тя, и все едно му говореше като Мария на Исус – Ти си първият човек, който може да стане безсмъртен. А ако го направиш, ще отвориш много врати за цялото човечество, най-малката от които е свръх-светлинният двигател…
-Не разбирам съвсем? Атлантите – тях ги приспивате и движите с висока скорост, за да ги съхраните. Защо те да не могат да са безсмъртни, а аз да мога…
-Защото си чел много книги и имаш рядък дух… - отвърна тя – Сибирците считаме, че си най-добрият кандидат. Онези там горе не вярват, но ние вярваме. Направихме ти тестове – техните собствени. Покриваш минималните изисквания. Имаш Потенциал. И макар същества, близки до минимума на тестовете, рядко да успяват, ние вярваме и се надяваме да го направиш…
-Все още нищо не разбирам…
-Янаки, сине, аз ти дадох това име, Янаки – съзнанието има различни форми и носители. Мозъкът е само една от тях. Но мозъкът е неизбежния затвор за слабите и неразвити съзнания. Те не могат да постигнат онзи мащаб, необходим, за да минат върху друг носител. Истината е, че мозъкът – човешкия, но и на други подобни видове, все още е неразгадан напълно. Считат го за Божествено творение. Той е най-универсалното устройство, способно да съхранява съзнание, и може да съхранява всякакво съзнание – дори низше, дори частично съзнание като това на животно. Но мозъкът е смъртен, и съзнанието си отива с него. Ако обаче самото съзнание постигне по-високо ниво, то може да се прехвърли на други носители. Които не са смъртни. Нашите приятели в Космоса постоянно го правят – прехвърлят се от един носител на друг, понякога дори влизат в мозъци и живеят на Земята, за да ни наблюдават. Друг път се вграждат в Звезди и ги изследват отвътре. Но ако успеем да извадим човешко съзнание от мозък, и да го поставим в безсмъртен носител, това ще е огромен доказателствен скок. Ще получим като раса, огромни права. Дори нашата секта ще получи правото да управлява Земята, и да я извади от това угнетяващо Средновековие. Ще получим права на Безсмъртни, които са хиляди пъти повече от правата на Смъртните.
-И защо моето съзнание да е най-подходящо – всички вие сте чели книги. Вече ти вярвам и че си прочела много повече от десет…
-Значи уговорката отпада. Няма нужда да чета още двайсет…
-Не, прочети. От твоя полза ще е… - усмихна се престарелият син.
И тя се усмихна:
-Ти си уникален, защото си чел в среда, която потиска варварски четеното. Ти си първият просветен в мъка, във време, след голям възход. Имало е такива след древен Рим и древна Гърция. Но техният възход преди това не бил толкова голям. А ние до двайсет и първи век постигаме голям скок. След това започва упадъкът, но ти си първият мъченик, четящ, стъпил върху толкова висока база. Комбинацията от тази база, тази библиотека, която е тук, и ретроградното архаично средновековие, с вонящи на мръсна плът хора, насилени девици и псевдо-рицари, които си порят коремите с пики, тази комбинация е уникална. Ти си уникално израснало цвете на съзнанието. Твоето съзнание е изключително. Никой друг от нас не покрива тестовете на извънземните. Никой дори не се доближава до границата. Никой няма да бъде допуснат да опита Безсмъртие. Но ти можеш…
-Какво ирония? Последният четящ човек на Земята, миг преди своята смърт, получава шанса да върне цялата Земя в Просвещението…
-Може би няколко мига, преди смъртта си, не би бил достатъчно развито съзнание. Всичко е трябвало да се случи…
-Ами ако се проваля…
-Тогава отиваш при атлантите. Ще наблюдаваш век през век какво става с човечеството. Може дори сибирците да изчезнем, защото ние сме просто хора, и никой не би се погрижил, ако самите ние тръгнем по синусоидата надолу…
-А ако успея?
-Тогава ти ще решиш какво ще прави човечеството после… Ти ще бъдеш първият Бог, израсъл от човеците…
Янаки само се подсмихна многозначително. Каза:
-Все пак, да четеш книги се оказа по-полезно от това да вдигаш фусти на придворни и да въртиш умело меч по турнири…
-Това е истина, която непрекъснато преоткриваме, и после губим отново… - каза майката.
-Кога започваме… - за последно рече синът…
Добри Божилов
25.10.2019
