Всичко това можете да разберете от последната книга на Добри Божилов "Задругата", която излиза с печата на издателство "Лексикон" и която можете да намерите ТУК
Йезуити, масони, тамплиери, Опус Деи, тайни общества и мистика... Ако сте чували толкова много за тях, то е, защото те са се... провалили. Няма по-голям неуспех за едно тайно общество от това всички да научат за него.
Това е истинската философия на тайните общества, а всичко, за което сте чули, е бледо копие на реалността. Един не много сполучлив опит да се реализира частица от някакво познание, която случайно е попаднала у някого, без да разбира целостта и смисъла. Именно поради тази причина практически всички подобни общества на западната култура са се сгромолясали...
Достатъчно е да зададем въпроса възможна ли е възвишена кауза, без да се убие алчността? Независимо тайна или явна, кауза, неозаптила човешката греховност, е обречена. Именно затова и всички знаем всичко за "тайните" общества на Западна Европа. Те са станали известни, победени от самата неовладяна същност на човека, и са разрушени, когато са изглеждали на върха си.
Тамплиерите са заличени за една нощ от френския крал с български произход Филип Хубави. Тевтонците са разбити на върха на мощта си от един полски крал с дървени крепости. А масоните и илюминатите са псевдообщества, обединяващи наивници, за да отвличат вниманието от истинските тайни движения.
Всяка истинска власт е тайна. Власт, която не е тайна, е уязвима и слаба. Тя е мишена на всеки свой съперник и всяка нейна грешка се плаща скъпо.
Тайната е огромна сила, а ако нещо остане тайно до края на мисията си, то мисията е в най-висока степен успешна.
Лишени от пълното познание, коренящо се в древността на Изтока и пренесено в Европа от конните народи, западните култури никога не са успели да създадат истинска тайна и ефективна организация, която да постигне конкретни цели и да функционира с векове. И когато му дойде времето, дори и с разкриването си да постигне реална цел...
Но някои други са успели...
От Лондон през Истанбул и Виена до Москва, едно тайно семейство от безусловно верни помежду си българи превежда народа през най-тъмния период от историята. Тайна задруга, съществуваща векове, гради своето дело из всички кътчета на Османската империя. Братство, основано на пълната липса на алчност и себелюбие и на пълната отдаденост на мечтата за прераждане на България. Една тайна сила, за която за пръв път ще разберете, превръща поробения и унизен народ в доминиращ на полуострова...
И не забравяйте, Задругата има конкретна цел и с разкриването си...
Добри Божилов е роден през 1975 г. Завършва информационни технологии и икономика. Прави докторантура в СУ. Работи като журналист в икономически и издания за високи технологии. През 2001 г. започва малък бизнес в областта на интернет, успешен и до днес. Той е създател на българската криптовалута левкойн и работи в екипа по развитието и разпространението й.
Номинираният за издаване в "Конкурс за исторически роман 2017" на издателство "Лексикон" "Задругата" е първият му роман.
Има публикувани около 20 разказа в периодични издания, обединени в сборник със заглавието "Великият ум", разпространяван в интернет. Автор е на публикуваната в мрежата политическа сатира в реално време "Гай Балоний...".
Личното му верую е, че успехите по стандартите на пазарното общество са илюзия. Счита, че успехът е, ако човек създаде изкуство, т.е. продукт, който остава за вечността. Помните ли кой е бил най-богат по времето на Айнщайн? А по времето на Леонардо? Това ще остане и от днешните най-успели в преследването на материалното. Вечността принадлежи на оставилите нещо интелектуално.
"Капитализмът ме принуди да съм предприемач и добър професионалист във високите технологии. Но вътре в себе си винаги съм знаел, че трябва да бъда писател..." - е в най-кратък вид философията на Божилов.
Из: "Задругата" от Добри Божилов
...за тази победа
никой никога
няма да разбере...
1388
В тези трудни времена, след чумата и постоянните войни, хората вече не плачеха. Бяха свикнали със злото и живееха с него. Но днес лицето на царя беше мокро.
- Това е краят - каза Шишман на съпругата си. - С Иван Асен идва и краят на България, краят на всички ни...
- Винаги има надежда, вярвай в Бог, брат ти вярваше...
- Вярвам, откакто съм роден. Направихме чудеса в неговото име. Шепа народ, разсипан от епидемии и алчни феодали, успя да удържи османците толкова дълго. Но всичко свърши...
- Все още има надежда. Сърбите победиха веднъж. Василевсът е още в Константинопол...
- Няма надежда. Който държи Средец, той държи целия полуостров. Константинопол е един обсаден град. Няма кой да го спаси. Единствената възможност бе да удържим Средец. Да го удържим сега, да го удържим утре, да го удържим още 20-30 години. Да го удържим, докато стане някакво чудо, докато дойде нова сила в народа ни, да се събере войска и да прогони поганците. Който държи Средец, държи всичко. Османците го държат. Сега всички сме обречени. И ние, и сърбите, и гърците, и василевсът...
- Поискай помощ, съберете се с брат ти и с Лазар. Върнете града...
- Всички заедно не можем надви османците, силни са. А какво остава да им отнемем такъв град? Те едва го отнеха от нас - слабите. Ние как ще им го вземем?
- Поганец ли ще ставаш? Плачещите царе накрая стават поганци и паши на султана.
- Платих скъп кръвен данък на султана. Колко царски синове и дъщери му дадохме да воюват за него и да му раждат деца. Унизихме се. Но аз поганец няма да стана.
- Тогава не плачи. Предстои ти да загинеш геройски. Героите не плачат.
- Няма да загина геройски, любима моя. Все още имам какво да направя. Имам и време, преди поганците да покорят България. И това нещо е по-важно от всичко друго, след като загубихме Средец.
- Сигурна съм, че си роден, за да постигнеш велика победа в живота си, Шишмане... Винаги съм го вярвала... - каза просълзена царицата.
- И аз ще я постигна. Просто за тази победа никой никога няма да разбере - отвърна царят и избърса последните сълзи в живота си.
1. "Евреинът" Велко
Езра скочи от коня. Добичето беше преуморено от бързане, но тържеството при везира беше по-важно. Подаде повода на коняря заедно с една пара. Оставаха броени часове, а трябваше да се приведе в приличен вид след дългата езда. Имаше и още една среща междувременно. Забърза се нагоре по стълбите в гостилницата.
Пролетта в Константинопол вече беше настъпила. Онова прекрасно време в мекия климат край Проливите, в което нито студът те кара да трепериш, нито жегата изпълва въздуха с непоносима влажност.
Двама турци седяха на масата и спореха.
- Султанът пак се продаде на неверниците... - каза единият, очевидно без особено да се страхува от шпиони в самата столица на империята.
- Е, ти пък сега, едно име. Не се е продал. Не му е дошло времето още явно - отговори другият.
- Три века градът е наш и още носи християнско име. Срам и позор за Пророка - упорстваше първият. - Султанът никога няма да се освободи, докато взима заеми от неверниците.
- Вярвай в Падишаха, той има най-голямата империя на света. Сигурно знае какво прави...
Турците обсъждаха вечния вече въпрос, кога ще се смени наименованието на столицата. То още беше византийско, на името на основателя на града - римлянин и християнин. Турците си го наричаха Истанбул, а балканските християни - Цариград. Но официално нито един от султаните от XV век насам не беше го преименувал. А империята бе минала зенита на мощта си и с всяко следващо поколение ставаше по-слаба. Тоест вероятността името да се смени - по-малка.
Езра беше наясно, че така наречените "неверници" името слабо ги интересува. Западна Европа бе общество от търговци и манифактуристи. Вълнуваха се основно от богатствата на Османската империя и от търговските пътища. Името на столицата изобщо не беше въпрос, над който се замислят. Турците бяха прави, че султанът е затънал в дългове и това го прави зависим. Но никой никога не му бе поставял условие за името на Константинопол, нито пък някой би обърнал внимание, ако го промени. Истинските условия бяха за пристанищата, за тържищата, за концесиите. И разбира се - най-важният въпрос - за оръдията, пушките и мунициите, които Падишахът щедро купуваше, за да воюва с руския цар. Така онова, което интересуваше хората, на които дължеше пари, беше да купи въоръжението от тях, а не от съперниците им.
Стаята беше добре подредена. Ваната - пълна и затоплена. Езра бързо свали дрехите си и се потопи в рая.
Час по-късно, в нови одежди, обръснат и освежен, евреинът се отправи към Златния рог. Кварталът на немюсюлманите, където кипеше основната част от търговията в града и носеше най-големите приходи на хазната. Домът, в който го чакаха, беше от по-първа ръка, но не от най-богатите. Задругата беше преценила, че това е най-доброто прикритие. Бедна и невзрачна къща привличаше точно толкова шпионите, колкото и твърде богата. Агентите знаеха, че дом "средна ръка" е предпочитано прикритие за всякакви тайни дела.
Отвори му слугинята - надлежно забулена българка. Въведе го през познатия коридор, после в дневната, после през една дупка в пода - в подземието. Там го чакаха другите трима братя.
- От Пловдив до тук толкова бързо! Чудехме се дали ще успееш, Велко. Уморил си кончето... - каза хаджи Петко, собственикът на къщата.
- Умори се наистина. Но така можем да уредим работата с Мехмед паша още днес. Няма да се налага да ходя на султанския прием другата седмица.
- Да, спести ни пари. Секретарят поиска петдесет златни, за да ти уреди покана - включи се дядо Неофит от Бачково.
- Петдесет лири? За толкова ще си купим няколко нови коня... - възкликна Езра.
- Излиза, че да преумориш кон е по-изгодно - забеляза пресметливо хаджията.
Езра седна на скромния миндер. Настана кратко мълчание, след което Петко отново проговори:
- Нямахме време да се видим с Игумена. Изчезнал е някъде, сигурно не е и в България... - в разговорите помежду си членовете на Задругата използваха истинското име на страната си.
- Значи ще решаваме сами - каза Езра.
- Ние мислим да поискаме Кресна - намеси се хаджията, очевидно говорещ от името на останалите трима. - Но ти си евреинът, ти познаваш по-добре длъжника си.
- Кресна е предпазливият вариант. Почти сигурно ще ни я даде. Хасково е по-добре, че е близо до Узунджово. Но може да ни помисли за алчни.
- Кресна ще донесе поне тройно по-малко пари от Хасково - каза Неофит.
- Ще ни трябват две години да покрием харчовете и едва след това ще спечелим - съгласи се Езра. - Но пък така има възможност в бъдеще пак да му дадем заем. Като му е евтино да го изплаща, ще вземе от нас.
- Значи и ти си съгласен с нас - рече Неофит.
- Мисля, че не трябва да се изсилваме. Хасково - може би друг път.
- Това ще е решението - заключи хаджията. - Ще поискаш Кресна. Да прекараш приятно и да не сваляш много фереджета на везирските ханъми...
- Какви ханъми, те половината са българки и сръбкини - подсмихна се Езра.
Четвъртият в стаята така и не каза нищо. Запази мълчание до самия край на срещата. Езра кимна и излезе. Знаеше, че баща му, истинският му баща, а не евреинът Йосиф Амар, чието минало бяха присвоили, не обичаше да говори много. Езра Амар - "синът" на Йосиф, богат еврейски търговец и лихвар, всъщност беше Велко, син на Иван от едно село край Пловдив. Иван почти не говореше, предимно действаше.
Палатът на Мехмед Паша - везир на султана, считан за третия най-овластен измежду везирите - представляваше нещо средно между пищен ориенталски дворец и също пищен - европейски дворец. Мехмед обичаше разкоша, бе пътувал поне десетина години из Европа, преди да го закотвят на тази висша държавна длъжност в Константинопол. Злите езици твъдяха, че отдавна е загърбил мюсюлманската вяра и се е превърнал в разложен християнин. Говореше се, че карал жените си в харема да се обличат в европейски рокли, пиел вино и дори си похапвал сочни свински пържоли, тайно доставени му от християните прислужници.
Дали всичко това беше така, никой не можеше да каже. Мехмед беше ценен за султана с това, че познаваше европейската политика и търговците на оръжие. Затова и империята не се интересуваше какво прави зад стените на палата си, нито в какво облича жените си. А ако се съди по склонността му да взема заеми, сякаш слуховете за разпътния му начин на живот бяха верни.
Но за Задругата по-важно от вземането на заеми беше това, че пашата не обичаше да ги връща. Така си беше спечелил сравнително лошо име сред лихварите и те го избягваха. Този негов недъг обаче беше оценен като предимство за Задругата, която реши, че така може да си купи позиции във властта. Парите бяха прежалени още в момента на даването им, а Задругата не искаше да повтаря грешките на други лихвари, които изкараха известно време в затвора заради това, че бяха се опитали законно да си приберат дължимото. Вместо да връща, пашата с удоволствие приемаше приятелски да му опростят борча, в замяна на някоя услуга. Корупцията раздираше империята повече от век и половина и ставаше все по-голяма. А с това влиянието на Задругата растеше.
- Езра, стари приятелю, добре дошъл, откога не сме се виждали - поздрави го радостен везирът на шпаньолски . Подкупен и разгулен, този османски чиновник в никой случай не беше глупав. Знаеше няколко езика, даже този на хората, които владееха най-много пари на света.
- Аллах да благослови всичките ни начинания - отговори му Велко на турски.
Мехмед, доволен от това ласкателство, се ухили под буйния си мустак:
- Ако те чуят твоите да говориш за Аллах, ще си загубиш печалбите, приятелю.
- Аллах няма да остави никой гладен - мъдро отговори Велко.
- Аллах не оставя никой гладен, но твоят Бог не оставя никой беден... - лукаво каза турчинът.
Велко направи гримаса на задоволство и каза:
- Твоят Аллах храни хората си, моят Бог прави хората си богати, а този на християните ги е направил само да работят и да плащат за всичко...
Везирът гръмко се изсмя при тези думи и заключи:
- Да, гяурският Месия хубаво ги е наквасил. Подлагат и втората буза за шамар, плащат всички сметки, че парите си били на кесаря, и работят като волове от ранен до късен мрак.
- Не е хубаво да си гяур - доволно каза Велко и обърна поглед към един от прислугата.
Това толкова чисто и нежно лице, тънки ръце, изписани вежди, те не бяха на мъж. Велко погледна още един - също красавец, изписан като кукла. Везирът беше намерил нов начин да си живее по европейски насред сърцето на ислямския свят. Доставил жени, облякъл ги като прислужници, сложил им по една чалма отгоре - и да забавляват гостите. За няколко мига Велко загуби думи.
- Забавлявай се истински, Езра. По-късно ще говорим по оня въпрос... - каза везирът, след което отиде да посрещне другите си гости.
Велко се зачуди дали на някой от следващите празненства пашата няма да измисли и някакъв вид възползване от слугите. Всъщност, дали не го беше измислил още сега? Дворецът на един от най-видните хора в ислямския свят беше започнал да прилича на двореца на френския крал. До кога ли султанът щеше да търпи това...
Велко не обичаше тоя вид събирания. Както и другите от Задругата, той не беше суетен. Голямата цел, която следваха и която се предаваше през поколенията, беше над всичко, дори над живота на най-издигнатия в обществото. Но тези тържества бяха удобен повод за запознанства и сделки. А сделките бяха много важни за Задругата. Всичко зависеше от това да правят добри сделки и да трупат пари. Дядо Неофит отговаряше за планина от злато, с която можеше да построи още три манастира като Рилския. Но златото си стоеше на мястото и чакаше задачите си, а самият той живееше почти като аскет в килията си.
Пред погледа му се мерна Арон - добър познат и добър съперник. Арон беше един от малцината, които се осмеляваха да дават заеми на Мехмед. Но неговият подход беше различен. Той посредничеше на французите, за да си купува от тях султанът оръдия. Парите бяха френски, даваше ги като заеми, които после опрощаваха - след като сделката минеше. В крайна сметка султанът плащаше всичко, защото така уредена доставка беше доста далеч от разумна и справедлива цена. Веднъж Арон уреди няколко десетки пушки и на Велко. И сетне Велко разбра, че си е купил оръжие приблизително три пъти по-евтино от цената, която плащаше Падишахът. Разбира се, Арон не подозираше за какво се купува това оръжие. Беше убеден, че приятелят му Езра го е продал на персийците. И мине, не мине време, все го притискаше да сподели кой е неговият човек там. Човек имаше, но той не предполагаше, че го смятат за купувач на оръжие.
- Шалом леха, братко Амар - заговори пръв Арон.
- Шалом леха, братко Арон - отговори почтително Велко.
- Мехмед ще плаща ли скоро? - попита шеговито Арон.
- Важно е, че винаги плаща накрая - отговори Велко, след което и двамата се разсмяха.
- Напоследък изглежда не върви много търговията? - попита българинът, очевидно имайки предвид около 20-годишния период без война с Русия.
- А, султанът си пазарува, дори без война. От страх. Империя се поддържа със страх и оръжието си върви. Но няма да е зле царицата да ни нападне - отвърна Арон.
- Елисавета не се интересува от турците. Тя воюва в Европа. Скоро тук война няма да има.
- Никой нищо не знае, Елисавета е доста стара вече. Говори се, че наследникът ѝ обичал немците.
- Ако Петър обича немците, Русия няма да има с кой да воюва освен с южния си съсед - каза Велко.
- И тогава ще настъпят отново добри времена... - алчно се ухили Арон.
В този момент прогърмя мощният глас на домакина:
- Скъпи приятели, Аллах дълъг живот да дава на нашия Падишах, на миротвореца и покровителя на най-много народи по цялата Земя. Дълъг живот да дава и на нас - неговите верни слуги и неотклонни следовници на заветите на Пророка...
Няколко неудържани кикота се разнесоха в залата, но бързо бяха овладени.
- Радвам се, че днес сте тук да отпразнуваме настъпването на пролетта, да видим старите приятели и по възможност - да не говорим за политика. Нека се забавляваме, така както Аллах ще ни забавлява в Рая, като благодарност за това, че целият си живот сме посветили на него и на неговия пратеник на Земята - великия султан Мустафа. Забавлявайте се, бъдете щастливи и славете нашия водач. Изобилието, което виждате, дължим на него. Насладете му се, защото така доставяте наслада и нему. Слугите са готови да отвърнат на всяко ваше желание, тази вечер е ваша - завърши Мехмед паша.
Кратки ръкопляскания за прекрасната реч, а Арон рече:
- Би било добре да бях султан, но засега изобилието се дължи на мен, без да съм султан...
- Частично и на мен, и аз също не съм султан - отвърна Велко.
Вечерта се разви напълно според очакванията. Част от гостите се престрашиха и използваха пълноценно услугите на "слугите". Велко се срещна с още няколко приятели и висши сановници. Накрая дойде часът на истината. Мехмед го въведе в една странична стая.
- Приятелю, имам малък проблем - започна по дълбоко познатия начин везирът. Велко мълчеше, слушаше внимателно.
- Нали знаеш, че ми изтича един заем към Арон, твоя приятел - продължи Мехмед. - Та мисля, че с теб правим по-добри сделки и затова ще се откажа да взимам заеми от него.
- Това е голяма чест, везире Мехмед - поласка го Велко.
- Та сега ще платя на Арон, нали знаеш, аз винаги плащам. Но имам нужда от малка сума до края на годината. После султанът ще раздаде наградите за добра служба.
Предложението беше повече от ясно. Мехмед искаше пари, уж за да плати на Арон. После щеше да охули Амар пред Арон и да му поиска пари и на него. Наградите за добра служба отдавна бяха символични, а и не се изплащаха редовно от закъсалата султанска хазна. Но Велко знаеше всичко това. Знаеше го Задругата от години, дълго преди самата тя да реши, че този везир, който не си връща дълговете, е идеалната цел.
- Ако имам везирската Ви дума, че няма да погледнете повече Арон и ще работите само с мен, мога да Ви направя още по-изгодно предложение.
Мехмед ни най-малко не се изненада. Тази европейска куртоазия му беше до болка позната. И двамата знаеха, че така се работи и така работеха от години.
- Мисля, че мога да помогна на Империята, която има проблеми с приходите - продължи Велко. - Разбира се, най-малкото нещо е вашият заем. Има една възможност да донесем повече пари на Падишаха и едновременно вашият дълг да се изплати сам. Всъщност, този дълг е нищожна прашинка, сравнено с това, което можем да направим за султана...
Този път везирът прояви по-голям интерес. В погледа му просветна алчен блясък. Велко продължи:
- Нали знаете, че чорбаджията на Кресненския вилает е син на гяурка...
- Да, познавам го - Али ага.
- Майка му има голямо влияние над него. Мнозина се съмняват, че и той е гяур, а само се преструва на мюсюлманин.
- Не съм чул такова нещо. Трябва да проуча - отвърна везирът.
- Досега лъгал ли съм те, Мехмед?
- Ти си единственият честен евреин, който познавам, Амар...
- Провери все пак, не те лъжа. Въпросът не е личен. Той засяга Империята. Приходите от този вилает са много под средните за района. Али ага очевидно се е наговорил с гяурските първенци и не събира дължимите данъци. Така губим хиляди грошове на султана всяка година.
- Хиляди грошове? - възкликна Мехмед, чийто общ дълг към Велко беше около четиристотин гроша.
- Аз съм евреин и, повярвай ми, пари мога да броя точно. Хиляди грошове се губят. Али ага си живее царски, а гяурите дават трохи на Падишаха.
- Ако това е вярно, ще го пратя на бесилото! - изрева Мехмед.
- Това не е необходимо. А и няма да е толкова разумно - отговори Велко.
- Да не е разумно! Да помилвам престъпник, който краде от султана?
- Помисли, Мехмед паша, какво ще стане, ако го пратиш на бесилото. Ще избухне страшна шумотевица. Ще се размърдат всички около Падишаха, ще пратят проверки. И най-важното - накрая не е ясно кой ще определи новия чорбаджия на Кресна.
Турчинът се замисли. Усети на къде вървят нещата. Той беше везир, но имаше още осем такива. Имаше и Велик везир. Имаше и султан, имаше и десетки други висши чиновници. От голямата бъркотия не беше сигурно, че накрая именно Мехмед ще спечели...
- Разбирам колко мъдро говориш. Мнозина от нас са синове на гяурки. Дори някои султани имат майки гяурки. Но вярата ни в Пророка ни прави истински хора. Гяури остават онези, които се съмняват в Пророка.
- Точно това прави тази империя най-великата на света.
- Каква идея имаш?
- Познавам един истински правоверен. Служил е в армията, сега има чифлик. Хасан ага. Няма семейство, отдал е живота си на империята. Честен човек. С наша помощ ще увеличи чувствително приходите в хазната.
- А какво да правя с гяура?
- Той сам ще се оттегли, щом Хасан ага говори с него. Стига да има поддръжката ти. Този гяур е страхлив като всички гяури. Като разбере, че сме го разкрили, сам ще се махне, за да спаси живота си.
- Ако разбирам правилно, искаш да пратя този Хасан ага на проверка при Али. Али ще се уплаши и ще поиска да се оттегли. Така ще назначим Хасан.
- Именно. И никой в Константинопол няма да се усети, нито ще има време да реагира... Разбира се, добре е да известиш султана за този план - каза Велко.
- Нищо не остава скрито от султана... - излъга безцеремонно Мехмед. Велко знаеше, че до султана нищо няма да стигне. Кресна беше подчинена на този паша и той отговаряше за назначенията надолу.
- Явно се разбираме добре, паша. А и вашите дългове отново доказаха, че могат да се самоизплащат. Вие сте недостижим в управлението на пари...
- Всеки си има способности. Важното е един другиму да си помагаме.
Велко си тръгна облекчен. Задругата също щеше да е доволна. Доволен беше и Мехмед паша. В тази огромна империя понякога всички бяха доволни от всичко и всичко се пишеше на сметката на бъдещето ѝ...
*Текстът се публикува със съгласието на издателство "Лексикон".
*"Задругата" на Добри Божилов можете да намерите ТУК
