Един разказ за децата на Прехода...
-Диктаторът
падна! – извика Френецът на своеобразен митинг пред училището. По това
време всеки вече организираше митинги, и защо да не го направят и
учителите... А и Френецът беше легенда дори преди това – в последните
дни на социализма, когато се гледаше с лошо око да ходиш с кубинки и
камуфлажно облекло по улиците, а какво остава – да го прави учител в
училище. Но Френецът го правеше, той бе дисидент по своему си. И си
остана дисидент и след социализма, когато държавата се превзе от още
по-големи шмекери.
Но в този миг, кой ли друг да произнесе думите
„Диктаторът падна“, освен естествения дисидент, с кубинки, камуфлаж,
лула, и разбира се – учител по история.
Децата се бяха събрали в
двора. Нямаше големи и малки, защото всички бяха малки. Новото елитно
училище на социализма бе едва с втори випуск. Никой не бе дорасъл още за
абитуриент.
Децата ликуваха, защото им казаха да ликуват.
А един,
най-малко един – той нямаше как да знае има ли друг такъв, промърмори
под носа си: „Не е добре така да се говори. Тоя човек до вчера го
хвалеха всички, толкова направи за държавата. И сега изведнъж –
Диктаторът падна…“
Мислеше, разбира се, за Диктатора, чийто портрет
бе окичен из цялата страна – един позитивен с весел характер плешив мъж,
който от трийсет години водеше всички към светло бъдеще.
Промърмори, може би някой го чу, може би – не…
А предния ден баба му беше влязла ликуваща в хола, където той четеше
книга, и му беше казала: „най-после тоя дъртофайник да го махнат“. А
подир въпроса „кой“, тя вече стана по-умерена, и каза: „Тодор Живков.
Той беше добър човек, ама трябва някой по-млад вече. Виж сега Петър
Младенов какъв е хубав, стабилен…“
Петър Младенов не издържа и 1 година след тия събития. Оказа се, че Диктаторът поне е знаел що върши, то не е толкова лесно да се управлява държава. Новият, млад и хубав държавен ръководител, бе пометен от лудостта на улицата, и от група комплексирани брадати мъже, които изведнъж установиха, че социализмът е виновен, че не са милиардери, и се превърнаха в новия елит на народа. Но най-вече бе пометен от няколко танка, които трябваше да дойдат за тълпата, но вместо това отнесоха на него главата…
„Диктаторът падна“. Малкият ученик не знаеше точно как да го приеме. Трябва да бе един от добрите ученици на социализма. Постигна трети резултат на изпитите за прием. Та го приеха и в СМГ. Та се чудеха къде да иде. Оказа се правилно да иде в училището на Френеца – дисидент, метъл, с лула, кубинки, и много умен.
Подир има-няма трийсет години, вече като един от доайените на училището, останало елитно и в капитализма, ученикът отиде на среща на випуска. Френецът още бе там, и кой ли да чете реч…
-Искат да разсипят държавата! Вие не трябва да го позволите… - провикна се учителят – Много хора казват, че вие – от това училище сте елитът на държавата, вие я движите напред. Не знам дали е така, но знам, че трябва да бъдете. Вземете нашата държава, спасете я от този грабеж, от това унищожаване на семейството, от разрушаването на моралните ценности. Трябва да го направите…
А голямата награда в томболата на випуска бе именно картичка с автограф от Френеца.
30 лета, след „Диктаторът падна“, Френецът май съжали за Диктатора. Кой ли може да знае дали бе съжалил. Така изглеждаше отстрани. Брадатите комплексирани люде се оказаха по-зле…
Но това бе 30 лета по-късно.
Петър Младенов не издържа и 1 година след тия събития. Оказа се, че Диктаторът поне е знаел що върши, то не е толкова лесно да се управлява държава. Новият, млад и хубав държавен ръководител, бе пометен от лудостта на улицата, и от група комплексирани брадати мъже, които изведнъж установиха, че социализмът е виновен, че не са милиардери, и се превърнаха в новия елит на народа. Но най-вече бе пометен от няколко танка, които трябваше да дойдат за тълпата, но вместо това отнесоха на него главата…
„Диктаторът падна“. Малкият ученик не знаеше точно как да го приеме. Трябва да бе един от добрите ученици на социализма. Постигна трети резултат на изпитите за прием. Та го приеха и в СМГ. Та се чудеха къде да иде. Оказа се правилно да иде в училището на Френеца – дисидент, метъл, с лула, кубинки, и много умен.
Подир има-няма трийсет години, вече като един от доайените на училището, останало елитно и в капитализма, ученикът отиде на среща на випуска. Френецът още бе там, и кой ли да чете реч…
-Искат да разсипят държавата! Вие не трябва да го позволите… - провикна се учителят – Много хора казват, че вие – от това училище сте елитът на държавата, вие я движите напред. Не знам дали е така, но знам, че трябва да бъдете. Вземете нашата държава, спасете я от този грабеж, от това унищожаване на семейството, от разрушаването на моралните ценности. Трябва да го направите…
А голямата награда в томболата на випуска бе именно картичка с автограф от Френеца.
30 лета, след „Диктаторът падна“, Френецът май съжали за Диктатора. Кой ли може да знае дали бе съжалил. Така изглеждаше отстрани. Брадатите комплексирани люде се оказаха по-зле…
Но това бе 30 лета по-късно.
На 14 да си ученик в елитно училище на социализма сигурно бе елитно. Но не и след социализма.
Той градеше електроника и технологии, и му трябваха умни деца. В пазарната икономика трябваха търговци, пласьори на дрога и едри силиконови гърди за жените. А елитът на социализма се превърна в плебеи.
Училището остана дори без сграда. Едни пари бяха били отделени за нея, но те изведнъж изчезнаха. Бе настанало времето за изчезване на парите. При соца за кокошка влизаш в затвора, а сега… Ами пак само за кокошка влизаш, но не и за милиони. Някъде потънаха парите, някъде потъна директорката. А малко по-късно в затвора все пак отиде някой – един доцент във ВМЕИ-то, дето беше нещо като „научен ръководител“ на елитното училище. Дали заради парите за сградата, или за друго, но отиде в затвора. Все пак го пуснаха за 1 ден – да връчи дипломите на децата. Младият ученик, дето мърмореше сам на себе си недоволно, получи диплома от осъден в затвора. От определена гледна точка, това бе добро знамение в това време… Диплома от затвора…
Училището остана без сграда и го разделиха в 2 сгради. И нали българските деца много си обичат училището, те просто не допускат някой да им отнеме част от него, та започнаха побоища. Най-лични в защита на новото училище бяха двойкаджиите от старото училище, с което деляха едни помещения. Училищна чест! Няма някакви „туесари“ да ни се намърдват тук. Ние искаме да учим.
Във випуска на ученика имаше един по-боен клас. Известен като „Б“. Те, разбира се, се сбиха. Станаха няколко боя, и другите започнаха да ги уважават. Това не попречи на хулиганчетата от квартала да продължат да пресрещат учениците, и да ги тормозят. Един път за малко да се сбият и с него. Отърва се, заедно с един приятел, основно защото умееше много добре да говори, и да обърква събеседника. Така на думи той излезе страшен бияч, и ония решиха да не го бият.
Но това не реши проблема. Учениците все по-рядко ползваха междучасията си, а вечер си тръгваха на групички. Нито милиция, нито преименувана на „полиция“, помогнаха. Дори навредиха. Хулиганите се озлобиха, и стана по-зле.
И така – докато някой роди гениалната идея да наемат охранителна фирма.
Проблемът се реши. Само дето стипендиите, дето децата в това отличническо училище получаваха, бяха обложени с данък. За да се плаща на охранителите. Бързо-бързо всичко приключи.
А бащата на Ученика, още като чу това, рече:
-Тия са го направили, за да наемете охранителната фирма. Те са същите…
По това време Ученикът бе още по-наивен, но се вслуша в баща си. И отказа да плаща. Вместо това обяви, че ще се бие с биячите. Нямаше как да го заставят да плати. Появиха се още няколко дисиденти такива. Оказа се, че в тия мутренски времена, дето рекетьори обикаляха да „охраняват“ всяко магазинче, мутри трябвало да охраняват и училищата.
Ученикът „мина метър“, но само защото мнозинството от другите платиха. Може би, ако не бяха платили, побоищата щяха да продължат. Поне няма сведения в мутренските времена някой да се е измъкнал с инат и упорство. Рано или късно, всички плащат. Гениално нали. Гениални бяха мутрите, не може да им се отрече. Щом накрая и един от тях оглави държавата… Но това е друга история…
Реши се проблемът с побоищата, учениците учеха.
Междувременно цялата „Електроника“ банкрутира. Марко-Тотевци. Учим компютри, и няма да има какво да работим. Японци, тайванци – от тях ще купуваме компютри. Вие – учете си, не е лошо…
Сигурно затова и към края на обучението, повечето се втурнаха да учат я икономика, я право. От компютри, та на право… Мнозина станаха културолози, актьори, психолози… Всичко дето е модерно…
Психолози…
Ученето в Технологично училище „Електронни системи“ (ТУЕС) мина между две реплики. Едната бе „Диктаторът падна“, а другата… Другата – тук малко невъзпитано: „Ебати психолога“…
Тази реплика стана легенда, обикаля училището цяла учебна година.
Произнесе я, познайте кой…
Отличникът, с трети резултат при влизането, прилежен ученик, възпитан, ценящ образованието, въпреки упадъка на ценностите.
Тази реплика беше резултат от… политиката. Ученикът, с един съученик постоянно спореха на политическа тема. Ученикът бе от онова малцинство, дето виждаше че всичко пропада, и че май сме сбъркали с промените. Повечето бяха в еуфория. И той спореше с тях, най-вече с един. После станаха добри приятели. Та понякога спореха и в час.
Точно този път обаче не спориха нищо, не се разбра какво точно стана, но учителят по психология ги набеляза нещо. И им направи забележка.
На което Ученикът каза, че не е виновен, не е направил нищо.
На което Учителят повтори забележката.
На което Ученикът повтори отричането.
И всичко това ставаше пред смаяните погледи на целия клас. Като се замислиш, в днешното време да се скараш с учител, бе нищо, на фона на мутри, бухалки, кражби и приватизация. Но странно защо, учениците бяха смаяни.
На което учителят продължи с упреците и забележките, и накрая на ученика му кипна и извика:
-Сто пъти да обвиняваш някой, дето не е правил нищо, и да упорстваш… Ебати психолога…
Настана разтърсващо мълчание. Психологът загуби и ума и дума. След няколко мига смутолеви нещо, а малко по-късно часът свърши. Дори не изгони Ученика.
Така тръгна легендата за „Ебати психолога“. Ученикът стана общо-училищен герой.
По-късно той намери учителя и му се извини, но това не промени по никакъв начин разнасянето на репликата. Но така се получава – като ядосаш някой инат, с остро чувство за достойство…
Като дойде завършването, учителите избраха неколцина най-отличили се от випуска, и им издадоха грамоти. Те бяха шеговити – един за постоянни реплики, друг че рита добре… Ученикът също се класира. Връчиха му награда „Бунтът на мравките“. И написаха „За постоянно и конструктивно мърморене в часовате…“
Трябва да бе заради „Ебати психолога…“ Не че нямаше други спорове с учителите…
Но това бе към края. Междувременно, Ученикът стана „метъл“. В класа се оформиха няколко групички. Ученикът не бе в никоя от тях. Имаше един близък приятел, с който стояха на един чин. Много добро момче. По-късно и в казармата бяха заедно. И там един път нещо изчезна тоя съученик. Има го тук, няма го там… Какво стана.
И Ученикът отиде в ротата му да пита какво става…
А „фазанът“ – така наричаха школниците дето вършеха работата на командирите, се хили…
-Ама ти наистина ли питаш за него…?
-Ами да – каза ученикът – ние сме приятели – 5 години сме били на един чин…
А оня се хили и казва:
-Приятели, а…
И добавя:
-Той е в лечебницата. Хванаха го, че е „педал“, ще го уволняват…
-Моля? – попита Ученикът.
-Може и ти да идеш – ако сте приятели…
В този ден, Ученикът разбра, че толкова години нищо не е разбрал за най-добрия си приятел. Та беше го и виждал дори с гадже – жена. Как да допусне… Оказа се гей. По-късно замина за Германия, че там гейовете повече ги уважават.
Та това бе основният приятел на Ученика. Не беше в никоя групичка. Но това не бе достатъчно на Ученика, и той реши да влезе в някоя от компаниите. И това се оказа тази на почитателите на най-качествената музика на онова време.
МетЪлът не е музика. Като инструменти някои изпълнители са добри, дори брутално добри. Но другата половина от музиката – пеенето, е почти винаги едно грачене, от хора без глас, често дори фалшиво. Ама музиката е много тежка. Особено китарите. А тия „метълите“ в класа не бяха лигльовци от „хеви метъла“. Бяха на най-хард – „блек“(черен) и „дет“ (смърт) „метъла“. „Сепултура“ и „Кенибъл Корпс“.
Метълът може най-добре да се представи с един виц:
„Китаристът се доближава до барабаниста по време на изпълнение. Онзи екзалтиран удря по барабаните и не може да се спре. Не знае на кой свят е. В делириум е. Китаристът пита: „На коя октава сме“. А онзи отговаря с въпрос: „На коя песен сме“…
В тая елитна групичка, Ученикът се научи да пие бира. И то здраво да пие. Светло пиво. Единствената истинска бира в историята. И през соца истинските бираджии пиеха само „светло“. А след соца вече „Светло“ няма. Всичко е ментета.
Яко пиене на бири. И приказки за всякакви простотии, дори за дрога. Много приказки за дрога, ама нито един от тия дърдорковци не опита дрога. Добре е понякога всичко да е на приказки. Все пак, Ученикът се научи на бири, та пообиколи и пиянските сборища на София, където идваха и наркомани. Истински. Там получи уникалния шанс да се запознае с най-легендарната столична наркоманка. Графинята…
Ама това малко по-натам. Първом – бирите.
Бедни времена бяха. Нямаше много пари. И за бири нямаше. Ама част от групичката измисли начин за кражба на бира. Ако знаете колко бира дойде така.
В едно магазинче приемаха обратно бутилки. А новите са отзад в едни касетки. И като си купиш бира, даваш празните шишета, приспадат ти ги от цената, и ти казват да си вземеш новите.
И ония там метъли – едни ловки в пръстите, обръщат гръб, и с 2 ръце вземат по 4-6 бири. Трима човека, това стигат до 18 бири. И магазинът не се усеща. С месеци продължи това. В ранния капитализъм печалбите на малките магазинчета ще да не бяха малки, та не се усетиха. Парадоксалното е, че имаше случай с бутилките върнати от тия кражби, да могат да се избият изцяло вложените пари. Рекордът беше веднъж като платиха 3 бири, а изнесоха 23. После като върнеш шишетата от 23, се получават повече пари от за 3 бири.
Ученикът никога не участва в тия кражби. Това му бе прекалено. Той участва само с пари. Нали трябваше някаква „инвестиция“ за първите бутилки. Даваше пари, и после пиеше от откраднатото. Но никога не влезе в магазина да краде самият той. От някаква гледна точка, това би следвало да правят големите „босове“, дето „не си цапат ръцете“. Но той го правеше не заради това, а наистина считаше за неморално да се краде. Странен двоен стандарт – ако зависи от теб, не би станала кражба. Наистина ако всички правеха така, нямаше да има кражба. Но веднъж извършена кражбата, няма проблем да „вкараш 3-4 бири“… Нали си участвал в парите…
Накрая, разбира се, този „бирен комунизъм“ приключи. Размина се без полиция и разправии. Просто вече не можеше да се пазарува от там…
Но покрай тия почти безплатни бири, доста приятели направиха. Доста народ идваше при тях да пие.
Един ден се появи и Графинята. Тя бе още далеч от онази логична смърт, няколко години по-късно, от свръхдоза. Личеше и, че пропада, но още беше с ума си. Зле облечена, само псува и хули, но и прави весело. Тук е редно да отдадем заслуженото, че Сиси (това и бе името) бе изключително интелигентна жена. Вероятно при други условия щеше да стане научен работник, може би комсомолка и партийка, да гради светлото бъдеще. Но времената се менят, а с това и съдбата на хората.
Сиси все пак стана първа в нещо – най-известната, велика, и… уважавана, столична наркоманка. Легенда.
В приказките и личеше интелигентността. Бе някаква смесица от това да правиш простотия като си умен. Имаше велики прозрения. Ако и пропаднала, да се докоснеш до нея, сигурно бе чест, която малко хора от това поколение са получили…
От Сиси дойде и най-култовата реплика, която се превърна след това за години в основен майтап с момичетата в класа.
Като няма дрога, на наркоманката и става лошо. И като няма пари, се чуди какво да прави. Някои го избиват на секс. Може би и при Сиси бе така. И като започне да се майтапи вика:
-Лошо ми е, ебе ми се…
А всички се кикотят. А тя повтаря:
-Лошо ми е, ебе ми се…
На другия ден, или на другата седмица – Сиси я няма, но някое момиче от компанията вземе нещо да каже, че му е лошо.
И всички започват да се кикотят и да предлагат да я „излекуват“… Нали д-р Сиси-Графинята, така ни научи…
Въпреки този досег с нея, и с други по-малко известни столични наркомани, никой от компанията не посегна към дрогата… Само приказки, а понякога някои пълнеха едни пликчета със захар и ги ближеха публично в училище. Да се изкарат, че „шмъркат“…
В тая компания Ученикът изучи и хазарта. Доста „сварка“ се играеше. Картите той ги знаеше и преди това. Социализмът, с неговата улица, е гениален учител. Ставаш майстор по шах, бридж и всякакви интелектуални игри, които биха учудили всеки западняк. Тук бридж се играе на улицата. И доста добри станаха децата. Може би затова все пак оцеляха в този преход. Оньори, голям, малък шлем, три-без-коз… На улицата.
А в позитивната компания на „метълите“ – и хазарта. Ученикът никога не изгуби много пари. Но научи най-важното за хазарта – това да знаеш кога да се откажеш. Не е важно да печелиш или губиш. Важно е да не затънеш. И да се откажеш когато трябва. Дори на загуба. Полезен житейски урок, който му помогна по-късно, когато едни македонци опитаха в Америка да го оберат на покер. Бяха там на студентска бригада. Ученикът се изниза само с 3 долара загуба. Усети, че трябва да става… В хазарта можеш доста да затънеш.
В метълската компания, от много сварка, се научават полезни неща…
В тази компания ученикът видя и уникалния случай, възможно ли е да те „вътрят“ на белот, ако имаш 4 валета. Оказва се, че е възможно.
Ето как стана. Един сваля 4 валета. Обявява 200. Играта ясна. Друг обаче – Ученикът, има четири „деветки“. И си трае. Съобрази да си трае, защото ако ги обяви, неговото „сто-и-петдесет“ и така ще падне, но ще знаят къде са „деветките“. Но изкушението в една игра да има и валета на каре, и деветки, и да ги обявиш е огромно. Но той си изтрая.
И едната „деветка“ покрита с 4 други карти.
И късмет – четирите валета теглят първо именно това вале – дето има покрита деветка. Тя не пада. Този с валето сменя цвета, но без да хаби своето вале. В резултат – гола „деветка“ прави ръка. И следват 4 чисти ръце от покритата „деветка. Накрая на последния „метър“, този с валетата, трябва да хвърли… вале. С което отваря пътя на следващата „деветка“. Пак гола. И пак хвърля „вале“. И зависеше кое. Ако беше се сбъркало, да освободи и последната „деветка“ и последното вале ще падне.
Извади късмет де, запази правилното вале.
Иначе представете си – с 4 валета, да влезеш „вътре“, и противникът да си пише 20 допълнително от твоето каре…
Междувременно, ученето си върви. Електрониката пропадна, остана само търговия. Някои ученици – с по-богати родители, си купиха компютри. Естествено, така напреднаха повече в ученето. Ученикът не бе между тях. Всъщност, между „метълите“ нямаше ни един с компютър. Може би това бе групичката на бедните…
Богатите обаче не бяха лоши. Понякога канеха у дома, да поиграеш на компютъра им. Хубаво е това… Помогнаха и при курсовите работи, дето трябваха симулации…
В тия курсови работи, които прераснаха в дипломни, Ученикът отбеляза още един свой подвиг. Беше си написал всичко, тествал, направил – всичко идеално. Обаче, всичко това се описва с малко текст. И какво да прави, какво да мисли – напечата десетки страници с графики, плюс вдигна шрифта. И така се събра количеството.
На което дипломната ръководителка – една друга легенда – Стела – по-късно директорка на училището, и то каква директорка – пребори цялата държавна бюрокрация, за да спаси самото училище, но тогава – още учителка, та тя направи забележки. Очевидният проблем бе малкият текст, но самата тя не можеше да каже какво повече да се напише. Всичко бе перфектно. А Ученикът не обичаше празните приказки. Нещо, което по-късно щеше да му помогне да стане известен писател. Щеше да пише едни книги, без нито една празна приказка. И народът да се диви и купува. Книги без баласт.
Това е обаче по-натам. Сега беше въпросът за дипломната работа. Стела прави забележки, но не казва какво точно да се оправи, защото няма и какво да се оправи. А правилата не поставят условие колко голям да е шрифтът. Всичко е наред.
И накрая, Ученикът пита нещо от типа „какво правим сега, приключваме ли, кажете какво да добавя“. А тя казва нещо от типа, че „трябва да се добави нещо, и той сам трябва да се оправи“. Това е негова работа.
При което, след толкова разправии, на Ученика му кипва и казва:
-Госпожо, баща ми плаща данъци, за да ме учите, Вие трябва да го кажете…
Този модерен данъкоплатски подход – в духа на съвременния капитализъм, разтърсва цялата учителска стая, където се развива действието. Учителите са не по-малко зашеметени от при „Ебати психолога“. И те знаят тая реплика де…
Следва едно неясно говорене, и накрая дипломната работа е приета. По-късно Ученикът получи „отличен“ на нея, въпреки краткия текст. И въпреки, че се яви с умерено главоболие от алкохола, на следващия ден след абитуриентския бал. Да, така се бе получило. Първо балът, после защита на дипломни работи. И Ученикът, за да му се „махне от главата“, се записа пръв да защитава. Пръв, след бала, на другия ден… Шестица…
Въпросната реплика за „данъците“ може и да изигра роля за наградата „Бунтът на мравките“, заедно с „психолога“…
Френецът стана директор. Учител по история, който ходи с камуфлаж и кубинки. Учителят по история стана директор на компютърно училище. Не само стана, а и се позадържа доста време. Така на училището му излезе още едно легендарно име: „онова с култовия директор“. Ами култов си беше. Преподаваше и история, и политика. Разказваше истинските събития. Например – че това на Никсън си му било комплот и преврат. Разказваше за Френската революция, за Английската, разбира се – и за нашата славна история.
Човек като е роден за учител, няма значение какво преподава. Може да стане и директор. Френецът си е такъв човек. Господ още дълги години да му даде – като учител…
Стана директор, класът на Ученика се върна в старата сграда – далеч от хулиганите. Там останаха малките – тях да тормозят.
Това училище бе странно. На шест-дневна седмица. С един ден целия физкултура. Така го бяха направили – нов експериментален стил. И в тоя шести ден – по планини, стадиони, игрища…
Ученикът никак не обичаше да тича. А учителите обичаха да се тича. И един ден – поредното тичане на стадиона на „Икономическия“. 12 обиколки. 5 километра.
И Ученикът отива при учителя и предлага сделка:
-Ще направя 12 набирания на лоста, ако може да не тичам…
Учителят го гледа невярващо и казва:
-Не можеш да направиш 12 набирания…
-Мога…
-Дадено…
Направи ги. 11. И 12-то с много зор до половината… Учителят го прие.
Как ги направи?
Ами по това време пред блока всички бяха станали гимнастици. Има едни лостове за тупане на килими. И децата само там висят. Всички се научиха на „коремно“, „силово“ и на набирания.
Ученикът не беше добър във физкултурата. И 1 набиране не можеше да направи. Не бе сред авторитетите в блока. И един ден виси на лоста и се мъчи. Едва една наполовина се надига. И едно момче от блока – циганин, по-късно стана престъпник, беше в затвора, би жена си, та дори се появи в „Море от любов“, но жена му не се върна при него, та това момче – циганинът, стои и гледа.
И Ученикът вика: „Невъзможно е, има хора с мускули, аз не съм от тях“. А цигането казва:
-Няма невъзможно, всеки може…
И Ученикът още повече се амбицира, и след време направи едно набиране. После направи две. После „коремно“, „силово“. Накрая и 12-те набирания пред учителя със страхотното арменско име Карапетян, комуто учениците викаха „КараПищов“. Направи ги, и не тича… Полезно нещо са лостовете за тупане на килими, и подходящ циганин в подходящия момент…
Юношество на Прехода. Това бе животът на Ученика в тези бурни времена. Накрая завърши добре, както бе влязъл. Един от малкото, дето „пробиха“ в „Икономическия“. Най-елитното учебно заведение по онова време. Кой ти учи за инженер, всички трябва да станем икономисти, бизнесмени, милионери. Всички натам напираха, малцина влязоха. Един от тях – Ученикът.
Днес, ако го питате, не позволява на децата си да учат Икономика. Това е най-глуповатата наука във Вселената. Загуба на време. На човек не му трябва повече от една книга по Обща теория. Нищо друго. 5 години икономика, та и магистърска степен – това е безсмислица. Икономиката не е наука, а пълнеж на време с безсмислици. Със сигурност тия във ВМЕИ и в СУ научиха повече.
Ученикът го приеха и в СУ, но избра Икономическия. Нали е най-престижно това. Другият единствен дето влезе там, беше тоя дето се караха с него по политиката. И той умно момче. И двамата умници.
Ако беше влязъл в СУ, сигурно щеше да се запознае по-рано с жена си… Ирония. Тя е от СУ, а приказките бяха, че в Икономическия било най-лесно да си хванеш мацка. Може и да е лесно, но ветровете на живота кой знае къде ще те отведат. Може и в СУ.
Но това беше по-натам. Първом Ученикът беше студент в Икономическия, и нито веднъж не го скъсаха. После отиде на бригада в Америка. После поработи в България, и се убеди, че тук нищо не става. И като има-няма, половината от набора, се подготви за емиграция. Готови му бяха документите за Австралия. Оказа се, че там има добра точкова система, и ако я изпълниш, ти дават достъп. Има цяла българска общност. Един добър човек от нея му помогна. Срещу заплащане разбира се. На запад никой не работи без заплащане. Макар че географски, Австралия е на изток. Шегите на глобуса.
Почти беше готов, документите тръгваха…
И тогава се… ожени… И си остана. За доброто на нашата страна, си остана… Остават българи да се раждат тук…
Женитбата провали Австралията, но тя е тема за цяла книга. Защото се ожени за момиче от СУ, от където се беше отказал, и тя му се оказа… съседка – живеела година наред на няма и километър от него. Може да се разминавали в рейса, или в магазина.
И къде се срещнаха – не в СУ, и не в квартала…
А на морето… На един бар с водка, мента и оня евтин коктейл „секс он дъ биийч“. Сигурно е било ирония като са го поръчали, без да искат. Казаха на бармана нещо, той разбра или не разбра, и им дава 12 малки чашки, пълни с нещо средно между сок и алкохол. И те не знаят, че е за тях, докато не виждат, че никой друг не го пие. Това никой друг да не изпие свободна пиячка на бара, също ще да е знамение от Господ.
Накрая разбират че е за тях, плащат го… И го изпиват. На нея не и се отрази зле, но той беше на поне 300-400 грама чиста водка, без да броим всичко друго. И като си тръгваха, само тя си тръгна, а него го остави да си почива в колата. Дори му отвори прозореца, за да може да диша. Каква грижа още на първата среща… Господ си знае работата…
И така приключи Австралия. Остана си тук – женен, щастлив, бори демографската катастрофа, а подир 20 години стана и много одумван автор на бестселъри….
Диктаторът падна. За добро или лошо – кой може да знае… Дали добро или лошо ще стане животът, дори в най-обърканото време, е функция единствено на човека…
Уф, тая математика. Сигурно е защото винаги си е бил гениален на тази тема, и никога не се е захващал да работи нищо с математика… Писане на вестници, писане на книги, бизнес… И никаква математика. Която си остана единствено в главата…
Завоите на живота…
Но кой ли знае бъдещето. Преходът свърши, а заедно с него и детството ни. Навлизаме в зрелостта. Дори децата вече ни гонят, не ни щат. Пак сме млади, но вече никой не очаква да се занимаваш с него. Кога свършва детството? Когато свърши Преходът? Не, това е случайно съвпадение по законите на комбинаториката. Детството свършва, когато децата ти кажат: „Махай се“. Това е краят на детството.
Тогава си млад, жизнен, и свободен. Време за зрелост. И така докато дойдат внуците. Когато започва новото вдетиняване… Очакват ни нови вълнуващи дни…
Той градеше електроника и технологии, и му трябваха умни деца. В пазарната икономика трябваха търговци, пласьори на дрога и едри силиконови гърди за жените. А елитът на социализма се превърна в плебеи.
Училището остана дори без сграда. Едни пари бяха били отделени за нея, но те изведнъж изчезнаха. Бе настанало времето за изчезване на парите. При соца за кокошка влизаш в затвора, а сега… Ами пак само за кокошка влизаш, но не и за милиони. Някъде потънаха парите, някъде потъна директорката. А малко по-късно в затвора все пак отиде някой – един доцент във ВМЕИ-то, дето беше нещо като „научен ръководител“ на елитното училище. Дали заради парите за сградата, или за друго, но отиде в затвора. Все пак го пуснаха за 1 ден – да връчи дипломите на децата. Младият ученик, дето мърмореше сам на себе си недоволно, получи диплома от осъден в затвора. От определена гледна точка, това бе добро знамение в това време… Диплома от затвора…
Училището остана без сграда и го разделиха в 2 сгради. И нали българските деца много си обичат училището, те просто не допускат някой да им отнеме част от него, та започнаха побоища. Най-лични в защита на новото училище бяха двойкаджиите от старото училище, с което деляха едни помещения. Училищна чест! Няма някакви „туесари“ да ни се намърдват тук. Ние искаме да учим.
Във випуска на ученика имаше един по-боен клас. Известен като „Б“. Те, разбира се, се сбиха. Станаха няколко боя, и другите започнаха да ги уважават. Това не попречи на хулиганчетата от квартала да продължат да пресрещат учениците, и да ги тормозят. Един път за малко да се сбият и с него. Отърва се, заедно с един приятел, основно защото умееше много добре да говори, и да обърква събеседника. Така на думи той излезе страшен бияч, и ония решиха да не го бият.
Но това не реши проблема. Учениците все по-рядко ползваха междучасията си, а вечер си тръгваха на групички. Нито милиция, нито преименувана на „полиция“, помогнаха. Дори навредиха. Хулиганите се озлобиха, и стана по-зле.
И така – докато някой роди гениалната идея да наемат охранителна фирма.
Проблемът се реши. Само дето стипендиите, дето децата в това отличническо училище получаваха, бяха обложени с данък. За да се плаща на охранителите. Бързо-бързо всичко приключи.
А бащата на Ученика, още като чу това, рече:
-Тия са го направили, за да наемете охранителната фирма. Те са същите…
По това време Ученикът бе още по-наивен, но се вслуша в баща си. И отказа да плаща. Вместо това обяви, че ще се бие с биячите. Нямаше как да го заставят да плати. Появиха се още няколко дисиденти такива. Оказа се, че в тия мутренски времена, дето рекетьори обикаляха да „охраняват“ всяко магазинче, мутри трябвало да охраняват и училищата.
Ученикът „мина метър“, но само защото мнозинството от другите платиха. Може би, ако не бяха платили, побоищата щяха да продължат. Поне няма сведения в мутренските времена някой да се е измъкнал с инат и упорство. Рано или късно, всички плащат. Гениално нали. Гениални бяха мутрите, не може да им се отрече. Щом накрая и един от тях оглави държавата… Но това е друга история…
Реши се проблемът с побоищата, учениците учеха.
Междувременно цялата „Електроника“ банкрутира. Марко-Тотевци. Учим компютри, и няма да има какво да работим. Японци, тайванци – от тях ще купуваме компютри. Вие – учете си, не е лошо…
Сигурно затова и към края на обучението, повечето се втурнаха да учат я икономика, я право. От компютри, та на право… Мнозина станаха културолози, актьори, психолози… Всичко дето е модерно…
Психолози…
Ученето в Технологично училище „Електронни системи“ (ТУЕС) мина между две реплики. Едната бе „Диктаторът падна“, а другата… Другата – тук малко невъзпитано: „Ебати психолога“…
Тази реплика стана легенда, обикаля училището цяла учебна година.
Произнесе я, познайте кой…
Отличникът, с трети резултат при влизането, прилежен ученик, възпитан, ценящ образованието, въпреки упадъка на ценностите.
Тази реплика беше резултат от… политиката. Ученикът, с един съученик постоянно спореха на политическа тема. Ученикът бе от онова малцинство, дето виждаше че всичко пропада, и че май сме сбъркали с промените. Повечето бяха в еуфория. И той спореше с тях, най-вече с един. После станаха добри приятели. Та понякога спореха и в час.
Точно този път обаче не спориха нищо, не се разбра какво точно стана, но учителят по психология ги набеляза нещо. И им направи забележка.
На което Ученикът каза, че не е виновен, не е направил нищо.
На което Учителят повтори забележката.
На което Ученикът повтори отричането.
И всичко това ставаше пред смаяните погледи на целия клас. Като се замислиш, в днешното време да се скараш с учител, бе нищо, на фона на мутри, бухалки, кражби и приватизация. Но странно защо, учениците бяха смаяни.
На което учителят продължи с упреците и забележките, и накрая на ученика му кипна и извика:
-Сто пъти да обвиняваш някой, дето не е правил нищо, и да упорстваш… Ебати психолога…
Настана разтърсващо мълчание. Психологът загуби и ума и дума. След няколко мига смутолеви нещо, а малко по-късно часът свърши. Дори не изгони Ученика.
Така тръгна легендата за „Ебати психолога“. Ученикът стана общо-училищен герой.
По-късно той намери учителя и му се извини, но това не промени по никакъв начин разнасянето на репликата. Но така се получава – като ядосаш някой инат, с остро чувство за достойство…
Като дойде завършването, учителите избраха неколцина най-отличили се от випуска, и им издадоха грамоти. Те бяха шеговити – един за постоянни реплики, друг че рита добре… Ученикът също се класира. Връчиха му награда „Бунтът на мравките“. И написаха „За постоянно и конструктивно мърморене в часовате…“
Трябва да бе заради „Ебати психолога…“ Не че нямаше други спорове с учителите…
Но това бе към края. Междувременно, Ученикът стана „метъл“. В класа се оформиха няколко групички. Ученикът не бе в никоя от тях. Имаше един близък приятел, с който стояха на един чин. Много добро момче. По-късно и в казармата бяха заедно. И там един път нещо изчезна тоя съученик. Има го тук, няма го там… Какво стана.
И Ученикът отиде в ротата му да пита какво става…
А „фазанът“ – така наричаха школниците дето вършеха работата на командирите, се хили…
-Ама ти наистина ли питаш за него…?
-Ами да – каза ученикът – ние сме приятели – 5 години сме били на един чин…
А оня се хили и казва:
-Приятели, а…
И добавя:
-Той е в лечебницата. Хванаха го, че е „педал“, ще го уволняват…
-Моля? – попита Ученикът.
-Може и ти да идеш – ако сте приятели…
В този ден, Ученикът разбра, че толкова години нищо не е разбрал за най-добрия си приятел. Та беше го и виждал дори с гадже – жена. Как да допусне… Оказа се гей. По-късно замина за Германия, че там гейовете повече ги уважават.
Та това бе основният приятел на Ученика. Не беше в никоя групичка. Но това не бе достатъчно на Ученика, и той реши да влезе в някоя от компаниите. И това се оказа тази на почитателите на най-качествената музика на онова време.
МетЪлът не е музика. Като инструменти някои изпълнители са добри, дори брутално добри. Но другата половина от музиката – пеенето, е почти винаги едно грачене, от хора без глас, често дори фалшиво. Ама музиката е много тежка. Особено китарите. А тия „метълите“ в класа не бяха лигльовци от „хеви метъла“. Бяха на най-хард – „блек“(черен) и „дет“ (смърт) „метъла“. „Сепултура“ и „Кенибъл Корпс“.
Метълът може най-добре да се представи с един виц:
„Китаристът се доближава до барабаниста по време на изпълнение. Онзи екзалтиран удря по барабаните и не може да се спре. Не знае на кой свят е. В делириум е. Китаристът пита: „На коя октава сме“. А онзи отговаря с въпрос: „На коя песен сме“…
В тая елитна групичка, Ученикът се научи да пие бира. И то здраво да пие. Светло пиво. Единствената истинска бира в историята. И през соца истинските бираджии пиеха само „светло“. А след соца вече „Светло“ няма. Всичко е ментета.
Яко пиене на бири. И приказки за всякакви простотии, дори за дрога. Много приказки за дрога, ама нито един от тия дърдорковци не опита дрога. Добре е понякога всичко да е на приказки. Все пак, Ученикът се научи на бири, та пообиколи и пиянските сборища на София, където идваха и наркомани. Истински. Там получи уникалния шанс да се запознае с най-легендарната столична наркоманка. Графинята…
Ама това малко по-натам. Първом – бирите.
Бедни времена бяха. Нямаше много пари. И за бири нямаше. Ама част от групичката измисли начин за кражба на бира. Ако знаете колко бира дойде така.
В едно магазинче приемаха обратно бутилки. А новите са отзад в едни касетки. И като си купиш бира, даваш празните шишета, приспадат ти ги от цената, и ти казват да си вземеш новите.
И ония там метъли – едни ловки в пръстите, обръщат гръб, и с 2 ръце вземат по 4-6 бири. Трима човека, това стигат до 18 бири. И магазинът не се усеща. С месеци продължи това. В ранния капитализъм печалбите на малките магазинчета ще да не бяха малки, та не се усетиха. Парадоксалното е, че имаше случай с бутилките върнати от тия кражби, да могат да се избият изцяло вложените пари. Рекордът беше веднъж като платиха 3 бири, а изнесоха 23. После като върнеш шишетата от 23, се получават повече пари от за 3 бири.
Ученикът никога не участва в тия кражби. Това му бе прекалено. Той участва само с пари. Нали трябваше някаква „инвестиция“ за първите бутилки. Даваше пари, и после пиеше от откраднатото. Но никога не влезе в магазина да краде самият той. От някаква гледна точка, това би следвало да правят големите „босове“, дето „не си цапат ръцете“. Но той го правеше не заради това, а наистина считаше за неморално да се краде. Странен двоен стандарт – ако зависи от теб, не би станала кражба. Наистина ако всички правеха така, нямаше да има кражба. Но веднъж извършена кражбата, няма проблем да „вкараш 3-4 бири“… Нали си участвал в парите…
Накрая, разбира се, този „бирен комунизъм“ приключи. Размина се без полиция и разправии. Просто вече не можеше да се пазарува от там…
Но покрай тия почти безплатни бири, доста приятели направиха. Доста народ идваше при тях да пие.
Един ден се появи и Графинята. Тя бе още далеч от онази логична смърт, няколко години по-късно, от свръхдоза. Личеше и, че пропада, но още беше с ума си. Зле облечена, само псува и хули, но и прави весело. Тук е редно да отдадем заслуженото, че Сиси (това и бе името) бе изключително интелигентна жена. Вероятно при други условия щеше да стане научен работник, може би комсомолка и партийка, да гради светлото бъдеще. Но времената се менят, а с това и съдбата на хората.
Сиси все пак стана първа в нещо – най-известната, велика, и… уважавана, столична наркоманка. Легенда.
В приказките и личеше интелигентността. Бе някаква смесица от това да правиш простотия като си умен. Имаше велики прозрения. Ако и пропаднала, да се докоснеш до нея, сигурно бе чест, която малко хора от това поколение са получили…
От Сиси дойде и най-култовата реплика, която се превърна след това за години в основен майтап с момичетата в класа.
Като няма дрога, на наркоманката и става лошо. И като няма пари, се чуди какво да прави. Някои го избиват на секс. Може би и при Сиси бе така. И като започне да се майтапи вика:
-Лошо ми е, ебе ми се…
А всички се кикотят. А тя повтаря:
-Лошо ми е, ебе ми се…
На другия ден, или на другата седмица – Сиси я няма, но някое момиче от компанията вземе нещо да каже, че му е лошо.
И всички започват да се кикотят и да предлагат да я „излекуват“… Нали д-р Сиси-Графинята, така ни научи…
Въпреки този досег с нея, и с други по-малко известни столични наркомани, никой от компанията не посегна към дрогата… Само приказки, а понякога някои пълнеха едни пликчета със захар и ги ближеха публично в училище. Да се изкарат, че „шмъркат“…
В тая компания Ученикът изучи и хазарта. Доста „сварка“ се играеше. Картите той ги знаеше и преди това. Социализмът, с неговата улица, е гениален учител. Ставаш майстор по шах, бридж и всякакви интелектуални игри, които биха учудили всеки западняк. Тук бридж се играе на улицата. И доста добри станаха децата. Може би затова все пак оцеляха в този преход. Оньори, голям, малък шлем, три-без-коз… На улицата.
А в позитивната компания на „метълите“ – и хазарта. Ученикът никога не изгуби много пари. Но научи най-важното за хазарта – това да знаеш кога да се откажеш. Не е важно да печелиш или губиш. Важно е да не затънеш. И да се откажеш когато трябва. Дори на загуба. Полезен житейски урок, който му помогна по-късно, когато едни македонци опитаха в Америка да го оберат на покер. Бяха там на студентска бригада. Ученикът се изниза само с 3 долара загуба. Усети, че трябва да става… В хазарта можеш доста да затънеш.
В метълската компания, от много сварка, се научават полезни неща…
В тази компания ученикът видя и уникалния случай, възможно ли е да те „вътрят“ на белот, ако имаш 4 валета. Оказва се, че е възможно.
Ето как стана. Един сваля 4 валета. Обявява 200. Играта ясна. Друг обаче – Ученикът, има четири „деветки“. И си трае. Съобрази да си трае, защото ако ги обяви, неговото „сто-и-петдесет“ и така ще падне, но ще знаят къде са „деветките“. Но изкушението в една игра да има и валета на каре, и деветки, и да ги обявиш е огромно. Но той си изтрая.
И едната „деветка“ покрита с 4 други карти.
И късмет – четирите валета теглят първо именно това вале – дето има покрита деветка. Тя не пада. Този с валето сменя цвета, но без да хаби своето вале. В резултат – гола „деветка“ прави ръка. И следват 4 чисти ръце от покритата „деветка. Накрая на последния „метър“, този с валетата, трябва да хвърли… вале. С което отваря пътя на следващата „деветка“. Пак гола. И пак хвърля „вале“. И зависеше кое. Ако беше се сбъркало, да освободи и последната „деветка“ и последното вале ще падне.
Извади късмет де, запази правилното вале.
Иначе представете си – с 4 валета, да влезеш „вътре“, и противникът да си пише 20 допълнително от твоето каре…
Междувременно, ученето си върви. Електрониката пропадна, остана само търговия. Някои ученици – с по-богати родители, си купиха компютри. Естествено, така напреднаха повече в ученето. Ученикът не бе между тях. Всъщност, между „метълите“ нямаше ни един с компютър. Може би това бе групичката на бедните…
Богатите обаче не бяха лоши. Понякога канеха у дома, да поиграеш на компютъра им. Хубаво е това… Помогнаха и при курсовите работи, дето трябваха симулации…
В тия курсови работи, които прераснаха в дипломни, Ученикът отбеляза още един свой подвиг. Беше си написал всичко, тествал, направил – всичко идеално. Обаче, всичко това се описва с малко текст. И какво да прави, какво да мисли – напечата десетки страници с графики, плюс вдигна шрифта. И така се събра количеството.
На което дипломната ръководителка – една друга легенда – Стела – по-късно директорка на училището, и то каква директорка – пребори цялата държавна бюрокрация, за да спаси самото училище, но тогава – още учителка, та тя направи забележки. Очевидният проблем бе малкият текст, но самата тя не можеше да каже какво повече да се напише. Всичко бе перфектно. А Ученикът не обичаше празните приказки. Нещо, което по-късно щеше да му помогне да стане известен писател. Щеше да пише едни книги, без нито една празна приказка. И народът да се диви и купува. Книги без баласт.
Това е обаче по-натам. Сега беше въпросът за дипломната работа. Стела прави забележки, но не казва какво точно да се оправи, защото няма и какво да се оправи. А правилата не поставят условие колко голям да е шрифтът. Всичко е наред.
И накрая, Ученикът пита нещо от типа „какво правим сега, приключваме ли, кажете какво да добавя“. А тя казва нещо от типа, че „трябва да се добави нещо, и той сам трябва да се оправи“. Това е негова работа.
При което, след толкова разправии, на Ученика му кипва и казва:
-Госпожо, баща ми плаща данъци, за да ме учите, Вие трябва да го кажете…
Този модерен данъкоплатски подход – в духа на съвременния капитализъм, разтърсва цялата учителска стая, където се развива действието. Учителите са не по-малко зашеметени от при „Ебати психолога“. И те знаят тая реплика де…
Следва едно неясно говорене, и накрая дипломната работа е приета. По-късно Ученикът получи „отличен“ на нея, въпреки краткия текст. И въпреки, че се яви с умерено главоболие от алкохола, на следващия ден след абитуриентския бал. Да, така се бе получило. Първо балът, после защита на дипломни работи. И Ученикът, за да му се „махне от главата“, се записа пръв да защитава. Пръв, след бала, на другия ден… Шестица…
Въпросната реплика за „данъците“ може и да изигра роля за наградата „Бунтът на мравките“, заедно с „психолога“…
Френецът стана директор. Учител по история, който ходи с камуфлаж и кубинки. Учителят по история стана директор на компютърно училище. Не само стана, а и се позадържа доста време. Така на училището му излезе още едно легендарно име: „онова с култовия директор“. Ами култов си беше. Преподаваше и история, и политика. Разказваше истинските събития. Например – че това на Никсън си му било комплот и преврат. Разказваше за Френската революция, за Английската, разбира се – и за нашата славна история.
Човек като е роден за учител, няма значение какво преподава. Може да стане и директор. Френецът си е такъв човек. Господ още дълги години да му даде – като учител…
Стана директор, класът на Ученика се върна в старата сграда – далеч от хулиганите. Там останаха малките – тях да тормозят.
Това училище бе странно. На шест-дневна седмица. С един ден целия физкултура. Така го бяха направили – нов експериментален стил. И в тоя шести ден – по планини, стадиони, игрища…
Ученикът никак не обичаше да тича. А учителите обичаха да се тича. И един ден – поредното тичане на стадиона на „Икономическия“. 12 обиколки. 5 километра.
И Ученикът отива при учителя и предлага сделка:
-Ще направя 12 набирания на лоста, ако може да не тичам…
Учителят го гледа невярващо и казва:
-Не можеш да направиш 12 набирания…
-Мога…
-Дадено…
Направи ги. 11. И 12-то с много зор до половината… Учителят го прие.
Как ги направи?
Ами по това време пред блока всички бяха станали гимнастици. Има едни лостове за тупане на килими. И децата само там висят. Всички се научиха на „коремно“, „силово“ и на набирания.
Ученикът не беше добър във физкултурата. И 1 набиране не можеше да направи. Не бе сред авторитетите в блока. И един ден виси на лоста и се мъчи. Едва една наполовина се надига. И едно момче от блока – циганин, по-късно стана престъпник, беше в затвора, би жена си, та дори се появи в „Море от любов“, но жена му не се върна при него, та това момче – циганинът, стои и гледа.
И Ученикът вика: „Невъзможно е, има хора с мускули, аз не съм от тях“. А цигането казва:
-Няма невъзможно, всеки може…
И Ученикът още повече се амбицира, и след време направи едно набиране. После направи две. После „коремно“, „силово“. Накрая и 12-те набирания пред учителя със страхотното арменско име Карапетян, комуто учениците викаха „КараПищов“. Направи ги, и не тича… Полезно нещо са лостовете за тупане на килими, и подходящ циганин в подходящия момент…
Юношество на Прехода. Това бе животът на Ученика в тези бурни времена. Накрая завърши добре, както бе влязъл. Един от малкото, дето „пробиха“ в „Икономическия“. Най-елитното учебно заведение по онова време. Кой ти учи за инженер, всички трябва да станем икономисти, бизнесмени, милионери. Всички натам напираха, малцина влязоха. Един от тях – Ученикът.
Днес, ако го питате, не позволява на децата си да учат Икономика. Това е най-глуповатата наука във Вселената. Загуба на време. На човек не му трябва повече от една книга по Обща теория. Нищо друго. 5 години икономика, та и магистърска степен – това е безсмислица. Икономиката не е наука, а пълнеж на време с безсмислици. Със сигурност тия във ВМЕИ и в СУ научиха повече.
Ученикът го приеха и в СУ, но избра Икономическия. Нали е най-престижно това. Другият единствен дето влезе там, беше тоя дето се караха с него по политиката. И той умно момче. И двамата умници.
Ако беше влязъл в СУ, сигурно щеше да се запознае по-рано с жена си… Ирония. Тя е от СУ, а приказките бяха, че в Икономическия било най-лесно да си хванеш мацка. Може и да е лесно, но ветровете на живота кой знае къде ще те отведат. Може и в СУ.
Но това беше по-натам. Първом Ученикът беше студент в Икономическия, и нито веднъж не го скъсаха. После отиде на бригада в Америка. После поработи в България, и се убеди, че тук нищо не става. И като има-няма, половината от набора, се подготви за емиграция. Готови му бяха документите за Австралия. Оказа се, че там има добра точкова система, и ако я изпълниш, ти дават достъп. Има цяла българска общност. Един добър човек от нея му помогна. Срещу заплащане разбира се. На запад никой не работи без заплащане. Макар че географски, Австралия е на изток. Шегите на глобуса.
Почти беше готов, документите тръгваха…
И тогава се… ожени… И си остана. За доброто на нашата страна, си остана… Остават българи да се раждат тук…
Женитбата провали Австралията, но тя е тема за цяла книга. Защото се ожени за момиче от СУ, от където се беше отказал, и тя му се оказа… съседка – живеела година наред на няма и километър от него. Може да се разминавали в рейса, или в магазина.
И къде се срещнаха – не в СУ, и не в квартала…
А на морето… На един бар с водка, мента и оня евтин коктейл „секс он дъ биийч“. Сигурно е било ирония като са го поръчали, без да искат. Казаха на бармана нещо, той разбра или не разбра, и им дава 12 малки чашки, пълни с нещо средно между сок и алкохол. И те не знаят, че е за тях, докато не виждат, че никой друг не го пие. Това никой друг да не изпие свободна пиячка на бара, също ще да е знамение от Господ.
Накрая разбират че е за тях, плащат го… И го изпиват. На нея не и се отрази зле, но той беше на поне 300-400 грама чиста водка, без да броим всичко друго. И като си тръгваха, само тя си тръгна, а него го остави да си почива в колата. Дори му отвори прозореца, за да може да диша. Каква грижа още на първата среща… Господ си знае работата…
И така приключи Австралия. Остана си тук – женен, щастлив, бори демографската катастрофа, а подир 20 години стана и много одумван автор на бестселъри….
Диктаторът падна. За добро или лошо – кой може да знае… Дали добро или лошо ще стане животът, дори в най-обърканото време, е функция единствено на човека…
Уф, тая математика. Сигурно е защото винаги си е бил гениален на тази тема, и никога не се е захващал да работи нищо с математика… Писане на вестници, писане на книги, бизнес… И никаква математика. Която си остана единствено в главата…
Завоите на живота…
Но кой ли знае бъдещето. Преходът свърши, а заедно с него и детството ни. Навлизаме в зрелостта. Дори децата вече ни гонят, не ни щат. Пак сме млади, но вече никой не очаква да се занимаваш с него. Кога свършва детството? Когато свърши Преходът? Не, това е случайно съвпадение по законите на комбинаториката. Детството свършва, когато децата ти кажат: „Махай се“. Това е краят на детството.
Тогава си млад, жизнен, и свободен. Време за зрелост. И така докато дойдат внуците. Когато започва новото вдетиняване… Очакват ни нови вълнуващи дни…
Добри Божилов
27.11.2020
