Разказ по реални събития. Някои детайли са изменени, но същността е запазена...
Отрядът е разбит. Мълвата се разнесе по-бързо от зимен ураган през града. Отрядът е разбит. Предаден. Носят главите за разпознаване.
Сърцата на всички се свиха. Двайсет-трийсет семейства в Асеновград щяха да бъдат почернени този ден. Сви се сърцето и на мама Анастасия. Две деца имаше в този отряд. Никоя друга майка не бе дала толкова. Ако са убили и двамата… Син и дъщеря.
Мама имаше девет деца. Една българска майка-героиня. Бе ги отгледала в огромна бедност. По цял ден слугуваше на господарката, работеше и на още няколко места. А мъжът и – болен, едва се движи. Освен да храни него и децата, трябваше да помага и на партизаните. И като дойде такъв ден – и да погребва децата си…
Само най-малкото беше при нея. Дунчето. На тринайсет.
По-големият и брат – Митко – на петнайсет, бе в кауша. Постоянно го биеха, за да издаде големите си брат и сестра. Нищо не каза, и затова си стоеше в кауша. Но сега ги бяха намерили без него.
А фашистите имаха още един подарък.
-Вади малкото пишлегарче-комунистче… - извика полицейският началник – Вади го, той ще носи главите на площада – за урок на всички.
-Ама той е дете, г-н Началник… - отвърна един от подчинените, известен като Бай Петко – близо шейсет годишен, с дълъг стаж като полицай и джандар – Как ще носи двайсет глави. Това тежи трийсет-четирийсет кила…
Но скритата мисъл на полицая – доста човечен, бе че е прекалено дете да се заставя да носи чувал с отрязани глави, и да ги показва една по една на тълпата. Това все пак бе дете. Бай Петко не одобряваше и изобщо това рязане на глави и поставянето им на площада. Убил си партизанина, добре – погребваш го, и това е. Защо трябваше така да се дели народът? Нямаше да свърши добре тази работа, с толкова много омраза.
-Ще носи, ако ще и сто да са… - извика Началникът – Мръсни комунистически изчадия.
-Тъй вярно, г-н Началник… - отвърна полицаят и слезе в кауша.
Момчето бе цялото в синини – пребито и с колан, и с тояга. А ръцете му не бяха вързани с въже или с белезници, а направо с тел. Впила се в кожата, оставила дълбоки дири, които щяха да траят цял живот.
-Ей ти, Митко, идвай…
-Какво ще правим? – попита момчето.
-Ще правим каквото каже началникът, това ще правим. Глави на площада ще носим…
-Глави?
-Да, глави. Главите на лудите глави, дето искат да съборят Царщината.
-А аз за какво съм ви?
-Ти ли? Ти, защото главите са от твоята рода – все шумкари и ятаци дето сте се събрали. Гусин Началникът каза за назидание, ти да ги носиш.
Митко изтръпна. Не бе казал нищо. Не бе той виновен. Но нима от това болката щеше да е по-малка…
Тълпата се бе събрала. Като се показваха глави на партизани, присъствието бе задължително. Но и да не бе, трябваше да идеш – за да разбереш има ли кого да оплакваш. Хората разтревожено говореха, някои плачеха. Други – като мама Анастасия стояха с каменно лице. Тя умееше да прикрива емоциите си. Тя бе от рода, който щеше да победи фашистите.
Разиграваха ги вече двайсет години. Още откакто убиха Стамболийски и взеха властта, без да питат народа. Дълги години бе воювал родът и, много кръв бе видял. Но ще надживеят фашистите, бе сигурна в това. С нея, гушната от ляво и, бе Дунчето. Деветото дете.
По едно време се появи осмото. Настъпи раздвижване. Трима стражари вървяха отзад, а едно дете по-напред – носеше чувал. Това бе някакъв тип добра новина. Този чувал, в който всички знаеха какво има.
-Не може момче само да носи трийсет глави… - прошепна в надежда една от съседките.
-Да, не може… - отвърна Анастасия. – Осем-девет най-много се събират в един чувал.
Но все някакви глави щеше да има, добави си на ум. Някой щеше да е очернен. Всъщност – всички щяха да са очернени, защото семействата на партизаните приемаха всяка загуба – дори на чуждо дете, като своя.
Полицаите и момчето спряха на центъра. Там бе поставена специална маса.
Един излезе напред. Оказа се полицейският Началник:
-В името на закона, и на негово царско величество, и за назидание на всеки враг на държавата, обявявам победата над разбойническата шайка, която разбихме миналата нощ. Някои избягаха, но тук са повечето. Сега ще ги видите, и всеки да си взима тая глава, дето му принадлежи…
Подир което направи знак на момчето:
-Вади…
-Аз ли? – попита Митко.
-Ти, та кой? Аз ли съм шумкар и разбойник…
Детето отвори чувала. Отрядът очевидно не бе напълно разбит, просто бе понесъл сериозни щети. Бе предаден и бе станала люта битка. В чувала имаше точно седем глави. Безспорно, властта бе постигнала победа, но не и пълна. Все пак, повечето се бяха измъкнали.
Една по една главите започнаха да се подреждат на масата. Бяха обезобразени. Дори не си бяха направили труда да ги измият. Как се разпознава глава, цялата в кръв, къде засъхнала, къде сплъстена в косите. Тълпата бе потресена и, че са възложили тази изродена работа на дете.
Но той не припадна. Бъркаше, вадеше и пръв оглеждаше главите. Да види дали батко му, и кака му, не са между тях.
На четвъртата се разтрепера. Много приличаше на батко му Иван. Загледа се в нея. Започна да я оглежда.
-Не се мотай, бе пишлеме… - извика Началникът – Ще си гледаш после престъпната рода. Сега вади…
Митко погледна с омраза Началника право в очите. Макар да бе дете, това го стресна. А може би се страхуваше какво ще стане, ако един ден партизаните победят. Но Митко го гледаше, не само за да го стресне, а и за да не изпълни заповедта веднага. Да спечели време. Да се опълчи на фашиста, макар и в толкова дребно нещо.
Много приличаше тази глава, но може ли да знае? Брат му Иван бе минал през много. Бе в затвора, бяха го пребили там, както сега биеха него. После се бе родило царчето Симеончо и някаква амнистия го хвана. Но не за дълго. После германците нападнаха Русия, и пак Иван трябваше да хване оръжието. И толкова години се измъкваше. Един път дори бе у дома като дойдоха стражарите. Прибра се в скривалището. Една дупка под един долап, и отгоре – чували с пясък. И като дойдат и започнат да бодат с щиковете, удрят на пясъка. Никога не откриха скривалището, но това бе най-близо да хванат Иван.
Но сега… Дали.
Нещо просветна в главата на Митко. Може ли това да те пребият, да носи полза. Може. Грозно и болезнено, но може – Иван бе с избити повечето зъби. Митко отвори леко устата на главата. Вътре грейнаха два реда здрави, лъскави зъби. Сърцето му се стопли. Не бе той.
Бързо започна да вади другите глави. Иван може и да не бе онази глава, но може да бе някоя от другите – по-обезобразените. Но със сигурност кака му Зоя не бе там. Нямаше нито една женска. Това забеляза и Анастасия отдалеч, и леко си отдъхна.
Междувременно хората започнаха да минават и да оглеждат. От време на време се чуваше някой вик. Някой бе разпознал някого. И Анастасия с Дунчето минаха. Митко също гледаше внимателно, а като дойдоха специално вдигна онази приличащата глава и показа зъбите. Разбраха, че им се е разминало този път. Но Анастасия запази каменното си изражение.
-Мръсни комунисти, нека ви е. И още глави ще носим, да знаете… - просъска Началникът.
Скоро шест от седемте глави бяха разпознати. Дадоха ги на семействата им тържествено.
Остана само една. Тази с прекрасните зъби.
Никой нищо не каза.
Началникът се провикна:
-Айде бе, познайте си шумкарина! Срам ви е от него, нали… Предатели.
Но никой не се обади. Анастасия и Дунчето стояха и чакаха.
По едно време Дунчето се размърда. Тя бе една малка хитра госпожица, на която цял живот и предстоеше всичко да се върти около нея. Но това предстоеше. А сега бе само ятачка, много хубава, което помагаше като идваха стражарите да не са толкова жестоки. Не че не и опираха пистолет в гърдите да я гърмят. Но бе по-малка, по-хубава, и много хитричка.
Без да пита излезе напред и пак се загледа останалата глава. Митко не разбираше какво става, нито Анастасия. Това със сигурност не бе Иван. Вероятно бе някой от друг град в същия отряд.
Дунчето гледа, мина отзад, пак гледа, и накрая артистично и неподражаемо се разрева.
-Мамо, ама това батко Иван бе, убили са го, мамо, и взе главата и взе да я целува…
Митко стоеше като треснат, а мама гледаше в недоумение. След това и просветна. Една малка усмивка се появи вътре в нея, но не и позволи да излезе на лицето. Разбра какво бе измислило детето. Малко, ама умно, и изигра фашистите.
А Дунчето реве ли реве, и целува главата.
Анастасия мина напред, взе я от ръцете и, огледа я, после злобно извика на Началника:
-Мръсен убиец, ще си платиш за това…
Взе един камък и го метна по него. Не го уцели.
А той се изправи и доволно се ухили:
-Аааа, разпознахте се значи. Взимайте си разбойника и се махайте… - каза и се обърна към тълпата – А вие учете децата си да почитат царщината, че да не стигнат до тая маса…
Малко по-късно каза на другите стражари:
-Добре, че разпознаха всички глави, че трябваше утре да обикаляме и по селата инак…
Пуснаха Митко за три дни от кауша – заради погребението на брат му. Анастасия купи ковчег, положи главата вътре, плати на попа, и направи всичко както му е реда.
Подир това два месеца държа траур, прави панихиди, черпува съседите „за Бог да прости“.
Иван – партизанинът, бе загинал, и никой повече нямаше да го търси. А майка му нямаше да позволи на онзи обущар, живеещ насреща им, дето знаеха че е доносник на полицията, да заподозре каквото и да било. Бяха опазили от него скривалището, бяха опазили нелегалните като влизаха в къщата. Щяха да опазят и най-голямата хитрост на Дунчето.
Иван не можеше да е друго, освен умрял. Няма по-защитен партизанин от умрелия.
-Ама ти как се сети, ма Дуно… - каза и една вечер Анастасия – Аз изобщо не ми дойде на ум…
-Ами всяка глава си намери семейството. Само една остана… - каза Дунчето – И аз бях щастлива, че батко и кака не са убити. Обаче главата остана сама. И си казах – защо да не излъжем фашистите. Така ще търсят един партизанин по-малко…
-Хитра глава си ти, малката. Най-малка от всички, и най-хитра.
Още много пъти фашистите показваха глави на площада, и плащаха щедро за всеки предаден партизанин. Колкото повече пропадаше властта им, толкова по-жестоки ставаха, и повече плащаха. Сякаш вярваха, че с пари можеш да спасиш нещо, дето вече е умряло.
Накрая времената се обърнаха. Партизаните, с останали глави на раменете си, слязоха от Балкана, и бяха посрещнати от същата тълпа на площада. Но тълпата вече бе възторжена, а не плачеща. Радваха се и тези, чиито синове и дъщери бяха загинали. Все пак, животът им не бе отишъл напразно.
А доскорошният Началник на полицията се озова в кауша. Страхуваше се. Най-жестоките хора накрая се оказват най-страхливи. Страхът те прави жесток. Страхуваше се…
Изведоха го и право в доскорошната негова канцелария. Сега там вече имаше друг Началник – на Народната милиция.
-Няма да те убият сега… - прошепна му един от обикновените милиционери – Ще има съд, народът ще те съди, и каквото той реши.
-Тогава къде ме водите? – попита той.
-Началникът иска да си вземе нещо от теб… - каза милиционерът и не добави нищо повече.
Влязоха. Онзи бе с гръб. Явно нарочно. Останаха сами. Едва тогава се обърна.
Сърцето на стария Началник се сви. Пред него стоеше… мъртвец. Иван Партизанина…
-Ти? Как…
-Аз… - отвърна Иван. Замълча за малко за повече тежест, а после добави:
-Дойдох да си взема главата…
Старият Началник припадна…
Добри Божилов
14.02.2020
