Къщата на графа бе доста скромна – по нищо не се различаваше от тези на селяните във владенията му. Типична обикновена руска дървена къща – топла през зимата, с градинка около нея през лятото. Графинята, която го въведе, също приличаше по-скоро на баба от народа, а не на придворна дама. Александър се учуди как може това семейство да има толкова голямо уважение в двора, след като се държеше по този начин, в огромен контраст с всички останали, които се опитваха да изпъкват с власт и богатство.
Графът бе седнал на клатещ се стол и се полюшваше напред-назад, загледан в малкия прозорец. Когато влезе го погледна право в очите. Макар да наближаваше деветдесет в този поглед имаше нещо младо и неугаснало.
-Простете за появата ми без предупреждение, но работата е спешна. Внукът ви Альоша е изчезнал, а той е секундантът ми само след час. Застрашава ни огромен позор – и мен, и него… - каза младият Александър.
Графът отклони поглед, и след малко отвърна.
-Нали знаеш, че този дуел е, за да те убият…
-Този дуел е част от руската традиция и гордост, всеки достоен млад мъж се дуелира, когато е накърнена честта му…
Графът се усмихна.
-От руската традиция? Защо не се сбиете голи до кръста в студа, и да се подкрепяте с водка…
-Това е варварство и диващина. Ние сме културни хора…
-Аз само казах как се дуелират истинските руснаци, или поне как го правеха, преди да започнат масово да подражават на французи и германци… - отвърна графът.
-Цар Петър Велики цивилизова Русия, няма значение какво е било преди това? – каза Александър.
-И сега – сто години след това цивилизоване, новият цар ще се отърве от един неудобен поет като му разпори корема. Това по-цивилизовано ли е от боя с юмруци и водката?
-Никой няма да ме разпорва. Дуелът е с пистолети… - отвърна Александър.
-С юмруци и водка най-много да те пребият, което сигурно си заслужаваш, след като си толкова глупав. Но с пистолет, или със сабя, ще те убият. И царят ще си реши проблема с един непослушен глас…
Бе изминала само година след кърваво потушеното Декабристко въстание. От този бунт, който искаше да сложи край на едноличната царска власт в Русия и да даде свободата на народа. Бунт на младите руски аристократи – синовете на привилегированите, които се надигнаха срещу току-що коронования цар. И той се справи с тях, а после – и с всякакви писачи по вестници и поети, които ги възпяваха. Някои отидоха в затвора, други – на Изток, а трети – като този неподражаем талант, бе пратен къде ли не, но накрая отново се озова на свобода. И опасен…
-Царят едва ли е чувал за този спор за жена. Той си има други грижи… - каза Александър.
-Царят чува всичко, особено за тия, дето не са му удобни. И след час ще имаме един мъртъв поет и един триумфиращ наемник на царя, който никога няма да напише повече от три думи една след друга…
-Графе, ядосвате ме. Почти не се познаваме. Познавам внука ви, който ми е добър приятел, и ми оказа честта да ми бъде секундант. Ако можете да ми помогнете да го намеря, ще ми направите неоценима услуга. Ако не – тръгвам си…
Графът се подсмихна и отвърна:
-Разбира се, ще ти помогна да го намериш….
След което една здрава руска цепеница се стовари на главата на най-надарения руски поет в миналото настоящето и бъдещето. Графинята бе застаряла също, но все още можеше да вдигне дървото. После двамата с графа придърпаха изпадналия в несвяст младеж и го прибраха в мазето. Вързаният там здраво техен внук гледаше в недоумение. Залостиха здраво вратата отвън.
-Нали разбираш, че не мога вечно да го пазя. Накрая ще го убият… - каза графът, докато препасваше старата австрийска сабя и колана с няколко пистолета.
-Всеки ден, който му спечелиш, е безценен. – отвърна графинята.
Тя бе в основата на всичко това. Бе не просто почитателка, бе влюбена в поезията на Александър. Но самата тя казваше не това, а друго – това е бащата на руската култура, на новия руски език. Родил се е онзи, който е равен на Моцарт в думите. И е благословение за Русия, че е тук. Знак от Бога. И да не бяха тези му политически улитания, би направил много за народа си. А той – декабристи, младежи, бунтове, борба за свобода. Да, трябваше да се пролива кръв, но онзи, който владееше словото, трябваше да оцелее.
-И този няма да надживее Моцарт, да знаеш. Защото и да докарам до сто години, няма как да ида на дуел…
-Дай му време, колкото Моцарт. Всеки негов стих е благодат за Русия, славяните, православните…
-Ще му дам. Ще му дам, щом така нареждаш… - отвърна графът. Някога един негов познат бе помогнал и на Моцарт, знаеше той, макар и по по-различен начин. Сега - на този руски стихоплетец – Пушкин.
Закъсня малко. Направи го нарочно, за да създаде чувство за доволство у Воронин и шайката му. Всички знаеха, че Воронин е таен шпионин на царя. Как би могъл Александър да не разбере провокацията и да приеме този дуел. Понякога големите таланти бяха големи глупаци.
Чувството на доволство се превърна в разочарование и разконцентриране, когато все пак някой се появи.
Един почти деветдесет годишен старец.
-Графе? – възкликна Воронин, който държеше един парцал и лъскаше с него пистолета си – Къде са внукът ви и нахалника?
-Граф Воронин, тук съм, за да запазя честта на моя внук и неговия приятел, с когото трябва да се дуелирате…
-Вие? – изненада се младежът.
-Да, аз! Името ми е застрашено от опетняване, и съм длъжен да го защитя…
-Но вие? Вие сте на…
-Осемдесет и осем… - прекъсна го графът.
-Това е глупост и абсурд. Пушкин и внукът ли го измислиха? Страхливци. Пратиха един дядо, за да се спасят от дуела…
-Внукът ми ще яде много бой, когато се събуди - за този позор, който нанася на името ми… - каза графът в духа на западната куртоазия, съпътстваща тези безумни дуели – Но първо трябва да изтрезнее. И той – и онзи глупак поетът, дето пише срещу Негово Величество. И двамата ще ядат бой, но в момента няма да усетят нищо. Утре.
-Пияни! Напили са се от страх! – триумфиращо каза Воронин.
А един от хората му додаде:
-Те и за пиене не стават. Водката ги е победила. Аз мога да се дуелирам и ако съм пил цяла нощ…
-Страхливи и слаби… - подигра се Воронин – Дуелът се отлага. И всички ще разберат за това. По-голям позор Александър не можеше да си нанесе сам на себе си…
-И страхлив, и не носи на водка – пълен глупак… - добави секундантът на Воронин и се хилеше шумно.
Но графът отвърна твърде строго:
-Именно затова съм тук – за да не разберат всички за това. Аз ще се дуелирам, и като ви убия, никой няма да научи…
-Вие ще се дуелирате? – изтръпна Воронин. Старецът бе на години, но се говореше, че като млад бил най-ненадминатият боец в руската армия. Старият граф Орлов го бе довел от някъде, после му помогнал да свалят цар Петър Трети, а подир това се оженил за графиня. Никой не знаеше точно произхода му, само се знаеше че почти до осемдеседия си рожден ден бе ходил на война, бе участвал дори в битките с Бонапарта. Графът не бе някой, с когото да рискуваш прекалено.
-Да, аз ще се дуелирам. Като внукът ми и приятелят му насрочат дуел, а не се явят, някой трябва да изкупи задължението на рода. – каза старецът, извади единия от пистолетите и без много да се прицелва гръмна встрани. Някаква птица се сгромоляса на земята. Страничен изстрел. А дуелът е с право мерене – само от трийсет стъпки.
Студена пот изби на челото на Воронин. Разбира се, той също бе добър стрелец. И от трийсет стъпки щеше да уцели. Но графът имаше право на първи изстрел. Секундантът прошепна нещо в ухото му и още повече го изплаши.
-Вие някога сте уцелил от триста стъпки и сте спасил императрицата? – каза му.
-Не бях аз, граф Орлов стори това… - отвърна.
-Това винаги ще го твърдите, но никой после не е виждал граф Орлов да уцели от триста стъпки… - каза Воронин.
-И мен не ме е виждал… - усмихна се графът.
Шпионинът-дуелист се обърка. Трябваше да измисли нещо, но не бе от хората, които могат много да мислят. Виж – в стрелбата и със сабята, бе достатъчно добър, за да се справи с един поет. Защо ли дуелите не ставаха в стихове, а със саби и куршуми…
-Вижте, графе, вие сте възрастен човек. Ако ви убия, ще сложа грях на душата си. И няма да спечеля никаква слава. Убил един старец.
-Съвсем прав сте, млади човече. Но нямам избор. Дуелът е насрочен, а по закон някой трябва да участва, иначе се опозорява името му.
-Какъв закон? Няма закон, който да казва старци да се бият, вместо млади… Ще се опозори името, но не вашето, а на страхливците.
-Името на един от страхливците е и мое име. Получих го преди много години от един от най-достойните руски дворяни. Получих го, без да имам дворянска кръв. Ще го опазя чисто, докато съм жив….
Работата тръгваше в опасна посока. Старецът почти нищо не рискуваше. След някоя и друга година, Дядо Господ и така щеше да го прибере. А Воронин нямаше още трийсет. Точно като Александър. Планът му бе просто да се разправи с непокорния поет, а после да получи царските почести и награди. Нямаше план да се бие с някой от главорезите, оцелели от времето на Екатерина, и свалили царя, въпреки охраната му от елитни пруски гвардейци. Със сигурност, не това беше планът.
Воронин погледна към секунданта си, замисли се, и после рече:
-Утре като се появя в двора, Пушкин още жив, а вас ви погребват, какво мислите ще стане. Това ще е позорът на позорищата за десет години напред.
-Може и да не погребват мен, а вас. Тогава името ми ще е защитено, а в двора ще ме уважават още повече, въпреки че от години не съм стъпвал там, нито пък живея по прахосническия им начин… - отвърна графът. Знаеше че е вкарал Воронин в капан и ще го изнерви. Но трябваше и да му даде начин да се измъкне, за да не се стигне до кръвопролитие.
Каза:
-Но може и да не погребват никого. Ще съобщите, че сте се разбрали с Александър и дуелът е отменен. След това ще му станете първи приятел, и може би – при следващ дуел – секундант…
-Аз? Секундант на Александър?
-Да, защо не. Съмнявате ли се, че не след дълго, някой друг ще се озове на мястото ви?
-Ни най-малко не се съмнявам. Този глупак рано или късно ще си го получи…
-В това сме на едно мнение… - каза със силна горчивина, която обаче усети само той, графът - Но не е задължително днес да умрете, и да не доживеете този миг. Не бихте ли искали да сте там, в деня, в който куршумът разкъса сърцето му?
-Трябваше аз да имам тази чест. Господ мен бе определил… - ядосано каза Воронин, но се хвана за сламката. Нямаше да изпусне шанса да се измъкне. Добави:
-Но каквото и да говорим пред всички, Александър и внукът ви ще знаят вътре в себе си, че са страхливци. Ще знаят истината – че водката ги е отървала от позора…
-Това ще е наказанието за тях… - каза графът и започна да прибира оръжията. – Разбрахме ли се? Пръв приятел. И няма да го викате на дуел повече, ако не искате водката пак да го повали, и да се наложи аз да идвам тук… - с тези последни думи графът свали у Воронин всякакви съмнения и даде да се разбере, че докато е жив, няма да може да организира ново покушение над Пушкин. Докато е жив. Още няколко години може би. Но през това време, със сигурност някой друг щеше да обяви дуел. Този бунтар бе лесна мишена на всякакви дуели. А ако това се случеше, оставаше една най-изгодна позиция…
-Това ще е наказанието за тях. И ще му стана секундант, заклевам се… - каза злобно Воронин.
Графът се качи на коня си и скоро изчезна в тъмнината.
Бе се държал мъжки и като младеж, но му бе струвало много от силите. Едва слезе пред къщата си, графинята го подпираше.
-Няма да мога винаги да го измъквам… - каза Иван – Никой не е вечен. Всяко поколение трябва само да носи своите битки.
-Знам, любими… - отвърна Галина – Но войниците като теб воюват до последния си дъх…
Влязоха вътре прегърнати. Още се обичаха така силно, като в онзи миг, когато за пръв път погледите им се бяха срещнали на разцъфналата поляна, в едно друго време, и в един друг свят…
Добри Божилов
03.01.2020
