Британската империя имаше сериозни проблеми. А проблемите на англичаните бяха винаги подарък за Задругата, защото най-могъщата морска сила на света традиционно поддържаше турския султан. Именно случващото се в момента доведе Велко на Острова за една доста странна мисия, съдържаща заряда да се окаже доста важна.
С помощта на свои еврейски приятели, той си уреди среща с лорд Томас Мидълтън. Привидно, не от най-важните имперски чиновници, член на парламента. Но както случайно бе научил Велко само година преди това, именно лорд Мидълтън отговаряше за английските шпиони по целия свят. А те в последно време основно се бяха съсредоточили в колониите в Северна Америка, където се надигаше недоволство.
След векове на непрекъснат възход и разширение, британците като че ли за пръв път бяха изправени пред сериозна загуба. А когато една империя започнеше да губи, то това значеше че бе преминала зенита си, и вече няма да се разширява, а ще се свива. В Америка Велко разбра за най-големия страх на англичаните, и как да го използва, за да помогне на русите. И на България.
Имението на Мидълтън не бе от най-големите, но в рамките на размера си, бе изключително разкошно. Ресурси от целия свят се стичаха в очевидно най-голямата стопанска сила на това време. И огромна част от тях отиваха за личните нужни на лордовете, правителствените чиновници и на самото кралско семейство. Огромните градини, поддържани от десетки градинари, заобикаляха красиви домове в нещо средно между модерен и средновековен стил. Отвътре имаше богато украшение от дърво и камък, както и десетки картини по всички стени – изобразяващи основно предишните лордове от рода и техните съпруги.
Мидълтън го чакаше на една от задните си поляни, и посръбваше от малката си чаена чашка. Британците бяха пристрастени към чая. Това щеше да остане вероятно векове след като империята им изчезнеше.
-Заповядайте, господин Езра. – каза възпитано лордът и напълни втората чашка, очевидно подготвена за госта му.
-Благодаря за поканата да ви посетя, лорд Мидълтън. – отвърна Велко – Голяма чест е да бъда приет от толкова виден член на парламента.
Лордът прие ласкателството, но се подсмихна. Той не би никакъв виден член на парламента. Рядко изобщо ходеше там, и още по-малко участваше в заседания или в гласувания. Работата му бе да бъде в сянка, а парламентът бе доста открито място като за виден кралски шпионин.
-В дома ми е добре дошъл всеки, който би помогнал на Короната… - отвърна лордът.
Велко се поклони, след което седна от другата страна на масата и повдигна чашката си. Чакаше по-висшестоящия да отвори основната тема, както бе по правилата на обществената йерархия. Евреите можеха свободно да търгуват в Британската империя, но бяха доста далеч от благородническите титли. Фактически се водеха някъде повече из по-низшите етажи, като над тях, освен лордовете, бяха и почти всички армейски офицери, и командирите на кораби. Но както и навсякъде по света, евреите имаха едно оръжие, което отваряше всички врати – парите. И без титли, това да си богат те правеше влиятелен, и лордовете го уважаваха.
Разбира се, точно по английски, Мидълтън изобщо не подхвана основната тема. Първият половин час мина в обсъждане на градините, както и на предстоящия брак на дъщерята на лорда. Оценено бе също качеството на чая, а не се мина и без няколко пристъпа на английски хумор, посветен на евреите. Едва след това, лордът стигна до основното:
-Та заприказвахме се по хубавите неща от живота, господин Езра, и забравихме за какво сте дошъл. Забравихме за Короната и нашия дълг към нея… - каза Мидълтън.
Велко разбра, че е дошъл моментът, и превключи на възможно най-голямо внимание и съсредоточаване. Трябваше да изиграе много труден театър, като почти всичко в него бе откровена измама. Абсолютен блъф…
-Имаме грях към Короната, да лорд Мидълтън. Говорим си за онова, което ни е дала тя, и което дава на всеки свой поданик. А забравихме за усилията, които са нужни, за да се постигне… - отвърна Велко.
Лордът отпи още малко от чая си и продължи:
-Разбрах, че сте бил наскоро в колониите в Америка, и искате да доложите нещо важно на Короната.
Велко също отпи от своя чай, за да си придаде тежест, и отговори:
-Всъщност нещо повече, лорд Мидълтън. Бих искал да помогна на Короната, и заедно да се справим с проблема, който се задава.
Едната вежда на лорда леко трепна. Очевидно усети, че евреинът не е дошъл тук само от загриженост за краля, а както винаги търсеше и изгода. Но това не бе неочаквано. Такива бяха евреите. Явно щеше да иска някаква сделка, в замяна на онова, което щеше да съобщи.
-Чух че искате за един свой брат определени права в северните колонии. – каза Мидълтън.
-Да, така е. Мисля, че за мен е невъзможно да се върна там, ще започнат да ме подозират. Но моят братовчед Амар ще свърши същото. Прикрит като търговец с ваша концесия, ще може да продължи от където аз стигнах… - отвърна Велко.
-И северните колонии – те изглеждат по-спокойни…
-Именно, на север засега опасности няма. От там Амар ще води търговията и ще наблюдава на юг.
-Мисля, че не е проблем да осигурим концесията. – отвърна лордът, предварително готов за това. – Разбира се, ако преценим, че наблюдателната мисия на Амар е необходима. – допълни той очевидно поставяйки сделката в зависимост от информацията, която очакваше от Велко.
Самият Велко нямаше всъщност никакъв интерес от търговия с колониите. Но нямаше как като евреин просто да се появи при лорда и да му предложи нещо като подарък. Така като страничен ефект, Амар щеше да донесе някоя и друга златна монета на Задругата. Но основната цел бе в замяна на тази така търсена от евреите печалба, да представи на лорда сведения, които да наклонят британската политика в определена посока. Трудната, но не и невъзможна цел на Задругата, бе да накара британците да запазят неутралитет в евентуална война между Русия и турците. Всъщност, бе възможно дори този неутралитет да е повече в полза на Русия и да е своеобразен съюз с Русия.
Задругата бе преценила, че това е възможно, по две причини. Първо – французите бяха съюзници на султана, и в същото време – непримирими врагове на англичаните. И второ – при риск от бунт в колониите, Англия не би искала да бъде същевременно във война и с Русия. Така Задругата бе решила да убеди британците, че Америка е на ръба на катастрофа, което би означавало, ако избухне война между Русия и Турция, те да не се забъркват сериозно в нея на страната на Турция. Иначе биха си открили трети фронт в най-неподходящия момент. Един – срещу французите, втори – срещу колонистите, и трети – срещу Русия. От друга страна, фронт срещу турците не би бил опасен с нищо за Великобритания, защото султанът нямаше ресурс да настъпи където и да било срещу нея, и дори леко да я засегне.
Ето защо Велко представи внимателни измислени и подкрепени с доказателства сведения за колониите:
-Интересите на краля са застрашени, и трябват много усилия, за да ги защитим. – каза той – Заедно с краля са застрашени интересите и на мнозина търговци като мен и Амар, ползващи концесии от Короната.
-Със сигурност, ако Короната загуби влияние в колониите, ще пострада цялата търговия… - отвърна лордът.
Тук Велко задържа за малко отговора си, след което каза:
-Обиколих за три месеца няколко колонии, лорд Мидълтън. На някои места те вече не признават Британската власт…
-Да, знаем това… - отвърна лордът, с очевидно подканяне да му съобщи нещо съществено.
Велко бръкна в чантата си и извади три плика.
-Докато бях там, един богат евреин бе отвлечен и бе поискан откуп… - каза Велко добре замислената лъжа.
-Не съм чул за това, но из колониите стават такива работи… - отвърна лордът.
-Семейството му събра парите и го спасихме. – продължи Велко – Но в изоставената ферма, в която го намерихме, заварихме и тези писма. – подаде ги на Мидълтън и продължи – Тези същите разбойници се оказа, че са обрали и пощата няколко седмици преди това. Което не е било ценно го бяха захвърлили.
-Писмата очевидно не са ценност за бандитите из колониите… - каза лордът, разглеждайки внимателно листата.
-На нас обаче ни направи впечатление, че има твърде много адресирани до колониалния губернатор. – каза Велко – Любопитен бях защо толкова много хора пишат до губернатора по едно и също време…
-Това са писма, в които се говори за популацията на бизони. Всички тези пишат на губернатора, че годината ще е добра и да поръча повече кораби за износ на кожите… - прочете Мидълтън.
-Именно това ме озадачи. – каза Велко – Губернаторът не се занимава с такива въпроси, освен ако е и търговец. А той конкретно не е.
Лордът вдигна многозначително поглед. Започваше да се досеща. Велко изказа мислите му:
-Реших, че бизоните означават нещо друго. А писмата бяха десетки, само тези три донесох, но бяха много повече…
-Това са бунтовници! – възкликна Мидълтън – Бизоните са бунтовници. Докладват на губернатора къде колко мъже са готови да се вдигнат.
-И аз това реших…
Лордът отново се вгледа в листата.
-Само в тези три писма се говори за стотици бизони. Това са стотици бунтовници… - каза той.
-И забележете на кого докладват…
-Губернаторът! Той ни е предал…
-Това изненадва ли ви?
Мидълтън се намръщи:
-Всъщност не много. От години назначаваме за губернатори местни първенци, които имат доверието на колонистите. Но чак така да ни предаде? Да се наговаря с бунтовници?
-Има и още. – каза Велко – С брата на губернатора един мой познат евреин сключи интересна сделка – за доставка на няколко хиляди стари саби от армията.
-Стари саби?
-Да, тези изтъпените, които ги дават за претопяване.
-Но това са хиляди бройки. Не сме бракували толкова много в последно време. Щях да знам…
-Именно… - каза Велко.
На лорда трябваха няколко мига, за да се досети. Освен Великобритания, колонии в Северна Америка наблизо имаха и… французите.
-Французите! Купили са ги от тях… - каза Мидълтън.
-Най-вероятно те са ги доставили. – отвърна Велко – Стари саби…
-А дали наистина са били стари? – попита лордът – С Франция в момента сме в лоши отношения. Няма как да проверим.
Велко отново бръкна в чантата и извади от там чисто нов, добре наточен френски кинжал.
-Сабя не мога да ви покажа, но този кинжал ми струва пет лири. Най-скъпият, който съм купувал в живота си.
Лордът го погледна внимателно. Наистина ново и здраво френско оръжие.
-Трябваше да платя на трима престъпници да го откраднат от склада на търговеца. – обясни Велко. – Направиха най-добрата сделка в живота си.
А лордът, държейки оръжието, каза озадачено:
-Ако братът на губернатора е купил хиляди нови френски саби, това е ужасяваща новина за империята…
-Да, и тревожното е, че едва ли бихте се справили като само смените губернатора…
-Не, разбира се. Така може да запалим бунта самите ние. – каза Мидълтън.
Велко усети, че е спечелил разговора. И писмата, и сабите бяха напълно измислени. Но да се иде до Америка да се провери, и да се върне обратно шпионин, означаваше месеци. Лордът нямаше това време. Значи щеше да реши като съпостави това научено с другото, което знаеше. А Велко приблизително знаеше какво знаят англичаните за Америка. И нагласи така сведенията, че да съвпаднат. Но предстоеше най-важното, което да наклони везните.
-Има и още нещо… - каза той – Този път не са бунтовниците, но говори много…
-Какво още сте открил, господин Езра?
Велко отпи от чая, за да спечели време и отвърна:
-Някои евреи също са изкушени от откриващите се възможности. Чух че била възможна нова еврейска колония, ако се изгонят англичаните.
-Еврейска колония? – изумен попита лордът, който никога не бе чувал подобна идея.
-Всъщност ще се превърне по-скоро в независимо княжество, ако стане. Някои евреи предлагат да помогнат на колонистите с пари, а в замяна после да им се позволи да направят еврейска държава някъде из по-свободните територии… - обясни поредната си умна лъжа Велко.
Еврейска държава. Това не бе притеснително за британците. Евреите не бяха чак толкова много в колониите, а и те трудно можеха да направят държава. Повечето американски евреи бяха търговци, а за държава и общество трябваха хора във всички обществени слоеве. Еврейска държава, в която всички се лъжат едни други в търговията, не можеше да съществува. Щеше да и се наложи да ползва обществените слоеве от други етноси. И така да престане да бъде еврейска. Но онова, което уплаши лорда, бе обстоятелството, че евреите искаха да се възползват от нещо. Значи нещото съществуваше. Писма, саби и еврейски мечти за държава… Това бе повече от достатъчно.
-Напълно си заслужавате концесията, Езра. Помогнахте много на империята… - каза лордът.
Велко отпи последния останал чай.
-Ще настане голяма бъркотия и много загуби ще имаме, ако империята не се справи с това. – отвърна той.
-Империята има много врагове точно сега. – каза Мидълтън – И повечето са съвсем тихи…
-Истинските врагове винаги са тихи… - каза Велко.
-А колкото си по-силен, толкова повече врагове имаш. От всякъде те ограждат…
-Да, никой няма повече врагове от Великобритания… - каза ласкателно българинът.
-В нашата империя Слънцето не залязва, и враговете ни не свършват… - философски отвърна лордът.
Подир четвърт час, в който си говориха за империите и силата им, Велко си тръгна. Мисията му тук бе приключена. Англичаните нямаше да рискуват да отворят фронт срещу втората най-могъща сила на света, точно когато в колониите им назряваше бунт. Русия недвусмислено бе онази, която Англия приемаше за въпросната втора сила. Това стана безспорно ясно от разговора им. Това бе и обективният факт, но понякога се оспорваше в британския елит, който отдаваше внимание и на французите. Но поне Мидълтън, а това означаваше и настоящото правителство, поставяше Русия по-напред от Франция. От което следваше, че при война на Русия с турците, англичаните нямаше да се замесят. Важно обстоятелство, за което бе допринесла Задругата. Сега предстоеше оставащата стъпка – да се подтикне султанът да воюва. От Острова, Велко трябваше да отиде направо при Пролива…
Добри Божилов
03.09.2019
