Романът на Добри Божилов би трябвало да се приема така, както приемаме „Айвънхоу“ и Робин Худ – като художествена измислица, която има за цел да ни забавлява (на места до спонтанен смях), а не да ни образова
Не подхождайте към тази книга като към историческо четиво. Не е това.
Всъщност „Задругата“ на Добри Божилов (изд. “Лексикон 2019) е чудесен приключенски роман, написан в традициите на Александър Дюма и Уолтър Скот, с малко влияние от патетиката на Вазов и Антон Дончев и най-вече подобен на конспиративната мистика на Дан Браун.
Отдавна в българската литература се усеща липсата на истински приключенски романи. След романите на Петър Бобев се е отворила огромна празнина. Добри Божилов е направил първата стъпка към възраждането на този тип повествование, макар и да е участвал в конкурс за исторически романи, благодарение на което книгата му вижда бял свят.
Всъщност „Задругата“ е фикция, данбрауновско свързване на разнородни исторически факти във фикционална конспирация.
Сюжетът е сложен и многопосочен, обединен от една обща идея – цар Иван Шишман „приспива“ България за векове, създавайки „задруга“ от 12 елитни личности, които си предават тайната за великата българска държава през вековете.
Загадката е разкрита още в началото на книгата –
целта е Османската империя да бъде победена от един силен народ, който кротко чака своя час в продължение на пет столетия, а през това време расте и укрепва, вярвайки на измислената лично от Шишман пословица „Преклонена глава сабя не я сече“.
Божилов всъщност успява да изгради приключенска история, която едновременно оправдава и реабилитира както народа, така и неговите водачи преди и след нахлуването на османците на Балканите. Българите, които според романа са основната тъкан на Османската империя, са навсякъде, движат политиката на почти всички европейски държави с епохален размах. Българи са в основата на руската вътрешна политика (дори помагат на Екатерина Велика да заеме трона си), българи ръководят гръцко въстание през 18 век.
Ако на „Задругата“ се гледа като на исторически роман, много от нещата ще събудят поне усмивка.
Но ако се абстрахираме от идеята за нова епопея, основана на факти, и дадем читателски кредит на въображението на Добри Божилов, запазвайки здравословен скептицизъм към фактологията, неизбежно ще бъдем увлечени и от вихрения сюжет. Той е по всички правила на приключенския жанр – има умни герои и смели герои, има любов, има бойни сцени и епизоди на завладяваща хитрост. Има по малко от всичко, което е нужно, за да се получи интересна измислица, макар и включваща истински исторически персонажи – точно подходът на Александър Дюма.
Фактът, че цялата тази приключенска сага се разполага времево в няколко века,
че мястото на действието се мести от България в Цариград, в Русия, в Полша, във Франция (където като ключ към ракурса на четене са намесени мускетари); смелостта на автора да употреби свободно фигурите на две руски императрици, турски султани и български царе; опитът да съживи по страниците Паисий, Софроний Врачански - всичко това по-скоро прибавя позитиви към книгата.
Променената гледна точка към събитията от завладяването на България до написването на „История славянобългарска“ позволява, въпреки липсата на историческа достоверност, да се постигне драматургична логика.
И други достойнства има в романа –
липсва пренебрежителното отношение към жените в историята, така характерно за приключенските романи от миналото. В „Задругата“ много жени са поставени на равна нога с мъжете – не в битките, но в хода на събитията като цяло. Добри Божилов не е пропуснал и обичайната умилителна сцена, заложена като ключов момент в „Под игото“ - малкото момиченце, което дава знак за пробуждането на ума и паметта на народа.
Много от детайлите в романа будят усмивка,
но пасват на неговата пълна фикционалност. Граф Дракула – Влад ЦепеЩ (закачка с евентуалния български произход на легендарния влашки владетел) – заявява принадлежността си към рода на Асеневци. Малкият Волфганг Амадеус Моцарт е пленен от българския фолклор и го залага в основата на бъдещото си творчество. Българска е заслугата кафето да стане един от символите на Виена.
Всичко това би трябвало да се приема така, както приемаме „Айвънхоу“ и Робин Худ – като художествена измислица, която има за цел да ни забавлява (на места до спонтанен смях), а не да ни образова. Много е важно да бъде избегнат рискът историята от „Задругата“ да бъде погрешно приета така, както погрешно се приема „Време разделно“ - като отражение на историческа истина. В това читателите носят своята тежка отговорност.
В крайна сметка романът е написан с пленителна наивност, историческо въображение, свободно боравене и пригаждане на фактите, за да се получи увлекателна приключенска история. Написан е добре, с леко архаичен език (дори с падежни форми на места), който пасва на наратива.
Надеждата ми е, че приключенският роман ще претърпи своето възраждане в родната литература след успеха на „Задругата“.
Силвия Недкова
18.03.2019
