Корабът, с който пристигна клиентът бе доста скъп. Модел на не повече от 2 години с най-новия хипердвигател, лек и бърз. Това бе единственото, което Ландо успя да научи за другата страна на предстоящата среща. Опитът му да проучи предварително клиента си – което правеше винаги, резултира в абсолютно нулев успех. Така остана само оценката на кораба „на око“. Очевидно ставаше дума за доста богат клиент. Но фактът, че не криеше това, предполагаше, че има други аргументи, с които да натисне цената надолу.
-Значи Вие сте Ландо, а вие сте помощникът му Хан? – бяха първите думи на клиента, чието лице се оказа скрито зад шлем, а всичко надолу ще покриваше от огромно и дебело наметало. Единственото установено беше ръстът му – малко по-нисък от Соло. Дори гласът беше неизвестен, защото идваше от синтезатор.
-Вие очевидно знаете повече за нас, отколкото ние някога ще научим за вас… - отговори Хан.
-Ако не знаех за вас, как щях да ви намеря, за да ви наема? – попита клиентът – Славата ви се носи из пазарите на контрабандни услуги.
Ландо се усмихна:
-Очевидно имаме бъдеще в бизнеса…
-Да, тази история с минаването през блокадата вече се превръща в легенда. Някои дори спират да и вярват. – каза клиентът.
-Но вие очевидно не. – заключи Ландо.
-Аз очевидно и вярвам. – потвърди клиентът – Затова да минем по същество. Искам да купя „Хилядолетния сокол“ и ви предлагам за него десет хиляди имперски кредита. Допускам, че ще се пазарите, и бих уважил това, но не очаквайте сериозен резултат. Имам и втора оферта за вас, в случай че не продавате.
„Вижте, всеки който може да се отърве от „Сокола“, би го направил с голямо удоволствие. Но 10 хиляди кредита са твърде малко дори за него. Вероятно има бракми и на тази цена, но „Соколът“ струва доста повече.“ – каза Ландо.
„Колко?“
„Не бих го дал под 50 хиляди…“
„50 хиляди? Добра оферта, от която си вадя извода, че очаквате да се пазарим, и да се разберем някъде около 25-30 хиляди. Но аз ви предупредих, че няма да постигнете нищо. Не бих дал повече от 12 хиляди за „Сокола“.
„Очевидно „Соколът“ няма да се продава. Какво друго имате да говорите с нас?“
„След като не го продавате, бих искал да го наема. Ще ви платя 15 хиляди кредита, плюс ще ви подаря нов и по-бърз двигател. Общата стойност на сделката ще излезе около 30 хиляди кредита, но ме съмнява да можете да намерите въпросния двигател вие сами за 15 хиляди. Това е офертата ми, и не мога да се пазаря. Фиксирана цена.“
„15 хиляди в брой, плюс нов двигател? Предлагате като наем повече, отколкото предложихте, за да купите кораба? Започвам да мисля, че офертата ви за покупка е била просто за да изглежда офертата за наем изгодна…“
„Грешите, Ландо. Офертата за наем действително е по-висока, и това е съвсем логично предложение. Предлагам да купя „Сокола“ за 10 хиляди, или да го наема за 15 хиляди, плюс нов двигател.“
„Хан, аз ли съм пиян, или наистина слушаме всичко това?“
„Мисля, че наистина го слушаме, и нещо ни будалкат. Има някаква уловка в цялата работа.“ – отговори Хан.
„Няма никаква уловка, момчета. Логиката е съвсем проста. Ако наема кораба, наемам и вас. Ако го купя, го взимам без вас. Мисля, че разбирате, че всъщност основният обект на сделката сте вие двамата. Или поне единия от вас. Надявам се да получа „Сокола“ за няколко седмици, плюс поне един от двамата му пилоти, които правят за смях имперските крайцери.“
„Ландо, ако разбирам правилно, отново си попаднал на клиент като предния път. Отново някой се опитва да ни забърка в неприятности, далеч надхвърлящи нормалния контрабанден бизнес.“ – каза Хан.
„И аз така мисля…“ - отговори Ландо.
„Всеки продава онова, което има, момчета. Вие какво имате? Кораб с половин светлинна, който не си знае годините. Почти всичките ви конкуренти предлагат нещо далеч по-добро. Така за вас какво остава – вие самите – способностите ви да създавате неприятности, и да се измъквате от тях…“ - усмихнато, но и необоримо логично каза клиентът.
Ландо се замисли. След историята с джедайските мечове, от която излязоха на минимална печалба, след огромни поети рискове, никак не му за занимаваше с нещо обещаващо огромни печалби, но съдържащо твърде много несигурност. Но всъщност, тези дни клиенти изобщо нямаше.
„Нека чуем малко повече за работата…“ - каза Хан.
„Работата е много лесна, но съществува риск да се усложни. Именно затова ми трябвате. Ако се реализира малкият риск от усложнение, ще разчитам на способностите ви да се измъквате от непредвидени ситуации. От уменията ви бързо да намирате решения. За това ви наемам. Ако всичко мине по план, ще са най-лесните пари в кариерата ви.“
„Думите „ако всичко мине по план“ винаги ме смразяват.“ – каза Соло. – „Още повече се обърквам, когато някой ми обещае лесни пари „ако всичко мине по план“.
„Вижте момчета, няма лесни пари. Но вие можете да изкарате тези пари…“ - настоя клиентът.
„Може ли още малко да конкретизирате каква точно е работата.“
„Мога, но ще трябва да ви убия, или поне да ви затворя и изолирам, ако не приемете. Не мога да допусна теч на информация. Съгласни ли сте да прекарате няколко седмици в имението ми, под наблюдението на охраната ми, ако откажете сделката?“
Хан и Ландо се спогледаха. После Ландо каза:
„Нямаме нищо против малко безплатна почивка…“
Клиентът мълча няколко мига, след което продължи:
„Вероятно сте чували за комарджийския турнир на Бети Небюла. Започва след 2 седмици. Имам план как да направя голям удар там, след което да се измъкнем с парите. Всичко е планирано много подробно и сигурно. Но ако се обърка нещо, ще трябва вие да измислите как да се измъкнем.“
„Турнирът на Бети Небюла? Да не намеквате, че бизнесът ви е да спечелите на комар? Ито точно на големия турнир?“ – изуми се Соло.
„Именно. Подготвил съм система, с която ще ги изиграя. След това ще изиграем и охраната и ще се измъкнем с парите.“
„Хан, дали този под маската не е нашият приятел – клюклюка?“
„Не, онзи беше по-нисък…“
„Но предлага по-невероятен бизнес и от него…“
„Господине, или госпожо, знаете ли какво точно ни говорите? Имате система, с която да излъжете на най-големия турнир в галактиката. И в добавка имате система, с която да се измъкнете незабелязано от планетата?“ – попита Соло.
„И иска да го направи със „Сокола“… - допълни Ландо и се усмихна.
„Да, имам всичко това, колкото и невероятно да ви звучи…“ - отговори клиентът.
„Аз лично предпочитам имението…“ - каза Ландо.
„Аз също…“ - потвърди Хан.
„Приемам решението ви, всъщност очаквах го. Но имам още едно предложение за вас. Можем да разиграем това решение на покер. Ако аз спечеля, наемам ви на посочената цена, ако вие спечелите, отивате на безплатна почивка.“
„Покер? Не говорехме ли за бизнес?“ – попита Соло.
„Вие сте добри комарджии, обичате да играете…“ - каза клиентът.
„Играем, но бизнесът си е бизнес. Аз не се интересувам от покера ви.“ – каза Ландо.
„Ако ви победя, това ще е аргумент, че разбирам от хазарт…“
„Дори да разбирате от хазарт, това не означава, че ще спечелите на Бети Небюла. Там всички разбират от хазарт. Най-вече организаторите на турнира, които прибират най-много от парите.“ – каза Соло.
„Не и срещу моята система.“ – каза клиентът.
„Знаете ли от колко хиляди години съществува идеята за „система“, която да гарантира печалби в хазарта?“ – попита Соло.
„Знам…“ - каза клиентът.
„Значи се разбрахме – отиваме на почивка…“ – каза Ландо.
„И все пак, един покер…“
„Не!“ – каза Соло.
„Тогава ще променя малко условията на сделката. Ще дойдете с мен на Бети Небюла и ще се включите в бизнеса ми, само ако сами пожелаете.“
„За какво сме ви тогава?“
„Защото съм сигурен, че ще пожелаете. Утре ще ви чакам при „Сокола“. Излитаме да му поставим новия двигател.“ – това бяха последните думи на клиента, след които той просто стана и си тръгна.
„Какво стана с имението и почивката ни?“ – подвикна Ландо – „Нали искахте да ни държите в изолация, ако не дойдем с вас.“
„Ще дойдете…“
***
„Не сме много в позиция да отказваме клиенти.“ – каза Соло, след като излязоха от бара.
„Предния път ми изпили мозъка защо съм те въвлякъл в подобна сделка. А сега напираш за нова.“ – отговори Ландо.
„Не напирам, само казвам, че нямаме никакви клиенти.“
„Не сме само ние, никой няма. Бизнесът е зле.“
„И като е зле, се появяват само психопати…“
„Не можеш да си представиш колко си прав…“
Няколко минути по-късно, докато продължаваха разговора си все в този дух, двамата очевидно не много успешни контрабандисти изведнъж се озоваха пред насочени към тях и заредени бластери. Вероятно нямаше да се оставят без бой, ако държащите бластерите не бяха в униформи. Татуинската полиция.
„Какво има сега, момчета? Ние сме съвестни граждани. Всичко ни е наред.“ – каза Ландо.
„Да, момчета, ние сме от отбора на Джаба. Той гарантира за нас.“ – допълни Соло.
Под „гарантира“ се разбираха подкупите, които криминалният бос на този свят редовно плащаше на полицията, за да не закача нито него, нито работещите за него.
Напред излезе един лейтенант:
„Хан Соло, Ландо Калрисит, арестувани сте за нарушение на имперска блокада…“
„Какво?“ – изсумтя Ландо.
„Последвайте ме.“ – обърна им гръб лейтенантът. Секунди по-късно бластерите им бяха в ръцете на полицаите, а собствените им ръце бяха в белезници.
Стаята за разпит не се оказа много уютна. Всъщност тя се ползваше доста рядко, защото полицията на Татуин доста рядко изобщо работеше. Обикновено законът се налагаше от местните престъпни босове, и всъщност това беше законът на самите босове. Когато империята имаше някаква работа, нея си я вършеха имперските офицери. Така на полицията и оставаше основно задачата да си прибира редовно подкупите, в замяна на което да отстъпва правата си на криминалните босове.
Следователят влезе – очевидно доста ядосан, че са му намерили работа:
„Така, момчета, преди няколко седмици…“ - неточността в изказа, която беше юридически недопустима, сочеше към сериозността на работата – „…сте минали без разрешение през имперска блокада. Затова ви арестуваме и ви предстои съд. Препоръчвам ви да се признаете за виновни незабавно. Така ще получите условни присъди. Ако не се признаете, делото ще е след около седем месеца“ – когато съдията мине в този сектор.
Следователят отегчено се облегна назад на стола си.
Ландо се разгневи:
„Тези обвинения са абсурдни и напълно безпочвени. Но дори да бяха истински, те са извън правомощията ви. Вие сте местна планетна полиция, не можете да се занимавате с престъпления, станали на други планети, или в тяхното пространство“
„Значи все пак признавате престъплението си“ – доволно се усмихна следователят.
„Нищо не признавам, само казвам, че превишавате правата си. Нямате юрисдикция извън тази планета. Само империята може да ни разследва за подобни хипотетични престъпления, които ни приписвате.“
„Значи не се признавате за виновни, и ще пледирате невинни“ – още по-доволно се усмихна следователят - „С това моята работа свършва. Ще си напиша доклада и ще го предам на съдията. Няма да се видим повече“.
След което стана и тръгна да излиза.
„Трябва да ни освободите, не можете да си тръгнете просто така.“ – каза Ландо.
„Аз не съм полицай или шериф. Аз съм следовател. Моята работа е да ви разследвам. Разследването приключи. По други въпроси си говорете с надзирателите, или с адвоката си.“
„Адвокат? Добра идея. Искам да наема адвокат и да ми осигурите възможност да го избера.“ – каза Ландо.
„Това е работа на надзирателите, не ме занимавайте с проблемите си. Но тъй като съм възпитан човек, ще ви помогна – адвокатът ви е вече тук. Стои навън и си чака реда. По законите на Татуин, следователят има предимство пред адвоката.“
„Стои и чака? Ние никого не сме наемали“ – изуми се Ландо.
„Това не е мой проблем, нито ми е работа да проучвам кой адвокат как е нает. Оправяйте се…“ – след което вратата хлопна зад гърба му.
Не мина и минута и влезе адвокатът. Техният кандидат-клиент, когото изгониха преди по-малко от час.
Тъй като не им трябваше много време бързо да прозрат всичко случващо се, Ландо и Хан можеха единствено да го убият с поглед. Биха го убили и реално, ако не бяха вързани.
„Здравейте отново, момчета. Какъв късмет, че още не си бях тръгнал. Сега мога да ви измъкна, и се надявам това да ви направи по-благосклонни към мен…“
„Това ли ти е имението – затворът на Татуин?“ – попита Ландо.
„Всъщност не. Имам истинско имение. Но ако ви пратя там, няма как да ви убедя да работите с мен“ – отговори клиентът-адвокат.
„А защо трябва да работим, след като обеща имение, а получихме затвор? Кой глупак ще повярва на останалите ти обещания?“ – попита Хан.
„Вижте момчета, трябва да разделим едното от другото. Този затвор е просто разход, който извънредно ми възникна, и за който сте виновни вие – с отказа си. Ако не бяхте отказали, нямаше да се случи. Но вие сте важни за мен, или поне един от вас като минимум, е важен за мен. Затова трябваше да имам резервен вариант, макар и с допълнителни разходи. Но те са за ваша сметка. Платих 3 хиляди кредита за това, което става сега, което означава, че офертата ми към вас вече е 12 хиляди кредита. Те ще спаднат с още хиляда кредита, след като ви платя гаранциите, за да излезете от тук.“
„Запиши си и тези кредити при загубите“ – отговори Ландо.
„Нима предпочитате да седите тук, вместо в лукса на Бети Небюла?“
„Предпочитам всичко, в което не съм изнуден“ – отговори Ландо.
„Ами ти?“ – обърна се към мълчащия Хан – „Можеш да решиш друго“.
„Би било глупаво да се оставим да ни разделиш по този начин…“ – отговори Хан.
„Вижте момчета, нека сме наясно. Трябвате ми. Не мога да допусна планът ми да остане без резервен вариант. Рискът е твърде голям…“
„Нали всичко беше сигурно преди един час като ни убеждаваше“ – саркастично подхвърли Ландо.
„Всичко е сигурно, но планът трябва да е цялостен. Няма да го стартирам без резервен вариант. А резервният вариант сте вие двамата.“
„Кой те научи на тези номера с полицията? Как изобщо ти обърнаха внимание? Полицията тук не работи…“ – попита Соло.
„Платих си предварително, за да получа предимство в преговорите с вас. Проучих ви, знаех че може да откажете, и се подсигурих. Резервен план.“
„Значи и тук имаш резервен план“ – констатира Ландо.
„Както виждате, изпипвам всичко“ – отговори клиентът.
„Кой ни продаде?“ – попита Соло.
„Платих 2 хиляди кредита на Джаба да ми даде съвет какво да правя, ако откажете. И още хиляда кредита, за да се размърда полицията“.
„Значи Джаба ни е продал?“ – изуми се Ландо – „Нали сме негови хора, как е възможно това?“
„Не сте точно негови“ – отговори клиентът – „Не сте му донесли достатъчно, за да ви закриля. От гледна точка на пари, му беше изгодно да ви продаде.“
„Значи Джаба ти е продал за 2 хиляди кредита съвет какво да правиш, ако откажем?“ – каза Ландо.
„Да. Но също ми помогна и към кой полицай да се обърна.“
„Пълна услуга“ – заключи Хан.
„Но както казах вече, запиши си разходите при загубите“ – каза Ландо – „Не обичам да ме изнудват. „Соколът“ остава тук, заедно с нас. И ще си намерим друг адвокат.“
„Вижте момчета, по-рано от 7 месеца няма да излезете от тук, дори да намерите друг адвокат. Все пак броил съм хиляда кредита за това. Единственият начин да ви пуснат, преди съдията да дойде, е да си тръгнете с мен сега – под гаранция.“
„Всеки може да плати гаранцията. Имаме приятели. Все някой ще даде хиляда кредита, за да получи хиляда и сто след един час“ – каза Ландо.
„Но вие имате ли хиляда и сто кредита?“ – лукаво попита клиентът. Очевидно знаеше отговора.
„Не се прави на умен“ – изрева Ландо – „Имам „Сокола“. Той струва повече и е достатъчен, за да ни осигури заем.“
Последваха най-съкрушителните и необорими думи на клиента:
„Сигурни ли сте, че имате „Сокола“?
„Какво?“ -изрева Ландо и подскочи от стола. Белезниците го удържаха и спасиха клиента.
„Нищо, Ландо. Няма нищо. „Соколът“ си е тук. Само казвам, че преди час твърдяхте, че не искате сделка, а аз твърдях, че искате. Сега вие твърдите, че имате „Сокола“, а аз – че това не е съвсем сигурно“.
„Отново ли резервен план“ – попита Соло.
„Очевидно. Надявам се да оцените колко важни сте за мен, след като проследите другите ми резервни планове.“
Хан задържа за малко отговора, за да му придаде убедителност, после каза:
„Може и да блъфираш за „Сокола“. Ти си комарджия. Един и същи номер едва ли върви няколко пъти. Според мен не можеш никак да ни го отнемеш.“
„Имаш талант за играч, Хан. Но не си по-голям играч от мен. Не блъфирам. Но във всеки случай, проверката дали това е блъф, ще е за ваша сметка. Не за моя.“
Хан се замисли за малко, осъзна общите параметри на ситуацията и изведе оптималното решение. За ужас на Ландо:
„Ще дойда с теб. Но ако освободиш и Ландо. Каза, че не ти трябва задължително втория от нас. Пускаш и двама ли, а аз идвам с теб.“
Ако не бяха белезниците, този път Хан щеше да бъде удушен от Ландо.
„Какви ги говориш? Няма да се делим. Корабът е мой. Няма да позволя да ме изнудват…“
„Ти нищо не позволяваш, приятелю. Аз решавам вместо теб. Ти не си изнуден. Просто ще излезеш от тук свободен и бързо. Всичко рискове са за мен…“
„Хан, не можеш да взимаш „Сокола“. Той е мой. Не разрешавам да го ползвате за тази безумна мисия.“
„Ландо, приятелю, нали помниш, че ми дължиш услуга от предния път. Сега ще взема „Сокола“ и ще приемем, че си изплатил една десета от моралния си дълг към мен.“
„Една десета? Да не си се побъркал?“
„Повече ли искаш?“
„Нищо не искам, никакви сделки няма, всички оставаме тук…“ – изрева Ландо.
„Аз си тръгвам, пък ти ако искаш оставай тук. Ще ти върна „Сокола“ - обещавам.“ – каза почти весело Хан, след което попита и клиента:
„По-добра сделка няма да постигнеш. Или приемаш, или с Ландо оставаме за 7 месеца тук.“
Клиентът не мисли дълго.
Ландо изрева за последно:
„Ще ми платиш скъпо за това, Хан. Няма да ти се размине.“
„Ще си ми благодарен, Ландо. Затворът на Татуин би бил доста скучно място.“ – завърши Соло.
***
Няколко часа по-късно Хан и клиента бяха в кабината на „Сокола“. Клиентът искаше да присъства при пилотирането. Съвсем отделно, никак не беше възхитен от кабините за пътници. Малко преди да отлетят, Соло изигра последния си коз. Извади един бластер, който беше скрит под седалката на пилота, и го опря в шлема на клиента:
„Какво ми пречи да те изхвърля от „Сокола“ сега?“
„Мислех, че екипът на Ландо и Хан държи на думата си.“ – отговори клиентът, но не звучеше нито изненадан, нито уплашен.
„Не сме си дали думата доброволно. Изнудени бяхме. Тази дума не струва нищо.“ – каза Хан и продължи – „Най-правилно е да те изхвърля, да прибера Ландо, и да отлетим двамата. Без теб. И много далеч от Бети Небюла.“
„Нали знаеш, че за всичко имам резервен план… - „каза съвсем спокойно клиентът“ – Нали не мислиш, че съм толкова глупав да не предвидя това, което направи сега?
„Резервен план? Не виждам никой наоколо да те спаси. А и освен да те изхвърля мога и да те застрелям веднага. Което съвсем никой не може да спре. Повярвай ми, този бластер ще пробие тази каска.“
„Соло, не бъди глупак, нека се уважаваме. Правиш мен глупак.“
„Не, просто искам да видя резервния план…“
„Той е съвсем прост, Соло. Ако бъда убит, „Соколът“ ще се взриви. Миниран е. Имам датчик, който следи жизнените ми функции. В момента, в който бъда убит, корабът ще се взриви. Същото ще стане и ако датчикът ми бъде свален или унищожен. Това означава, че дали си насочил бластера към моята или към твоята глава, няма никакво значение. От твоя гледна точка е едно и също.“
Хан се замисли, не бе изненадан много, не допускаше, че толкова лесно ще изиграе клиента. Но бе длъжен да опита.
„Все пак, какво ми пречи да те зарежа тук със „Сокола“ сам, и да го обявим за откраднат. По мен не виждам детонатори. Мога да си тръгна.“
„И ще трябва да обясниш на Ландо, че си оставил кораба в ръцете на крадец. Помисли, какво би искал Ландо“ – корабът да е в моите ръце, или все пак и ти да си наблизо?
Имаше логика в резервния план на клиента. Хан свали бластера. Все пак оставаше един последен шанс. Можеше в следващите дни да деактивира експлозивите, и след това да се отърве от клиента. Допускаше все пак, че съществува някакъв резервен план и в този случай.
„Да не губим повече време.“ – каза клиентът – „Отиваме да сменим двигателя на това корито. Ето ти координатите.“
Хан не каза нищо. Минути по-късно все още старият двигател отдели кораба от земята…
Малко преди да излязат от комуникационен обхват, по радиото се чу гласът на Ландо. Съдържаше основно ругатни и закани. Соло се опита да му обясни, че се е опитал да изиграе клиента, но не е успял, така че сега е по-добре той да е на „Сокола“, отколкото корабът да бъде напълно откраднат. Гневът на приятеля му обаче изобщо не стихна, въпреки логиката в решението, което би трябвало да е и в негов интерес. За да го успокои, Хан му каза, че със сигурност вече една десета от предния приятелски дълг може да се смята за изплатена. След което изключи предавателя, за да не посрещне следващата вълна ругатни…
„Както изглежда, Ландо не е съгласен, че съм с теб тук. Това би трябвало да означава, че мога да те зарежа на първата планета, на която кацнем…“ - каза Хан на клиента.
„Ще го направиш ли?“
„Очевидно не.“
„Защо? Ландо беше доста гневен?“
„Гневен? Ако изоставя кораба, ще видим какво е истински гневен…“ - каза Хан.
„Ако те разбирам правилно, тук си все още, защото ако напуснеш, тогава ругатните на Ландо биха били още повече…“
„Бързо се сещаш. Освен това, нямам никакъв резервен план за в този случай…“
Смехът на клиента се чу, изпод шлема…
***
След 3 дни път, корабът се озова на планета, достойна по своя упадък, да съперничи на Татуин. Разбира се, светът XCL3, нямаше славата на Татуин, нито някакъв еквивалент на Джаба. Но това не му пречеше да е класически тип „сметище на Вселената“, където се събираха всички възможни престъпници и авантюристи, и където Империята избягваше да праща войници.
Хан приземи кораба насред нещо, много наподобяващо на гробище за стари кораби. Външният вид на „Сокола“ напълно пасна на околния пейзаж и той спокойно можеше да се приеме за част от обектите за рециклиране наоколо.
Някъде измежду планините от метал се появи човек, пушещ лула. Разглежда „Сокола“ 2-3 минути, след което каза:
„Това корито е по-добро от деветдесет процента от корабите тук.“ – последва дълбок гърлен смях и продължение – „Но все пак деветдесет и девет процента от корабите тук са предназначени за претопяване.“
„Готов ли е двигателят?“ – попита клиентът, без да губи много време.
„Разбира се, чака ви.“ – отговори онзи с лулата – „Но за парите, които ми предлагате, мога да ви дам и някой кораб като бонус. По-добър от това тук…“
„Захващай се за работа, Робърт.“ – подбутна го клиентът, произнасяйки за пръв път името му – „И ми прати проекта да покажа на Хан какво ще правим.“
Двамата със Соло отидоха до някакво подобие на бар, очевидно предназначен за клиенти, чакащи някаква дребна поправка. Малко по-късно някакъв работник на Робърт им донесе малък компютър. Клиентът, чието име Хан все още не беше разбрал, го включи. Детайлна холограма на новия хипердвигател се появи във въздуха. Под нея пишеше и нещо много интересно: „Цена – 100,000 кредита“.
„Голям пазарлък трябва да сте направили за този двигател.“ – каза Хан, очевидно визирайки около 10 пъти по-ниската цена, която бе представена на него и на Ландо.
„Робърт не е алчен, и с него не можеш да се пазариш. Поставя винаги справедлива цена на услугите си. Или приемаш или няма сделка.“ – отговори клиентът.
„Но тук пише 100 хиляди кредита?“ – възкликна Хан.
„Да, това е цената, която платих…“ - каза клиентът.
Хан се обърка и за кратко време нямаше какво да каже. После все пак се освести:
„Ти ни излъга. При тази цена сигурно ще откажеш да изпълниш сделката. Това ли е уловката? Ще ни кажеш, че си имал по-големи разходи, и няма да ни платиш. И „Соколът“ – той за теб ли ще остане после?“
„Не, капитан Соло, няма да има трикове. „Соколът“ остава за вас. Излъгах ви за цената, като част от стратегията ми да ме приемете сериозно. Как щях да изглеждам като поставя двигател за 100 хиляди на кораб, който не струва и четвърт на тази цена?“
„Четвърт? Не съм сигурен, че Ландо би го продал за 25 хиляди?“
„Ландо може да има висока оценка за кораба си, но 25 хиляди са дори висока цена за него.“
„Както и да е, аз не съм Ландо и не мога да го продавам. Но наистина, не разбирам логиката да поставите двигател за 100 бона на „Сокола“.
„Има съвсем точна и правилна логика, Хан… Като сложа този двигател, корабът ще стане много по-бърз. На мен ми трябва бърз кораб, и то най-бързия. Затова инвестирам в толкова скъп двигател.“
„Аз не съм малоумен, знам защо се слагат такива двигатели. Но не разбирам защо ви е такъв двигател на „Сокола“.
„Помисли малко, Соло. Защо ми е такъв двигател на „Сокола“? Имаш достатъчно интелект да се сетиш…“
Хан замълча за кратко, след това изказа единственото възможно предположение:
„Изглежда че ви трябва кораб, който изглежда ужасно, но лети прекрасно…“
„Именно. А „Соколът“ е прекрасна основа за този проект.“
„На това сметище виждам още много подобни на „Сокола“. Ако съдим по думите на Робърт, поне девет процента от корабите тук са по-добри от „Сокола“. Можеше да не губиш време с нас, и корабът ти вече да е готов.“
„Опитай отново да мислиш, Соло? Освен грозен кораб, който се движи по-бързо от спортна капсула, какво друго ми трябва? Един жокер ще ти дам – помниш ли защо наех кораба по-скъпо, отколкото бих го купил…“
„Очевидно е. Трябва ти и добър пилот. Смисълът на „Сокола“ е да хванеш мен или Ландо в операцията.“
„Именно. Затова и ще получите щедрото си възнаграждение, плюс двигател за 100, а не за 10 хиляди кредита.“
Хан се замисли отново за кратко, след което каза:
„Ако се върнем изобщо, Ландо ще е доволен. Но всъщност той очаква двигател за 10 бона. Можеш ли да ми уредиш след края на операцията, да се върнем тук и Робърт да сложи някакъв по-евтин двигател. А аз да получа разликата?“
„Можеш да говориш с Робърт по въпроса. Но ме съмнява да излезеш на печалба.“
„Защо мислиш така?“
„Защото не толкова двигателят е ценен, а услугата на Робърт. Той е създал този двигател, конкретно по моята поръчка. Ако трябва да го демонтира и да поставя друг, и след това да продава този, може да не получи онова, което аз съм му платил. Т.е. няма да може да ти го изкупи на същата цена. Трудът на Робърт е скъп.“
„Ако си прав, излиза че този двигател струва 100 бона, но си струва парите, само ако остане монтиран в „Сокола“.
„Да, така е.“
„С други думи, Ландо ще получи много по-голям хонорар от мен, въпреки че аз ще свърша работата.“
„Мисля, че така се получава.“ – каза с известна ирония клиентът.
Хан недоволно отпи глътка от бирата.
„Този двигател е уникален, Хан. Съвсем нова разработка. Вероятно ще е първият двигател със затворен цикъл. Ефективността му е в пъти по-висока от всичко, което има на пазара?“ – каза клиентът, докато разглеждаше холограмата.
„Затворен цикъл?“ – задави се Хан – „Ние ще се самоубиваме ли? Няма двигател със затворен цикъл. Всички гърмят.“
„Има, Хан. Това е напълно работещ прототип. Робърт го е тествал. Робърт никога не продава некачествена стока. Този двигател, съотнесен към масата на „Сокола“ ще му позволи да развива скорост поне 20% по-висока от светлинната. И ще има възможност и още да се развива. Робърт твърди, че може да го напомпа до 50% над светлинна скорост. Разбира се, засега го помолих да не рискува и да ни даде стабилен двигател.“
„Няма работещ двигател със затворен цикъл!“ – каза Соло – „от 500 години се опитват да го направят, и не става. Има чисто физични закони, ограничения, които не можем да преодолеем.“
„Мисля, че известно чиракуване при Робърт ще ти е полезно, Хан.“
„Със сигурност ще го наблюдавам какво прави, докато го монтира…“
Двигателят със затворен цикъл беше мечта на поколения конструктори. Основната му идея беше да се ползва многократно енергията, вместо еднократно – както е при обикновените двигатели. С всяко следващо използване, енергията намаляваше и така всъщност беше невъзможно да се получи вечен двигател с безкрайна мощност. Но всяко повтарящо се ползване на енергията добавяше ефективност, спрямо класическия двигател с еднократно ползване. Така ставаше възможно да се получи изключително ефективен двигател, постигащ 5 или дори 10 пъти по-голяма мощност със същото количество гориво. Единственият проблем на този двигател беше изключителната му нестабилност, прегряване от прекомерното енергийно натрупване и взривяването му в 100% от случаите, в които е включен. Т.е. единственият проблем на този двигател, беше че е невъзможен.
Но не така мислеше Робърт. Само за 4 дни успя да го монтира, което не позволи на Хан да усвои много от „занаята“. Робърт не беше и много общителен. Очевидно си пазеше уменията за себе си. И с право – те му носеха огромно количество пари. Все пак, като добър търговец, той предостави изключително обширна документация, която позволяваше всеки добър инженер да извършва поправки. Вътре имаше дори упътване как допълнително да се увеличи мощността, но с уговорката, че това би било на риск на клиента. Робърт гарантираше стабилност до 1,2 пъти светлинна скорост след излизане в хиперпространството.
Освен двигателя, се наложиха някои промени по компютъра, просто защото в галактиката не съществуваше компютър, програмиран да управлява двигател със затворен цикъл. Съвсем отделно, компютърът на „Сокола“ заслужаваше да бъде в музей, а не реално да се ползва.
Когато всичко стана готово, Робърт се качи сам на кораба и го тества до няколко близки звездни системи. След това го паркира там, където го беше взел, и изчезна сред лабиринта от останки, образуващ неговия свят.
„Сега ти си на ход, Хан. Аз не бих се осмелил да управлявам подобно чудо.“ – каза клиентът.
„Ако това наистина постига 1,2 светлинна скорост, няма имперски кораб, който да може да ни стигне. Ще сме на Бети Небюла след 2 дни.“ – каза Хан.
„Напълно достатъчно, за да те запозная със следващите етапи от плана…“ - завърши клиентът, добавяйки – „И скоро ще знаеш и името ми…“
***
Ден по-късно – докато бяха на половината път към планетата на хазарта, Хан се прибра в каютата си едновременно потресен, но и заинтригуван. Това стана след един 3 часов разговор с Джанин. Да, мистериозният клиент се оказа жена, при това не обикновена жена. Джанин произхождаше от планетата Вулкан 4, известна в цялата галактика с култа към генетичното усъвършенстване. След поколения наред експерименти, извършвани с живи хора, на Вулкан 4 бяха създали най-красивите, най-умните, най-силните, и изобщо най-съвършените според собствените им критерии, хора. Единственият им проблем беше количеството. Вулкан 4 се беше превърнал в доказателство, че изключителното качество не може да се случи едновременно с голямо количество. Така планетата беше изключително рядко населена, в резултат на около 99,99% неуспешни генетични комбинации, които се установяваха още преди сперматозоидът и яйцеклетката да се слеят. И съответно – биваха унищожавани, преди да се е стигнало до зачеване. Оцелелите обаче наистина изглеждаха съвършени. Именно от там идваше и легендата за неописуемия секс с жена от Вулкан 4. Хан не се съмняваше, че Джанин има какво да му даде, ако поиска да го направи. Но всъщност, точно в момента нейната приказна красота изобщо не го интересуваше. Той беше чул плана и за „бизнес“ на Бети Небюла. И не знаеше дали е ядосан или заинтригуван.
Като планета на хазарта, привличаща всяка възможна измет на Вселената, Бети Небюла имаше непробиваема система за контрол и защита. Откакто се организираше супертурнирът не бе имало нито един случай кораб да успее да излети, без разрешение. Бе имало опити за това, и нито един успешен.
Контролът на достъпа се осъществяваше на 3 нива. На самата планета всички кораби се приземяваха на точно определени места, и незабавно се поставяха под контрола на суперкомпютър. Всички компютри на кораби се свързваха със суперкомпютъра и докато той не позволеше излитане, това беше невъзможно.
Ако някой прекъснеше връзката, това незабавно активираше охраната, която до 1 минута можеше да стигне до всеки възможен кораб. Също така се активираше второто ниво на защита, което се състоеше от изключително прецизна противовъздушна артилерия. Която стреляше без предупреждение. Всеки, кораб, излетял без разрешение, се обстрелваше едновременно от десетки оръдия, чиито снаряди стигаха дори до Космоса. Системата работеше толкова бързо, че корабът биваше уцелен не по-късно от 10 секунди, след като е излетял. Мощността на оръдията бе достатъчна, за да преодолее дори щита на имперските разрушители.
И накрая, ако все пак някой успееше да премине през първите 2 нива на контрол, в околопланетна орбита го очакваше внушителна флотилия от над 100 изключително бързи и добре въоръжени патрулни кораба. Те също стреляха без предупреждение.
Казано накратко, от Бети Небюла не можеше да се излети изненадващо и без разрешение. А именно това бе замислила Джанин.
Самата тя се представи като изключително добър комарджия, владеещ много игри, но най-силна в покера. Разбира се, всеки отиващ на Бети Небюла вярваше, че е велик комарджия, и затова Джанин не целеше да впечатли Хан с това. Нейният план беше малко по-различен.
Бети Небюла бе една огромна корпорация за печелене на пари. Както и всеки друг хазартен център. С опит трупан поколения наред, и служители, представляващи сами по себе си големи играчи, бе абсурдно да помислиш, че е възможно отделен играч – колкото и добър да е той, да изиграе системата. Не това целеше Джанин. Тя искаше да се възползва от системата.
Предназначена да изсмуче възможно най-много пари от играчите, системата на Бети Небюла прилагаше всеки възможен стимул за залагане. Джанин твърдеше, че е открила „пукнатина“ при комбинацията на два от тези стимули – предварителното определяне на срока на играта, и манипулациите в полза на играча на по-ранните етапи от игра.
Бети Небюла имаше перфектен контрол на срока на играта. Това беше в центъра на бизнес стратегията им. Когато идваш на планетата, следва предварително да обявиш колко дни ще играеш. Като колкото повече кажеш, толкова повече бонуси получаваш. Но нямаш никакъв шанс да си тръгнеш по-рано. Допълнително, можеш да приемеш още едно условие – да имаш нарастващи залози. Т.е. всеки ден да си длъжен да залагаш повече, отколкото предния ден. Освен ако не си фалирал, разбира се. Ако приемеш това условие, получаваш не просто бонуси, а достъп до големите игри и големите печалби.
Вторият стимул не бе официален. Подозираше се, че го има, но планетата никога нямаше да го признае. С цел да се увлекат клиентите да залагат все повече и повече пари, системата им гарантираше периодични печалби на ранните етапи. Така всъщност всеки можеше да се окаже с печалба на определен етап – за да си повярва, че му върви, и да продължи да залага все повече и повече.
Концепцията на Джанин беше да се комбинират тези два елемента от системата за стимули. Щяха да определят възможно най-дългия срок за игра и да приемат условието за нарастващи залози. Така щяха да получат достъп до големите печалби. После, опирайки се на уменията си, както и на неофициалните стимули, Джанин възнамеряваше да натрупа огромна междинна печалба. Изчисленията и показваха, че оптимумът ще бъде някъде около седмия или осмия ден от десет дневен цикъл. Когато това станеше, трябваше да излетят незаконно и да избягат с парите.
Разбира се, системата на Бети Небюла не позволяваше подобни излитания, и именно тук бе най-дръзката част от плана. „Това е най-големият хазарт в цялата операция“ – каза Хан като чу как трябва да се случи. Джанин просто се усмихна в знак на съгласие.
Планът за измъкване разчиташе на това да превърне предимствата на защитната система на планетата в недостатъци. Слабото звено, според Джанин, беше всеобщата връзка с централния компютър. Тя поставяше под контрол всеки един кораб на планетата. Т.е. ако някак се проникнеше в компютъра, всички кораби минаваха под контрола на проникналия. Джанин се бе снабдила с нов и непознат супер-вирус, който можеше да прониква дори в имперските компютри. Тя лично го бе тествала. С този вирус трябваше да получат достъп до контролния суперкомпютър.
Но целта не беше да пуснат фалшиво разрешително за излитане. То щеше бързо да се установи, и оръдията да се активират. Целта беше брутална, нагла и неописуема…
Джанин искаше да активира едновременно стотици кораби, които да излетят на автоматичен режим. С команда от централния компютър и при липса на пилоти в тях, в небето щяха да се озоват толкова много мишени, че зенитната артилерия нямаше да може да ги свали. Изчисленията на Джанин сочеха, че ако стрелбата е оптимална и максимално точна, то шансът „Соколът“ да бъде сред уцелените беше не повече от 10%. „Шанс едно от 10 да ни убият“ – каза и Хан – „Това прилича на малко по-лека руска рулетка“. Джанин отново се усмихна и поясни, че реалният риск е много по-малък, защото стрелбата няма да е оптимална. Освен това, тя допусна, че в суматохата, всъщност никой няма да стреля, защото загубите от подобна сеч биха били огромни. Планетното правителство не би могло да плати стотици унищожени кораби, които са излетели по вина на самото правителство, а не заради нарушение на собственика.
След като на автоматичен режим корабите бъдат изведени в Космоса, те щяха да бъдат разпръснати в различни посоки, за да не могат да бъдат проследени едновременно. Така щеше да се прескочи и третото ниво на защита.
Целият план нямаше нужда от Хан, за да се осъществи. Дори излитането на „Сокола“ щеше да стане по команда от централния компютър, и той да го управлява. Целта беше по никакъв начин поведението на кораба да не се отличава от това на останалите.
Работата на Хан беше да бъде там, ако нещо се обърка. Както и беше обещано още в началото, Хан беше част от резервния план на клиента.
Самият той обаче не разбираше какво може да направи, ако наистина нещо се обърка. Той не би могъл да избяга нито от артилерията, нито от патрула в орбита.
„Все пак, ти си най-добрият резервен план, който успях да измисля“ – сложи край на съмненията му Джанин. Ако имаше нещо, в което поне до момента нямаше абсолютно никакъв пропуск, това бе способността на Джанин да измисля съвършените резервни планове.
Прибирайки се полу-ядосан, полу-заинтригуван в каютата си, Хан се надяваше да не се стига до резервния план. Което логично го доведе до извода, че трябва да направи максималното от себе си, за да подпомогне основния план. От някаква гледна точка, можеше да се каже, че Джанин бе успяла да го мотивира за възможно най-добрия помощник за основния план. А дали това не беше всъщност целта?
***
Пространството около Бети Небюла бе изпълнено със стотици кораби. Планетата беше не само място за игра на богати комарджии, а и център привличащ стотици хиляди обикновени хора, в мечтите им за бързо забогатяване. Междупланетните лайнери в този период бяха претоварени, а времето беше златна ера и за такситата. Всичко това закономерно доведе до опашки от кораби, очакващи да бъдат приети и да им бъде определено място за кацане. Независимо какъв беше корабът, той трябваше да мине през строгата процедура за контрол.
Точно както и очакваше Джанин, „Соколът“ бе анализиран от радарния компютър и пратен във възможно най-пропадналия порт. Джанин бе изучила процедурите на Бети Небюла, и доколкото е възможно – и разположението на оръдията. Така установи, че портовете, където приемаха по-евтините кораби всъщност бяха по-малко покрити от оръдия. Разбира се, все пак на планетата имаше достатъчно оръдия, за да направят невъзможно бягството дори от такъв порт. Но шансът за случайно попадение при масова стрелба срещу много мишени, беше по-малък. Истината е, че „Соколът“ изобщо не можеше да послужи за бягство, ако не бяха модификациите на Робърт.
„Хилядолетния сокол“, моя идентифицирайте се и приемете кода за напускане“ – обадиха се от контрола на полетите.
„Тук „Хилядолетния сокол“, управляван от капитан Соло, приемаме кода…“ – отговори Хан.
„Пазете го внимателно, без него не можеше да излетите“ – каза контрольорът и продължи – „Брой пътници?“
„Двама“ – отговори Соло.
„Брой играчи?“
„Двама“ – отговори Хан. С Джанин се бяха разбрали да регистрират и него, но без да ползват предимствата на сроковете и увеличаващите се залози.
„Как ще участвате?“ – попита контрольорът.
Тук се включи Джанин:
„Един ще участва в 10 дневен цикъл с нарастващи залози. Другият е на свободен режим.“
„Ясно. Шефът и шофьорът.“ - констатира контрольорът с безизразен глас.
Хан подскочи, но Джанин постави ръка на рамото му и го успокои. Това беше просто жаргон на администраторите. Реално именно такъв статут искаше да имат с Хан, за да будят минимални подозрения.
Накрая гласът завърши:
„Приземете се на източния порт 3082, позиция 45.“
„Прието“ – отговори Хан.
Корабът плавно и без подозрителни маневри се приближи до определеното му място. Докато кацаше, Хан разгледа околността, изпълнена с кораби. Почти всички бяха от обикновен евтин клас, и също почти всички изглеждаха по-добре от „Сокола“.
„Дори тук ще изпъкнем“ – с горчива ирония каза Соло.
„Ще изпъкнем точно както трябва“ – отговори Джанин, след което покри красивото си лице с шлема. Поне в началото никой нямаше да я вижда.
Хотелът, който бе ангажиран, бе в по-западналата част на града. Самият хотел беше с умерено и приемливо качество, но се намираше във възможно най-лошия квартал. Причината за избора беше проста – един от показателите за „качество“ на квартала, беше броят охраняващи полицаи. Всеки уважаващ себе си мошеник предпочиташе квартали с по-малко полицаи.
Джанин бе наела доста голям апартамент с отделни стаи. Формално шефът и шофьорът щяха да са с една резервация, но реално щяха да са съвсем отделни вътре в самия апартамент. Клиентката бе поръчала и максималния пакет от екстри като храна и допълнителни услуги. Хан имаше безплатен купон за 10 дни напред. Или по-точно за 7-8 от тях.
„Тази вечер ще играем за удоволствие в свободния достъп. Може да се пробваш срещу мен“ – усмихнато каза Джанин – „Утре започваме бизнеса“.
Хан не можа да устои на предложението. Но се наложи да играят на наистина доста малки залози, защото Соло не можеше да приеме да играе с парите, които Джанин му предложи като подарък. Вместо това отдели 500 кредита от бъдещия си хонорар, и го разиграха в едно посредствено казино. Тъй като участваха и други играчи, всъщност играта не беше точно на Хан срещу Джанин. Но Джанин направи от нейните 500 кредита 2000. А Хан увеличи неговите собствени само със 100. Реално той играеше добре, и ако Джанин не участваше на масата, щеше да спечели повече. Но тя просто обра всички и накрая останаха само двамата.
„Не е нужно да залагаме един срещу друг“ – каза Джанин – „Факт е, че те победих. Имам много по-голяма печалба от теб.“
„Със сигурност в покера си малко по-добра от мен“ – отговори Соло – „Но е възможно просто това да е късметът на начинаещия“.
Клиентката се засмя с глас:
„Трудно падаш по гръб.“
„Никога не падам, просто си дама и не е възпитано да те бия на карти“ – отговори Хан, и допълни – „Но сега тъкмо имам едни спечелени 100 кредита, мога да те поканя на вечеря“…
„В апартамента е пълно с храна.“ – отговори Джанин.
„Интересен отговор за отказ.“ – каза Соло.
„Интересен опит за ухажване.“ – каза Джанин.
„Ухажване? Аз теб? Това очевидно е увереността на твоите хора в приказната им красота.“
„Това не е увереност, а е обективен факт. Ние сме сред най-красивите във Вселената. И нещо, което е полезно да знаеш – жените от Вулкан 4 сами избират партньора си, и не подлежат на ухажване. Когато пожелаят нещо, те решават и го получават.“
„Всъщност всички жени сами избират партньора си.“ – отговори философски Соло – „И почти винаги го получават.“
Джанин отново се разсмя изпод шлема:
„Все пак, да знаеш че при нас, когато си разсмял една жена, това не значи, че си я спечелил.“
***
Първите три дни от реалната игра минаха сравнително монотонно и предвидимо. Хан се разхождаше и разглеждаше града, в който имаше доста забележителности. Играеше по малко в масовите казина, не ползваше привилегиите на големите играчи, и ту печелеше, ту губеше, но като цяло беше на добър плюс. Вечер придружаваше Джанин в скъпите казина на високите залози. Изключително полезно му беше да наблюдава играта, но най-интересно му беше да вижда как Джанин прави серии от разигравания не се цел печалба, а с цел да установи кой от присъстващите на масата е агентът на правителството, който трябва да загуби пари в полза на другите играчи, за да ги подлъже да са по-активни следващите дни. След което самата Джанин манипулираше собствените си загуби, така че да помогне на въпросния агент да не губи достатъчно. Т.е. да го изнерви. Разбира се, самата тя не излизаше на загуба, защото компенсираше от останалите играчи. Идеята и беше точно толкова гениална, колкото и всичко друго в плана. Ако правителствената намеса не вървеше както трябва, самото правителство щеше да я засили в следващите дни. Щяха да се появят още агенти и да губят повече.
Изобщо, Джанин наистина беше велика комарджийка. Ако беше вярна поговорката, че на който му върви в хазарта не му върви в любовта, то вероятно беше безсмислено да се правят опити за ухажване.
На четвъртия ден се случи интересното, което внесе смущения дори в безупречния план на красавицата, чиято красота до момента бе видял само Хан, защото продължаваше да се движи с шлема си. Но интересното не дойде от страна на правителството, казиното или изобщо от Бети Небюла…
Около полунощ двамата излязоха от казиното, след първи ден, в който Джанин свали шлема си, след което щедро позволи на правителствените агенти да загубят в нейна полза, докато я зяпаха замаяно. С това печалбата и от началото на операцията достигна около 200 хиляди кредита. Според плана, от тук, до седмия ден тази сума щеше да расте, и да достигне между 500 и 700 хиляди кредита. С които и следваше да се измъкнат, защото в последните 3 дни правителството деактивираше стимулите, и наставаше касапница между комарджиите, принудени непрекъснато да увеличават залозите. Бети Небюла бе много богат свят, един от най-богатите в галактиката. Очевидно защото умееше да печели добре.
Хан и Джанин влязоха в апартамента развеселени и доволни от деня, не без помощта на щедро раздавания в града алкохол. Джанин чу непознат шум и се обърна, за да види със собствените си очи човека, който затвори и заключи вратата зад тях, въоръжен с полицейска пушка. На Бети Небюла бе забранено да се носят лични оръжия, от което следваше, че въпросната пушка е била отнета от някой полицай. И сега се намираше в ръцете на Ландо…
Хан за миг се вцепени като го видя, но след това каза:
„Извършил си сериозно престъпление…“
„Да, ще вляза за 3 години минимум, ако ме арестуват за нападение над полицай.“ – отговори Ландо. – „Но пък така си гарантирам, че ще постигна останалите си цели.“
„Радвам се, че си премислил и дойде, приятелю?“ – каза Хан, опитвайки се да разведри обстановката.
„Дойдох да ти върна ония десет процента от услугата, които щедро ми отпусна, и да си прибера „Сокола“. Заедно с цялата печалба, доколкото крадец като теб всъщност няма право на дял от печалбата?“
„Крадец?“ – възкликна Хан.
„Да, дори на Татуин така му се казва – крадец…“
„Виж Ландо, направих правилното и възможното. Иначе трябваше да стоим още в затвора. А гледай сега сме тук – на безплатен пансион и безгранични забавления. Ще вземем и хонорар.“
„Виждам, че добре се забавляваш, Хан.“ – каза Ландо този път поглеждайки към Джанин. – „Но сега имаме да говорим за бизнес, затова си разкарай мадамата. Този път ще и платиш без да свърши нищо…“
„Ще платя? Аз да плащам за…“
Този път и непоклатимото спокойствие на Джанин бе разклатено и тя изпадна в истеричен смях:
„Аз проститутка ли съм? Хахаха. Приятелят ти има чувство за хумор…“
Ландо за малко се смути, но после отсече:
„Каквато и да си, разкарвай се, с или без пари. С този негодник имаме сериозен разговор. Ако е жив после и ако може да се движи, ще те повика отново да го освестиш.“ – пушката се насочи право към едно от най-красивите лица във Вселената.
Но вместо да си тръгне, Джанин просто се отпусна назад в едно от креслата.
Хан се включи отново:
„Шлемът. Ландо, тя е без шлем. Тя не е проститутка. Това е нашият клиент. Не е добре да я гониш, поне не и ако искаш да си получиш парите…“
„Това е клиентът ни?“ – изненада се Ландо – „Тази кукла?“
„Да.“ – каза Хан.
„Разумните бизнесмени не си застрелват клиентите, Ландо.“ – каза усмихнато Джанин. – „Не го правят, дори заради перверзното удоволствие да превърнат едно от най-красивите лица на света в каша.“
„Очевидно имаме красив клиент. Това ме прави по-радостен, но не и по-малко ядосан. „Соколът” си е мой, откраднахте го, а аз съм тук, за да си го взема. Сега!” – все така упорито продължи Ландо.
„Това е невъзможно, Ландо. По много причини.” – отговори Джанин.
„Много причини?” – разяри се Ландо и вдигна пушката – „Аз знам една причина по-важна от всички тях – пушката е у мен...”
„Дори тази важна причина не е достатъчна” – невъзмутимо отсече клиентката.
„Сигурна ли си” – яростта изпълни очите на собственика на „Сокола”. Дулото се доближи само на половин метър от красивото лице.
Хан се включи отново:
„Ландо, ние сме приятели. Ти държиш пушката, но тъй като сме приятели, и то стари и добри приятели, ти просто не можеш да я използваш. Няма как да стреляш...”
Ландо за малко отстъпи, но после се окопити:
„Именно защото сме приятели, би трябвало да признаеш влиянието на пушката и да не поставяш приятелството ни като преграда. След като пушката е в мен, аз съм шефът. Иначе би излязло, че да имаш приятели е голяма самоизмама в живота. Дори и аз да не я използвам, ти трябва да се държиш коректно и като приятел. И да се държиш така, все едно не съм ти приятел, и да се съобразиш с пушката.”
Джанин се усмихна и отново се включи:
„Интересен спор се оформя – в чия полза би трябвало да работи приятелството?
Ландо свали оръжието, но то все така си остана в ръцете му. Хан нямаше никакво намерение да го напада и обезоръжава. Джанин продължи:
„Защо не решите спора на игралната маса?”
И двамата подскочиха:
„Игралната маса?”
„Да, момчета, направете един покер и след това да се върнем към сериозните въпроси...”
„Кражбата на кораба ми е съвсем сериозен въпрос, красавице. И не подлежи на разиграване. Взимам си го и си заминавам. Тук съм, за да ми го дадете доброволно. Но мога да си го взема и чрез властите. Разликата е, че ви ще изкарате малко в затвора. Искам да разберете щедростта ми и великодушието към вас. Аз за вас го правя...” – нервно каза Ландо.
„Виж, Ландо, това което искаш, е невъможно...” – понечи да отговори Хан, но беше прекъснат.
„Добре, Ландо, взимай си кораба. Няма нужда да го правим през властите.” – изненадващо каза Джанин.
„Но! Така планът ни пропада...” – тотално изненадан възкликна Соло.
„Спокойно, Хан. Ще се оправим. Корабът е твой, Ландо...”
Самият Ландо бе екстремно изненадан от развитието на събитията. И тъй като не беше никак глупав, се усети, че нещо не е наред.
„Къде е уловката, красавице? Какво измисли сега?”
„Правя каквото ти искаш, Ландо. Връщам откраднатия ти кораб. Аз съм виновна за кражбата. Хан се опита да се измъкне, но корабът е миниран. Нямаше друг избор, освен да дойде с мен. Ето сега аз освобождавам кораба, и гарантирам, че няма да го взривя. Свободен си да отлетиш. С това вече не се намираме с Хан в престъпление и властите не могат да ни направят нищо. Между другото, ти още си в престъпление – държиш открадната полицейска пушка и си ударил полицай. Щеше да е много смело да идеш в полицията да ни докладваш да кораба...” – усмихнато каза клиентката.
Ландо не се впечатли много от последното подмятане. Полицията нямаше как да го обвини. Хан и Джанин можеха да го докладват, но нямаха доказателства и винаги можеше да каже, че го правят, заради собственото си престъпление с кораба. Който си беше съвсем реален и видим. Но все пак нещо не беше наред:
„Щедростта ти е впечатляваща, Джанин. Но не вярвам да стига до жертва на вложените вече пари и пропуск на вероятната печалба. Иплюй камъчето...”
„Няма камъче. Поиска нещо, получи го. Нямам отношение към нищо друго от околния свят...”
Тук отново се включи Соло:
„Виж, Ландо. Невъможно е да вземеш кораба. Казах ти това не само защото самият кораб ни трябва и така би провалил бизнеса. Обективно невъзможно е да го вземеш. „Соколът” е блокиран тук, до края на играта. Не може да отлети, независимо кой му е собственик...”
„Не може да отлети?” – изумено попита Ландо.
„Да, приятелю, не може. Джанин влезе в игра с особени условия и не може да излита преди края и. До тогава корабът е блокиран. Всъщност, обективната истина е, че най-ранната възможност да си вземеш кораба е да следваме плана. Той включва нелегално измъкване, което е преди изтичането на законния срок. Всъщност, ако опиташ да вземеш кораба чрез властите, ще ти отнеме поне няколко седмици бюрокрация. А ние планираме да се измъкнем след дни.”
Ландо се замисли малко и каза:
„Мога да изчакам края на игрите и тогава да взема кораба си гарантирано цял. Защо да рискувам с плана и, който какъвто и да е, е обречен?”
„Защото си играч, Ландо. Защото си алчен, и защото си избрал живота на дребния мошеник...” – усмихнато отговори Джанин.
„Много романтично” – каза Ландо - „Дребен мошеник... Но не мислите ли, че един дребен мошеник може и да не приема всеки налудничав план, който му предложат?”
„Не мога да повярвам, че чувам това от теб, Ландо... След историята с клюклюка...” – каза Соло.
Джанин взе окончателно контрола в свои ръце:
„Няма да провалиш плана ми, Ландо. Ако трябва ще ти купя кораба, или някой от другите кораби тук. „Соколът” е специално подготвен за мисията, но мога да се справя и с друг кораб.”
След подобен ултиматум, за Ландо не оставаше нищо друго, освен да излезе с чест. Помисли малко – колкото да се натрупа някакво време и да не изглежда, че веднага се е съгласил. След което каза:
„Мисля, че е време да чуя плана ви, преди да мислуваме по-натам...”
Нито Джанин, нито Хан се учудиха на реакцията на Ландо след като му разкриха детайлите по плана. Тя беше приблизително същата като тази на Соло – здрав разум и отхвърляне.
„Мисля, че трябва тръгвате на оглед за нов кораб. Хан може и да е полудял или влюбен, но аз съм още с ума си.”
„Влюбен?” – изумено възкликна Соло.
„Капитан Соло прие плана, преди изобщо види, че съм жена.” – поясни Джанин.
„Капитан?” – изумено възкликна този път Ландо – „Кога стана капитан?”
„Ландо, ако си тръгнеш сега, губиш всичко...” – каза клиентката.
„Не губя нищо, красавице. Губя единствено продукта на твоята фантазия. Ако остана обаче, със сигурност ще загубя и „Сокола”. Ако не броим факта, че ще ме убият...”
Хан се намръщи, а една огромна усмивка изгря на лицето на Джанин.
„Виж Ландо, като сме започнали една работа, е добре да я довършим. Има големи рискове, но нали именно това си искал, когато си решил да ставаш контрабандист?” – каза Соло.
„Спокойно Хан, Ландо ще дойде с нас. Той просто се пазари за цената. Уважавам добрите търговци...” – каза Джанин.
„Пазаря се за цената? Съзнанието ти е професионално изкривено, красавице...” – отговори Ландо.
„Всеки негодник като теб се пазари за цената. Дори ако го прави подсъзнателно. Ти си алчен тип и мошеник, Ландо. За теб именно цената е всичко. И аз съм готова да платя. Ще те направим направо сенатор на Брайби...”
Ландо шокиран замръзна. Соло гледаше неразбиращ.
„От къде знаеш за Брайби?” – попита Ландо.
„Проучвам добре клиентите си. Не беше трудно да се досетя защо три пъти ходи там в предизборната година...”
„Може ли някой да осветли и мен за какво става дума. Какво става на Брайби?” – вмъкна се Хан.
„Брайби е планета, на която политиката е бизнес. Всички длъжности се купуват.” – каза Джанин.
„То навсякъде политиката е бизнес, и всички длъжности се купуват” – каза Соло.
Джанин се усмихна...
„Брайби е краен, екстремен случай. Там всички приемат това за нормално и никой не преследва никого. Покупко-продажбата на постове е постоянен процес. В крайна сметка, конкуренцията е довела до там, че всъщност този бизнес не е много печеливш, дори понякога може да излезеш на загуба...” – обясни Джанин.
„Хахаха, разбирам” – каза Соло – „Политиката е изгоден бизнес, само когато излъжеш народа, че тя е не е бизнес. И така ограничиш конкуренцията...”
„Точно така. А на Брайби, конкуренцията в политическата търговия съществува, което превръща властта в бизнес като всеки друг – с риск както от печалби, така и от загуби…“
„И Ландо иска да се пробва там?“
Ландо все още не можеше да се опомни от дълбочината на проучването, което бе направила Джанин, и не каза нищо.
„Ландо е хитрец, който иска да купува евтино“ – каза Джанин – „От няколко месеца Брайби е в конфликт с Империята и е подложена на икономически санкции. Императорът ги притиска като им обезценява валутата и ги оставя без резерви от имперска валута. Курсът в момента е десет пъти по-висок от този преди кризата. Т.е. който има имперски кредити, и някак ги внесе на Брайби, може да има десет пъти повече от местната валута. Приятелят ти вероятно намира момента за подходящ да си купи пост на Брайби. И след като кризата отмине, да осребри огромна печалба. Предполагам, че се е подготвил да става щатски съветник или кмет на среден по размер град. Сега аз вдигам залога и му предлагам да го направим направо планетен сенатор. Какво мислиш, Ландо?“
Нито запитаният, нито Соло казаха каквото и да било. Единият беше вцепенен от бруталното си разсъбличане. А другият – от изумление за плановете за политическа кариера. Все пак Соло пръв се окопити:
„Ландо, виж, политиката е глупост. Дори моментът да е добър да купуваш, не се занимавай с постове. Купи нещо друго – земя, имоти, нещо местно. Политиката е безумие, можеш да излезеш на огромна загуба от нея.“
„В политиката са големите пари, Хан. Всички други са дребни мошеници. Не можеш да направиш нещо голямо в криминалния бизнес, ако не станеш политик на някакъв етап. Това е върхът на престъпния картел.“ – отговори Ландо, след което се обърна към Джанин – „Объркан съм, но съм и впечатлен, красавице. Планът ви е абсурден. Но способността ти да предвиждаш всичко и да проучваш всичко, е изумителна. Ако и планът ти е толкова добре изпипан, може и да има шанс да успее. А офертата за сенатор е съблазнителна. Раздвоен съм.“
Очевидно очаквайки точно това, Джанин извади едно тесте карти:
„Когато си раздвоен, име един начин да решиш. Оставяш, съдбата, шансът, играта, да го направят вместо теб…“
Ландо се фиксира върху картите, но Хан се обади:
„Ландо, не се подмамвай. Тя е брилянтен играч. Нямаш никакъв шанс срещу нея. Това няма да е честна и равностойна игра. Не шансът ще реши. Ако приемеш да играеш, това значи, че тя е решила вече…“
„Брилянтен играч? Благодаря ти, Хан. За пръв път признаваш, че съм по-добра от теб?“ – усмихнато каза Джанин.
Хан се обърна:
„Признавам? Аз казах, че си по-добра от Ландо. Постъпих като добър приятел…“
„Именно, Хан. Ти и Ландо сте равностойни играчи. Значи съм по-добра от теб…“
„Аз и Ландо равностойни? Винаги мога да бия този негодник…“ – каза Соло.
„Да ме биеш винаги? Кой те научи да играеш, момченце…“ – очевидно засегнат отговори Ландо.
Спорът щеше да продължи между тях двамата, ако Джанин не беше му сложила край:
„Но, Хан, всъщност аз не застрашавам приятеля ти. Нямах в предвид аз да играя с него. А ти…“
„Аз да играя? Аз съм само пилот. Вие спорите за „Сокола“ и за твоя план да обереш правителството на Бети Небюла…“
„Много е просто, Хан, ще разиграете „Сокола“. Ако Ландо спечели, той си го взима, заедно с насрещния залог от двайсет и пет хиляди кредита, който ще направя, за да има ти какво да заложиш. Ако ти спечелиш, оставаш, а Ландо може да реши да ни стане партньор в бизнеса.“
„Какво всъщност рискува Ландо? Ако загуби, ще вземе дял от бизнеса, ако спечели ще си тръгне с 25 хиляди без риск?“ - попита Соло.
„Не трябва да рискува много, за да се съгласи да играе…“ – отговори Джанин – „Пък и 25 хиляди не стигат за сенаторско място на Брайби. Ще трябва да се върне към началния си план за кмет… Ако остане, ще му осигуря сенаторското място…“
„25 бона без никакъв риск, и все едно не сме се срещали, срещу сенаторско място на Брайби, в случай че се измъкнем от тух – това ли е играта?“ – попита Ландо.
„Очевидно това е играта, Ландо. С тази особеност, че за да получиш едно от двете, трябва да играеш. Ти все още можеш да си вземеш „Сокола“ и да отлетиш просто с него…“
„Ами ако бия Хан, и после все пак реша да остана?“
„Тогава ще имаш „Сокола“, 25 бона, плюс сенаторско място на Брайби…“ – каза Джанин.
Ландо взе картите от ръцете и, и захвърли пушката на дивана.
„Алчен негодник…“ – ухилено каза Хан.
Играта на покер приключи в 11 раздавания, за колкото стигна 1 час игра, както се разбраха предварително. Джанин беше права, че двамата са равностойни. Все пак, Соло се оказа с няколко жетона повече. Ландо не бе съвсем доволен, но не изглеждаше ядосан.
„Направи нелоша сделка, Ландо. Продаде „Сокола“ в замяна на сенаторско място на Брайби…“ – каза Джанин.
„Пожелавам ти успех в бизнеса, приятелю. Политиката има и подводни камъни, внимавай…“
Ландо се усмихна и рече:
„Може да сте много умни и двамата, но големият хазарт всъщност аз го спечелих. Играта само реши едно мое раздвоение – дали да се включа в лудия ви план. Очевидно това ще стане. Но „Соколът“ не съм го загубил…“ – Ландо избухна в смях.
„Как така не си го изгубил?“ – обърка се Соло – „Играта беше честна“…
„Хан, приятелю, играта не е само на масата и с картите. Играта е на много места едновременно. Ако се интересуваше от политика, щеше да знаеш това…“
„Какви ги говориш? „Соколът“ вече си е мой, и ще трябва да ме убиеш, за да си го вземеш. Не ме интересуват политическите ти глупости. Играта е всичко, и тя свърши…“
„Хан, приятелю, намираме се на планета на хазарта. Тук действат специални закони за хазарта. Един от тях е, че всеки залог, който не е регистриран и не е направен в лицензирана игрална зала, е невалиден. Все едно не сме играли…“
„Кой се интересува от закона? Играхме помежду си. Ти загуби…“
„Да, загубих, но по закон тази загуба е невалидна. „Соколът“ си остава за мен. Всъщност аз нищо не рискувах. Ако бях спечелил, нямаше да ви казвам за закона, и щях да прибера 25-те бона на красавицата…“
„Формално той е прав, Хан. Има такъв закон. Не мислех, че ще го ползва, за да ни изиграе…“ – каза Джанин.
„Ако ни изиграва така, защо изобщо да работим с него? Остави му „Сокола“ да си ходи с него, а ние ще си купим нов кораб. За какво ни е партньор – мошеник?“
„Всички ние сме мошеници, Хан“ – каза Джанин – „Соколът“ е най-подходящ за мисията ни. Освен това, мисля че той в крайна сметка ще остане за теб. На сенатор Ландо няма да му трябва тази барака на Брайби. Ще има служебен и много по-комфортен кораб. Най-вероятно ще ти го остави да го ползваш, докато трае политическата му авантюра. Нали така, Ландо.“
„Да, едва ли има по-подходящ на който да оставя кораба. Така ще си запазя шанса да се върна в контрабандата, ако плановете ми на Брайби не успеят…“ – каза Ландо.
„Очевидно покерът все пак произведе резултат…“- каза Джанин.
„Ландо, измъкнем ли се от тази планета с нейните закони, ще си вземеш „Сокола“ само през трупа ми. Или го взимай сега, или играта е валидна и ти загуби…“
„Това очевидно ще е спор, който ще водите и в бъдеще време“ – каза Джанин усмихнато.
„Пази добре, кораба ми, Хан. Капитан Соло – вече официално…“ – завърши Ландо.
***
В последните 3 дни планът на Джанин не срещна нови препятствия. Ландо и Хан обикаляха из казината за бедни и въртяха дребни суми, правейки малки печалби. Вечер се присъединяваха към Джанин като част от прислугата и в игрите на едрите риби. На шестия ден Джанин направи печалба от 300 хиляди кредита, след което умишлено загуби половината от тях последното залагане. Един от другите играчи се усмихна многозначително. Хан и Ландо по-късно разбраха, че това е тактика, която цели намаляване на залозите на следващия ден. Джанин обясни, че между шестия и седмия ден няма смисъл от такава тактика, но я е предприела, за да може повторението и в седмия ден да изглежда логично, и да не е внезапно. И други играчи предприемаха подобен подход, очевидно за да оптимизират потока от залози до края на десетия ден.
И така дойде ключовият седми ден. Джанин игра много добре и стигна до печалба от 1 милион кредита. След това – както и се очакваше, се подготви за финалните залози, на които Ландо и Хан вече очакваха загубите. Точно преди последното раздаване обаче, в залата възникна малък инцидент. Един от загубилите, очевидно поел малко повече алкохол, се сби с друг играч, наричайки го „мошеник“. Намесиха се келнерите и охраната, но пияният беше доста едър и силен, и стана меле, което забави играта. След това трябваше да дойде управителят на казиното да проучи случая, а после – и да предаде нарушителя на полицията. Така всъщност последното разиграване се отложи с около двайсет минути. Джанин многозначително се усмихваше, а двамата и приятели стояха в недоумение каква точно нова част от плана е приложена, за която не знаеха.
На последното разиграване печалбата намаля от 1 милион на 500 хиляди, а очевидният правителствен агент дойде и поздрави Джанин за доброто управление на игралния процес. Като цяло от началото на операцията, до момента, Джанин бе натрупала около 700 хиляди.
След това събитията тръгнаха мълниеносно.
Тримата се прибраха от казиното направо на кораба, заедно с парите. Джанин активира вируса и докато той се задействаше, успя да поясни на Хан и Ландо какво се случва.
„Трябва да тръгнем до половин час. Банките ще отворят отново след това и играчите ще внесат парите си. Но ако нашата операция стартира по-рано, е възможно и други играчи, които са на печалба да решат да се възползват…“
„Затова ли се случи онова сбиване в казиното?“ – попита Ландо.
„Да, струваше ми десет хиляди кредита…“ – отговори Джанин.
„Създаваш прикритие“ – каза Соло – „Ако и други играчи се измъкнат с големи пари, ще е по-трудно да установят кой точно е организирал всичко.“
„Именно. Ако ние се окажем единствения кораб, който не бъде намерен празен, лесно ще се досетят. Но ако има и други, ще е по-трудно…“
„Тази планета е пълна с алчни и досетливи негодници. Със сигурност ще има и други.“ – каза Ландо.
„И ако в подходящия момент парите са у тях, а не в банката, ще се възползват…“ – каза Джанин и добави – „Банките затварят в полунощ за 1 час за профилактика и осчетоводяване. Тогава не приемат вноски. Така който има печалба, трябва да изчака. Сбиването помогна да забавя последното залагане, и затова влязохме в прекъсването. В момента има поне дузина играчи, които държат стотици хиляди в златни чипове.“
„Огромно изкушение.“ – каза Соло.
Междувременно вирусът успя да се справи и даде достъп до централния компютър на космодрумите.
„Извади тези кораби от принудителното изстрелване.“- Джанин подаде списък на Хан.
„Негодниците, които също ще се напечелят?“ – попита Ландо.
„Да…“ – отговори Джанин.
„Шоуто започва“ – каза Соло и седна в пилотското кресло. Ландо изчезна някъде назад.
Джанин даде старт.
***
Дежурният на радара с огромно изумления видя най-голямото приключение, което щеше да му се случи в живота. В един и същи момент 975 кораба подадоха сигнал за излитане и в невъобразим хаос се отправиха нагоре. От комуникационното устройство се чу изненадания крясък на офицера на батареите:
„Какво става, какви са тези кораби, кой ги пусна?“
„Нищо не разбирам, викай координатора…“
„Координаторът е тук, чувам ви. Докладвайте…“ – чу се трети глас.
„Оръдията са прихванали максималния възможен брой цели. Можем да свалим няколко десетки кораба. Но досега не се е случвало подобно нещо. Това са хиляди кораби…“ – каза военният.
„До момента са 975 излетели. Получавам сигнали и за други подготвящи се…“ – поясни онзи от радара.
„Да стрелям ли, сър? Ще стане касапница“ – попита военният.
Координаторът напълно объркан не отговори веднага. След това се спаси от отговорността по единствения възможен начин:
„Свържете ме с канцлера. Намерете го веднага, дори ако е с жена си в леглото…“
В следващите минути още около 300 кораба излетяха, включително десетина без команда от централния компютър. Десетина от списъка на Джанин…
***
„Планът върви толкова лесно, че започвам да се забавлявам…“- каза Соло.
„Винаги се надявам да не стигам до резервния вариант. Но все пак той е тук. Надявам се да изкараш най-лесните си пари в живота…“- отговори Джанин.
Но се появи първата изненада. И то не от обърканите офицери на Бети Небюла…
В рамките на няколко секунди броят летящите тела в атмосферата на планетата се утрои. Това изненада дори инициаторите на всичко, и особено разработилия плана…
„Спасителни капсули?“ – възкликна Хан – „Хиляди спасителни капсули са изстреляни от корабите. Вероятно всички налични капсули…“
„Гениално. Страхотна идея, дори аз я бях пропуснала. Така радарът ще бъде тотално претоварен, и шансът някое оръдие да те уцели намалява още…“ – каза Джанин.
„Но как…“
„Трябва да е от компютъра. Няма кой друг да го нареди…“ – каза Джанин и се загледа в екрана… - „Не е възможно от долу да са го наредили. Няма логика да си създават трудности, дори ако са си върнали контрола. По-скоро биха върнали самите кораби…“
„Тогава кой…“
„Очевидно трябва да сме ние…“
„Ние… Ландо. Къде е Ландо?“
Едва сега двамата забелязаха сигнала на собствения си компютър, че спасителната капсула на „Сокола“ също е изстреляна.
Джанин се засмя от сърце:
„Приложил е собствения ни план срещу нас. Измъкнал се е с нашата капсула. Другите са изстреляни, за да скрият него, а не за да помогне на нас…“
„Едва ли е избягал само с капсулата…“ – каза Соло.
Джанин отиде отзад да провери парите. Междувременно „Соколът“, заедно с хилядите други кораби наближи границата на атмосферата. От повърхността все още нямаше нито един изстрел.
На комуникационния екран се появи ухилената физиономия на Ландо…
„Може да се каже, че сме „квит“ приятелю“ – каза той на изненадания Соло. – „Взех си моя дял, малко лихва и наема за „Сокола“ за 10 години напред. Можеш да го ползваш спокойно, но гледай да не го потрошиш…“
„Ландо, побърка ли се? Какво ще правиш с толкова пари долу. Там ще обявят военно положение. Рано или късно ще те намерят и ще установят, че си свързан с нас…“
„Защо мислиш, че ще слизам долу? Има толкова кораби наоколо…“
Едва сега Хан се усети. Наистина Ландо беше измислил гениално и обслужващо само него допълнение към плана на Джанин. Капсулата беше от стандартен модел, което значеше, че може да се прикачи към повечето от корабите във въздуха. После щеше да отвори ръчно люка и също ръчно да деактивира централизираното управление.
„Ще откраднеш кораб? Ще станеш обикновен крадец. Ти – Ландо!“
„Не просто крадец, приятелю. Двоен крадец. Ще открадна кораба, както и контрола върху него от вас…“
„Контролът върху кораба? Какво ме интересува един кораб?“
„Знаех си, че си ми приятел, и няма да ми пречиш. Затова и като свърша ще ти върна управлението на тази армада…“
„Ще ми върнеш управлението?“
„Разбира се, че ще ти го върна. Оправяй се ти с тези кораби. Нали си велик пилот. Пилотирай ги всичките. След минута влизам в моя и ти връщам контрола…“
Хан натисна няколко бутона на компютъра и установи, че всъщност към момента хиляди кораби в атмосферата не бяха под негов контрол. Ландо беше пренасочил управлението към конзола, която беше с него в спасителната капсула. Вероятно беше възможно да си го върне, но щеше да отнеме време. Доста повече от една минута.
Джанин се върна:
„Липсват около сто и петдесет хиляди“ – каза тя – „Приятетелят ти цени високо услугите си“.
„С такава сума той явно се е самообявил за твой съдружник. Около една трета от печалбата е взел. Доста повече от неговия дял и всичките възможни лихви…“
„Добър мошеник е Ландо. Да си добър мошеник означава не само да измислиш велик план, но и да приложиш прост план в подходящия момент…“ – каза Джанин.
Минутата изтече, след което Ландо отново се появи на екрана. Всички кораби вече бяха в космоса, а спасителните капсули се насочиха във всевъзможни посоки на повърхността.
„Връщам ви контрола, аз си взех тази прекрасна спортна яхта… С нея съм малко по-бърз от вас и от повечето преследвачи…“
„Ландо, собственикът на този кораб ще те намери. Да беше взел нещо по-евтино…“
„Нека се повозя добре. А собственикът ще намери яхтата си, но не и мен. Аз не съм крадец, не мисля да задържам кораба. Дори мисля да му оставя 1000 кредита като наем…“
„Така окрадена оставам само аз…“ – каза Джанин.
„Да, откраднах ви контрола върху армадата. Но сега ви го връщам…“ – компютърът светна, че отново връзката в централния компютър е на „Сокола“. После Ландо допълни:
„Колкото до парите – няма кражба. Това е моят дял от печалбата, цената на сенаторското място на Брайби, малко лихва, както и наемът на „Сокола“ за 10 години. Това последното можеш да си го търсиш от Хан, който в момента ти е длъжник…“
„Наем за „Сокола“? Ще плащам наем за собствения си кораб?“
„Моят кораб, Хан…“
„Като основен губещ нека върна разума, момчета…“ – каза Джанин – „Имаме по-важен проблем от тези спорове. Трябва да се измъкнем от тук…“
„С удоволствие следвам плана ви…“ – каза Ландо.
„Имаш по-голям шанс, ако и помогнеш, Ландо. Поеми част от армадата…“
„Какво?“ – изненада се Ландо.
„Управлението на хиляди кораби е трудно. Вземи част от тях и ще работим в синхрон…“
„Предлагаш ми отново да сме партньори?“ – попита Ландо.
„Ние никога не сме преставали да бъдем. Особено след като сме заедно на прицела на хиляди оръдия…“ – каза Джанин.
„Не искам вече да имам нищо общо с този негодник, лъжец и крадец…“ – извика Соло.
„Хан, аз още съм шефът тук. Ти си пилот. Ако имаш по-добри идеи, кажи. Но обективната реалност сочи, че ни е по-изгодно да работим заедно с Ландо, отколкото да се оправяме сами…“
„Ти си една лишена от емоции комарджийка…“
Джанин се усмихна отново доволно.
Ландо пое около 300 кораба, заедно с които тръгна по посока на близката звезда. Останалите останаха в разположение на Джанин и Соло. Двете армади бяха заобиколени от няколко десетки патрулни изтребители от Бети Небюла. Никой не стреляше. Въпрос на минути беше да стигнат до място удобно за хиперскок. Време, очевидно напълно недостатъчно, за да измислят онези долу каквото и да било.
Но не можеше да се каже същото за един друг участник в играта. Един напълно непредвиден участник… И в същото време – участник, който винаги следваше да се очаква…
Компютърът алармира, че някой сканира комуникационните канали и тества заглушаване. До деветдесет-сто секунди щеше да прекъсне връзката между централния компютър и корабите. Щяха да загубят контрола.
„Империята!“ – извика Хан. В същия момент на радара се появиха четири разрушителя. Един тръгна към армадата на Ландо, а другите три последваха основната група.
„Ще деактивират дистанционния контрол, и после лесно ще засекат корабите, които са на ръчно управление“ – каза Ландо – „Ще прекъснат връзката и между нас“.
„Какво прави тук Империята?“ – ядосано изрева Хан.
„Вероятно търси плячка…“ – каза Джанин – „Играта е у теб, Хан. Моят план беше до тук. Ти си резервният вариант…“
„Плячка!“ – зачуди се Ландо.
„Сигурно ще арестуват корабите и ще изнудят застрахователите да им платят…“ – каза Джанин. – „Но ние имаме друг проблем. Трябва да се измъкнем от тук…“
Хан гледаше страшно. Паническите и хаотични ситуации му бяха орисия. Все на такива попадаше. Скочи, изтръгна от ръката на Джанин мобилния и компютър, върза го с кабел към компютъра на кораба, и заигра по клавиатурата.
„Ландо, приготви се да летиш сред астероиди. Взимам ти корабите…“
„С удоволствие ти ги връщам.“ – смущенията вече се усещаха…
Хан приключи с компютъра. Четири секунди по-късно връзката с централния компютър прекъсна, а Ландо изчезна от екрана. А хилядите кораби наоколо се разлетяха във всевъзможни посоки…
„Астероиди?“ – попита Джанин.
„Не точно. По-лошо. Астероидите летят по някакви физични закони. Тези летят по случайни закони…“
„Какво направи с компютъра ми? Изкълчи ми ръката заради него…“ – попита Джанин докато разтриваше засегнатото място.
„Изпълних резервния ти план, красавице… Пуснах тренировъчната игра да генерира координати за корабите. Сега те летят до непрекъснато променящи се случайни координати около планетата…“
„Страхотно“ – удиви се Джанин – „Планът ми се оказа перфектен. Избрала съм идеалния резервен план…“
„Сега остава и да се измъкнем…“ – каза Соло и се зае с маневри между назначените за астероиди кораби.
„Ако корабите започнат да се блъскат, цената на нашия обир ще стане космическа…“ – каза Джанин.
„Със сигурност сме в космическа авантюра вече“ – отговори Хан – „Но корабите няма да се сблъскат. Зададох им координати, до които да стигнат, но по пътя ще се движат на автопилот. Ако има риск от сблъсък, автоматиката ще ги размине.“
„Заслужи си бонус към хонорара“ – каза Джанин.
„Доста си щедра като за току що ограбена…“ – каза Соло.
Минута по-късно, и малко преди да излязат на удобна за хиперскок позиция, Империята нанесе финалния си удар. Един плътен облак обгърна цялата армада. Компютърът засече хиляди проследяващи устройства, които се залепяха за всеки един кораб. Със сигурност поне няколко бяха и върху „Сокола“.
„Хитро“ – каза Хан. - „Сега само ще проследят кой ще скочи в хиперпространството и после ще го намерят като излезе. Със сигурност всички имперски постове вече са уведомени да следят за сигнала на проследяващите устройства.“
„Все пак ще спечелим малко време. Няма да ни хванат веднага…“ – каза Джанин. – „Можем да идем направо при Робърт да почисти кораба“.
„При който и да идем, ще му довлечем смъртна присъда. Трябва да се оправяме сами.“
Хан заработи нещо на компютъра, и след около минута на екрана се появи начупена линия, която очевидно трябваше да е траекторията им за бягство.
„Имаме едно единствено предимство – скоростта на този кораб. Това е поредица от координати, които са максимално отдалечени от най-близкия пост на Империята. Средно ще имаме между двайсет минути и два часа, докато дойдат. И ще се надяваме да няма някой друг кораб случайно наблизо. Ще пътуваме до тези точки, и докато стоим в тях, ще оглеждаме корпуса отвън и ще търсим проследяващите устройства. Докато намерим и последното от тях. Не знам нито колко устройства търсим, нито колко пъти ще се налага да излизаме.“ – поясни Хан.
„Резервният план се усложни…“ – каза Джанин.
„Да, ще се наложи и малко черна работа да свършиш…“ – каза Соло и активира хипердвигателя за първия скок.
Ландо се оправи по-лесно. Той имаше спасителна капсула, както и кораб, който и без това не мислеше да задържа. Програмира сложна траектория в автопилота и по пътя се измъкна с капсулата. Тя беше вътре в кораба и нямаше шанс проследяващо устройство да се е закачило за нея.
***
„И така, стигнахме до края. Сделката е завършена…“ – каза Джанин 3 дни по късно, след двайсет скока и уморителни почивки между тях. Някъде след десетия скок скафандърът на Хан се повреди и остана само нейния. Така се наложи тя сама да довърши почистването. Хан се пошегува, че поне част от печалбата си е изкарала с честен труд.
„Да, може да се каже, че аз лично не излязох на загуба.“ – отговори Соло, гледайки петнайсетте хиляди кредита, които му бяха връчени. – „Но твоята печалба малко се размина с очакванията.“
„Все пак съм на добра печалба. А и за мен по-важното е, че успяхме да изиграем системата на Бети Небюла. Нещо невиждано от векове…“
„Всъщност невиждано изобщо…“
„Ти и Ландо горе долу се еднаква печалба си тръгвате. Той изобщо не разбра колко струва ъпгрейдът на „Сокола“.
„Да, той ни изигра с парите, но в крайна сметка, „Соколът“ е при нас с двигател за 100 бона…“ – доволно каза Хан. - „И е мой…“
„Рано или късно ще се разчуе що за кораб е станал „Соколът“ и Ландо ще настоява, че е негов по-усърдно…“ – каза Джанин.
„Ландо ще вижда „Сокола“ вече само на снимка. Ще намеря начин да узаконя и пререгистрирам собствеността. На Татуин всичко е възможно. Особено ако претендентът за собственост отсъства…“
„И не само там е така…“
„В крайна сметка колко точно остана твоята печалба. На око я виждам под половин милион, след приспадане на разходите…“
„Може да се каже, че е няколко десетки милиона…“ – загадъчно се усмихна Джанин.
„Десетки милиони? Да не си напълнила всички кораби дето отлетяха със злато?“ – изуми се Хан.
„Не Хан, просто играта беше малък детайл от целия план…“
„А, твоите планове, отново твоите планове…“
„Хан, животът като цяло е една огромна игра. Всяко нещо е малка част от тази игра – малка игра в играта…“
„Прости невежеството ми, но все още не се досещам как спечелихме десетки милиони, и как Ландо не си взе една трета от тях, самообявявайки се за съдружник…“
„Много просто, Хан. Големите залози стават не в казината, а на борсите. Акциите на хазартните корпорации на Бети Небюла винаги се вдигат до небесата преди началото на годишния турнир. Много подходящ момент да заемеш къса позиция срещу тях. Особено ако знаеш, че след това ще се срутят главоломно…“
„Ще се срутят, защото цялата галактика ще види какво се случи…“
„Именно…“
„Всичко е било не заради парите, дори не заради суетата. Всичко е било заради акциите…“
„Точно така. Ако не бях успяла, щях да загубя милиони, защото турнирът се очертаваше като много успешен, и акциите щяха още да се качат след него. Но след случилото се поне няколко месеца пазарът ще се свлича…“
„Като те гледам колко си комбинативна, се чудя защо още не си в политиката. Големите играчи са там…“
„Може и да вляза в политиката скоро. Ландо ще има нужда от добър партньор…“
„Ще играеш отново с Ландо? С този негодник?“
„Ландо е добра мишена за мен. Скоро ще разбере в какво блато е влязъл. На Брайби лесното е да си купиш пост. Трудното е да го осребриш, в конкуренция с всички останали, които са си купили постовете…“
„Намекваш, че Ландо може скоро да излезе на минус…“ – ухили се Соло.
„Почти сигурна съм, че ще излезе, освен ако няма опит в най-подлите области на политиката…“ – каза Джанин – „И тогава ще се появя да му помогна“…
„Чувствам се прекрасно с моите 15 бона…“
„Да, и със „Сокола“ с най-бързия двигател в галактиката, на стойност 100 бона…“
„Като се замисля, ако Ландо затъне на Брайби, може по-бързо да започне да ми прави проблеми със „Сокола“. Ще трябва да ускоря регистрацията…“
„И аз мисля, че трябва да я ускориш. Джаба пак ще направи пари от нищото…“
Физиономията на Соло придоби кисел вид. След това пробва една провокация:
„След като ще направиш толкова пари от акциите, защо не ми оставиш печалбата от хазарта. Няколко стотин хиляди…“
„Ти се справи добре, Соло, но бонусът ти вече го дадох. Всичките 15 хиляди са за теб, включително дела на Ландо. Пък и тия няколко стотин хиляди са ми по-ценни от милионите…“ – отговори Джанин.
„Пак ли някакъв план имаш? Такъв, в който хиляди значат повече от милиони? Парите са си пари, какво измисли сега…“
„Виж, Хан, тези пари са нещо много рядко, което съм получавала. Това са пари, които си изкарах с труд, и дори с риск. Почти нямам такива пари в живота си. А тези три дни си изкарах всичко с много работа. Разбери ме, това е непознато за мен…“
„Изумително! Можеш да се върнеш в бедната класа винаги. Заповядай. За нея няма входен билет…“
„Остроумен си…“ – каза красавицата, след което стана и добави – „Все пак ще ти дам един бонус, който също е много ценен. Ще ти остане за цял живот…“
Последва дълга и цялостна целувка, след което Хан понечи да я задържи до себе си.
„Не ставай алчен, Хан. Целувка от жена от Вулкан 4 е рядък подарък в галактиката. Но не ставай алчен. Повече няма да има… И Ландо едва ли ще получи такава…“
Последните думи доставиха на Соло почти същото удоволствие като самата целувка…
(още - скоро)
06 Октомври 2013
Добри Божилов
-Значи Вие сте Ландо, а вие сте помощникът му Хан? – бяха първите думи на клиента, чието лице се оказа скрито зад шлем, а всичко надолу ще покриваше от огромно и дебело наметало. Единственото установено беше ръстът му – малко по-нисък от Соло. Дори гласът беше неизвестен, защото идваше от синтезатор.
-Вие очевидно знаете повече за нас, отколкото ние някога ще научим за вас… - отговори Хан.
-Ако не знаех за вас, как щях да ви намеря, за да ви наема? – попита клиентът – Славата ви се носи из пазарите на контрабандни услуги.
Ландо се усмихна:
-Очевидно имаме бъдеще в бизнеса…
-Да, тази история с минаването през блокадата вече се превръща в легенда. Някои дори спират да и вярват. – каза клиентът.
-Но вие очевидно не. – заключи Ландо.
-Аз очевидно и вярвам. – потвърди клиентът – Затова да минем по същество. Искам да купя „Хилядолетния сокол“ и ви предлагам за него десет хиляди имперски кредита. Допускам, че ще се пазарите, и бих уважил това, но не очаквайте сериозен резултат. Имам и втора оферта за вас, в случай че не продавате.
„Вижте, всеки който може да се отърве от „Сокола“, би го направил с голямо удоволствие. Но 10 хиляди кредита са твърде малко дори за него. Вероятно има бракми и на тази цена, но „Соколът“ струва доста повече.“ – каза Ландо.
„Колко?“
„Не бих го дал под 50 хиляди…“
„50 хиляди? Добра оферта, от която си вадя извода, че очаквате да се пазарим, и да се разберем някъде около 25-30 хиляди. Но аз ви предупредих, че няма да постигнете нищо. Не бих дал повече от 12 хиляди за „Сокола“.
„Очевидно „Соколът“ няма да се продава. Какво друго имате да говорите с нас?“
„След като не го продавате, бих искал да го наема. Ще ви платя 15 хиляди кредита, плюс ще ви подаря нов и по-бърз двигател. Общата стойност на сделката ще излезе около 30 хиляди кредита, но ме съмнява да можете да намерите въпросния двигател вие сами за 15 хиляди. Това е офертата ми, и не мога да се пазаря. Фиксирана цена.“
„15 хиляди в брой, плюс нов двигател? Предлагате като наем повече, отколкото предложихте, за да купите кораба? Започвам да мисля, че офертата ви за покупка е била просто за да изглежда офертата за наем изгодна…“
„Грешите, Ландо. Офертата за наем действително е по-висока, и това е съвсем логично предложение. Предлагам да купя „Сокола“ за 10 хиляди, или да го наема за 15 хиляди, плюс нов двигател.“
„Хан, аз ли съм пиян, или наистина слушаме всичко това?“
„Мисля, че наистина го слушаме, и нещо ни будалкат. Има някаква уловка в цялата работа.“ – отговори Хан.
„Няма никаква уловка, момчета. Логиката е съвсем проста. Ако наема кораба, наемам и вас. Ако го купя, го взимам без вас. Мисля, че разбирате, че всъщност основният обект на сделката сте вие двамата. Или поне единия от вас. Надявам се да получа „Сокола“ за няколко седмици, плюс поне един от двамата му пилоти, които правят за смях имперските крайцери.“
„Ландо, ако разбирам правилно, отново си попаднал на клиент като предния път. Отново някой се опитва да ни забърка в неприятности, далеч надхвърлящи нормалния контрабанден бизнес.“ – каза Хан.
„И аз така мисля…“ - отговори Ландо.
„Всеки продава онова, което има, момчета. Вие какво имате? Кораб с половин светлинна, който не си знае годините. Почти всичките ви конкуренти предлагат нещо далеч по-добро. Така за вас какво остава – вие самите – способностите ви да създавате неприятности, и да се измъквате от тях…“ - усмихнато, но и необоримо логично каза клиентът.
Ландо се замисли. След историята с джедайските мечове, от която излязоха на минимална печалба, след огромни поети рискове, никак не му за занимаваше с нещо обещаващо огромни печалби, но съдържащо твърде много несигурност. Но всъщност, тези дни клиенти изобщо нямаше.
„Нека чуем малко повече за работата…“ - каза Хан.
„Работата е много лесна, но съществува риск да се усложни. Именно затова ми трябвате. Ако се реализира малкият риск от усложнение, ще разчитам на способностите ви да се измъквате от непредвидени ситуации. От уменията ви бързо да намирате решения. За това ви наемам. Ако всичко мине по план, ще са най-лесните пари в кариерата ви.“
„Думите „ако всичко мине по план“ винаги ме смразяват.“ – каза Соло. – „Още повече се обърквам, когато някой ми обещае лесни пари „ако всичко мине по план“.
„Вижте момчета, няма лесни пари. Но вие можете да изкарате тези пари…“ - настоя клиентът.
„Може ли още малко да конкретизирате каква точно е работата.“
„Мога, но ще трябва да ви убия, или поне да ви затворя и изолирам, ако не приемете. Не мога да допусна теч на информация. Съгласни ли сте да прекарате няколко седмици в имението ми, под наблюдението на охраната ми, ако откажете сделката?“
Хан и Ландо се спогледаха. После Ландо каза:
„Нямаме нищо против малко безплатна почивка…“
Клиентът мълча няколко мига, след което продължи:
„Вероятно сте чували за комарджийския турнир на Бети Небюла. Започва след 2 седмици. Имам план как да направя голям удар там, след което да се измъкнем с парите. Всичко е планирано много подробно и сигурно. Но ако се обърка нещо, ще трябва вие да измислите как да се измъкнем.“
„Турнирът на Бети Небюла? Да не намеквате, че бизнесът ви е да спечелите на комар? Ито точно на големия турнир?“ – изуми се Соло.
„Именно. Подготвил съм система, с която ще ги изиграя. След това ще изиграем и охраната и ще се измъкнем с парите.“
„Хан, дали този под маската не е нашият приятел – клюклюка?“
„Не, онзи беше по-нисък…“
„Но предлага по-невероятен бизнес и от него…“
„Господине, или госпожо, знаете ли какво точно ни говорите? Имате система, с която да излъжете на най-големия турнир в галактиката. И в добавка имате система, с която да се измъкнете незабелязано от планетата?“ – попита Соло.
„И иска да го направи със „Сокола“… - допълни Ландо и се усмихна.
„Да, имам всичко това, колкото и невероятно да ви звучи…“ - отговори клиентът.
„Аз лично предпочитам имението…“ - каза Ландо.
„Аз също…“ - потвърди Хан.
„Приемам решението ви, всъщност очаквах го. Но имам още едно предложение за вас. Можем да разиграем това решение на покер. Ако аз спечеля, наемам ви на посочената цена, ако вие спечелите, отивате на безплатна почивка.“
„Покер? Не говорехме ли за бизнес?“ – попита Соло.
„Вие сте добри комарджии, обичате да играете…“ - каза клиентът.
„Играем, но бизнесът си е бизнес. Аз не се интересувам от покера ви.“ – каза Ландо.
„Ако ви победя, това ще е аргумент, че разбирам от хазарт…“
„Дори да разбирате от хазарт, това не означава, че ще спечелите на Бети Небюла. Там всички разбират от хазарт. Най-вече организаторите на турнира, които прибират най-много от парите.“ – каза Соло.
„Не и срещу моята система.“ – каза клиентът.
„Знаете ли от колко хиляди години съществува идеята за „система“, която да гарантира печалби в хазарта?“ – попита Соло.
„Знам…“ - каза клиентът.
„Значи се разбрахме – отиваме на почивка…“ – каза Ландо.
„И все пак, един покер…“
„Не!“ – каза Соло.
„Тогава ще променя малко условията на сделката. Ще дойдете с мен на Бети Небюла и ще се включите в бизнеса ми, само ако сами пожелаете.“
„За какво сме ви тогава?“
„Защото съм сигурен, че ще пожелаете. Утре ще ви чакам при „Сокола“. Излитаме да му поставим новия двигател.“ – това бяха последните думи на клиента, след които той просто стана и си тръгна.
„Какво стана с имението и почивката ни?“ – подвикна Ландо – „Нали искахте да ни държите в изолация, ако не дойдем с вас.“
„Ще дойдете…“
***
„Не сме много в позиция да отказваме клиенти.“ – каза Соло, след като излязоха от бара.
„Предния път ми изпили мозъка защо съм те въвлякъл в подобна сделка. А сега напираш за нова.“ – отговори Ландо.
„Не напирам, само казвам, че нямаме никакви клиенти.“
„Не сме само ние, никой няма. Бизнесът е зле.“
„И като е зле, се появяват само психопати…“
„Не можеш да си представиш колко си прав…“
Няколко минути по-късно, докато продължаваха разговора си все в този дух, двамата очевидно не много успешни контрабандисти изведнъж се озоваха пред насочени към тях и заредени бластери. Вероятно нямаше да се оставят без бой, ако държащите бластерите не бяха в униформи. Татуинската полиция.
„Какво има сега, момчета? Ние сме съвестни граждани. Всичко ни е наред.“ – каза Ландо.
„Да, момчета, ние сме от отбора на Джаба. Той гарантира за нас.“ – допълни Соло.
Под „гарантира“ се разбираха подкупите, които криминалният бос на този свят редовно плащаше на полицията, за да не закача нито него, нито работещите за него.
Напред излезе един лейтенант:
„Хан Соло, Ландо Калрисит, арестувани сте за нарушение на имперска блокада…“
„Какво?“ – изсумтя Ландо.
„Последвайте ме.“ – обърна им гръб лейтенантът. Секунди по-късно бластерите им бяха в ръцете на полицаите, а собствените им ръце бяха в белезници.
Стаята за разпит не се оказа много уютна. Всъщност тя се ползваше доста рядко, защото полицията на Татуин доста рядко изобщо работеше. Обикновено законът се налагаше от местните престъпни босове, и всъщност това беше законът на самите босове. Когато империята имаше някаква работа, нея си я вършеха имперските офицери. Така на полицията и оставаше основно задачата да си прибира редовно подкупите, в замяна на което да отстъпва правата си на криминалните босове.
Следователят влезе – очевидно доста ядосан, че са му намерили работа:
„Така, момчета, преди няколко седмици…“ - неточността в изказа, която беше юридически недопустима, сочеше към сериозността на работата – „…сте минали без разрешение през имперска блокада. Затова ви арестуваме и ви предстои съд. Препоръчвам ви да се признаете за виновни незабавно. Така ще получите условни присъди. Ако не се признаете, делото ще е след около седем месеца“ – когато съдията мине в този сектор.
Следователят отегчено се облегна назад на стола си.
Ландо се разгневи:
„Тези обвинения са абсурдни и напълно безпочвени. Но дори да бяха истински, те са извън правомощията ви. Вие сте местна планетна полиция, не можете да се занимавате с престъпления, станали на други планети, или в тяхното пространство“
„Значи все пак признавате престъплението си“ – доволно се усмихна следователят.
„Нищо не признавам, само казвам, че превишавате правата си. Нямате юрисдикция извън тази планета. Само империята може да ни разследва за подобни хипотетични престъпления, които ни приписвате.“
„Значи не се признавате за виновни, и ще пледирате невинни“ – още по-доволно се усмихна следователят - „С това моята работа свършва. Ще си напиша доклада и ще го предам на съдията. Няма да се видим повече“.
След което стана и тръгна да излиза.
„Трябва да ни освободите, не можете да си тръгнете просто така.“ – каза Ландо.
„Аз не съм полицай или шериф. Аз съм следовател. Моята работа е да ви разследвам. Разследването приключи. По други въпроси си говорете с надзирателите, или с адвоката си.“
„Адвокат? Добра идея. Искам да наема адвокат и да ми осигурите възможност да го избера.“ – каза Ландо.
„Това е работа на надзирателите, не ме занимавайте с проблемите си. Но тъй като съм възпитан човек, ще ви помогна – адвокатът ви е вече тук. Стои навън и си чака реда. По законите на Татуин, следователят има предимство пред адвоката.“
„Стои и чака? Ние никого не сме наемали“ – изуми се Ландо.
„Това не е мой проблем, нито ми е работа да проучвам кой адвокат как е нает. Оправяйте се…“ – след което вратата хлопна зад гърба му.
Не мина и минута и влезе адвокатът. Техният кандидат-клиент, когото изгониха преди по-малко от час.
Тъй като не им трябваше много време бързо да прозрат всичко случващо се, Ландо и Хан можеха единствено да го убият с поглед. Биха го убили и реално, ако не бяха вързани.
„Здравейте отново, момчета. Какъв късмет, че още не си бях тръгнал. Сега мога да ви измъкна, и се надявам това да ви направи по-благосклонни към мен…“
„Това ли ти е имението – затворът на Татуин?“ – попита Ландо.
„Всъщност не. Имам истинско имение. Но ако ви пратя там, няма как да ви убедя да работите с мен“ – отговори клиентът-адвокат.
„А защо трябва да работим, след като обеща имение, а получихме затвор? Кой глупак ще повярва на останалите ти обещания?“ – попита Хан.
„Вижте момчета, трябва да разделим едното от другото. Този затвор е просто разход, който извънредно ми възникна, и за който сте виновни вие – с отказа си. Ако не бяхте отказали, нямаше да се случи. Но вие сте важни за мен, или поне един от вас като минимум, е важен за мен. Затова трябваше да имам резервен вариант, макар и с допълнителни разходи. Но те са за ваша сметка. Платих 3 хиляди кредита за това, което става сега, което означава, че офертата ми към вас вече е 12 хиляди кредита. Те ще спаднат с още хиляда кредита, след като ви платя гаранциите, за да излезете от тук.“
„Запиши си и тези кредити при загубите“ – отговори Ландо.
„Нима предпочитате да седите тук, вместо в лукса на Бети Небюла?“
„Предпочитам всичко, в което не съм изнуден“ – отговори Ландо.
„Ами ти?“ – обърна се към мълчащия Хан – „Можеш да решиш друго“.
„Би било глупаво да се оставим да ни разделиш по този начин…“ – отговори Хан.
„Вижте момчета, нека сме наясно. Трябвате ми. Не мога да допусна планът ми да остане без резервен вариант. Рискът е твърде голям…“
„Нали всичко беше сигурно преди един час като ни убеждаваше“ – саркастично подхвърли Ландо.
„Всичко е сигурно, но планът трябва да е цялостен. Няма да го стартирам без резервен вариант. А резервният вариант сте вие двамата.“
„Кой те научи на тези номера с полицията? Как изобщо ти обърнаха внимание? Полицията тук не работи…“ – попита Соло.
„Платих си предварително, за да получа предимство в преговорите с вас. Проучих ви, знаех че може да откажете, и се подсигурих. Резервен план.“
„Значи и тук имаш резервен план“ – констатира Ландо.
„Както виждате, изпипвам всичко“ – отговори клиентът.
„Кой ни продаде?“ – попита Соло.
„Платих 2 хиляди кредита на Джаба да ми даде съвет какво да правя, ако откажете. И още хиляда кредита, за да се размърда полицията“.
„Значи Джаба ни е продал?“ – изуми се Ландо – „Нали сме негови хора, как е възможно това?“
„Не сте точно негови“ – отговори клиентът – „Не сте му донесли достатъчно, за да ви закриля. От гледна точка на пари, му беше изгодно да ви продаде.“
„Значи Джаба ти е продал за 2 хиляди кредита съвет какво да правиш, ако откажем?“ – каза Ландо.
„Да. Но също ми помогна и към кой полицай да се обърна.“
„Пълна услуга“ – заключи Хан.
„Но както казах вече, запиши си разходите при загубите“ – каза Ландо – „Не обичам да ме изнудват. „Соколът“ остава тук, заедно с нас. И ще си намерим друг адвокат.“
„Вижте момчета, по-рано от 7 месеца няма да излезете от тук, дори да намерите друг адвокат. Все пак броил съм хиляда кредита за това. Единственият начин да ви пуснат, преди съдията да дойде, е да си тръгнете с мен сега – под гаранция.“
„Всеки може да плати гаранцията. Имаме приятели. Все някой ще даде хиляда кредита, за да получи хиляда и сто след един час“ – каза Ландо.
„Но вие имате ли хиляда и сто кредита?“ – лукаво попита клиентът. Очевидно знаеше отговора.
„Не се прави на умен“ – изрева Ландо – „Имам „Сокола“. Той струва повече и е достатъчен, за да ни осигури заем.“
Последваха най-съкрушителните и необорими думи на клиента:
„Сигурни ли сте, че имате „Сокола“?
„Какво?“ -изрева Ландо и подскочи от стола. Белезниците го удържаха и спасиха клиента.
„Нищо, Ландо. Няма нищо. „Соколът“ си е тук. Само казвам, че преди час твърдяхте, че не искате сделка, а аз твърдях, че искате. Сега вие твърдите, че имате „Сокола“, а аз – че това не е съвсем сигурно“.
„Отново ли резервен план“ – попита Соло.
„Очевидно. Надявам се да оцените колко важни сте за мен, след като проследите другите ми резервни планове.“
Хан задържа за малко отговора, за да му придаде убедителност, после каза:
„Може и да блъфираш за „Сокола“. Ти си комарджия. Един и същи номер едва ли върви няколко пъти. Според мен не можеш никак да ни го отнемеш.“
„Имаш талант за играч, Хан. Но не си по-голям играч от мен. Не блъфирам. Но във всеки случай, проверката дали това е блъф, ще е за ваша сметка. Не за моя.“
Хан се замисли за малко, осъзна общите параметри на ситуацията и изведе оптималното решение. За ужас на Ландо:
„Ще дойда с теб. Но ако освободиш и Ландо. Каза, че не ти трябва задължително втория от нас. Пускаш и двама ли, а аз идвам с теб.“
Ако не бяха белезниците, този път Хан щеше да бъде удушен от Ландо.
„Какви ги говориш? Няма да се делим. Корабът е мой. Няма да позволя да ме изнудват…“
„Ти нищо не позволяваш, приятелю. Аз решавам вместо теб. Ти не си изнуден. Просто ще излезеш от тук свободен и бързо. Всичко рискове са за мен…“
„Хан, не можеш да взимаш „Сокола“. Той е мой. Не разрешавам да го ползвате за тази безумна мисия.“
„Ландо, приятелю, нали помниш, че ми дължиш услуга от предния път. Сега ще взема „Сокола“ и ще приемем, че си изплатил една десета от моралния си дълг към мен.“
„Една десета? Да не си се побъркал?“
„Повече ли искаш?“
„Нищо не искам, никакви сделки няма, всички оставаме тук…“ – изрева Ландо.
„Аз си тръгвам, пък ти ако искаш оставай тук. Ще ти върна „Сокола“ - обещавам.“ – каза почти весело Хан, след което попита и клиента:
„По-добра сделка няма да постигнеш. Или приемаш, или с Ландо оставаме за 7 месеца тук.“
Клиентът не мисли дълго.
Ландо изрева за последно:
„Ще ми платиш скъпо за това, Хан. Няма да ти се размине.“
„Ще си ми благодарен, Ландо. Затворът на Татуин би бил доста скучно място.“ – завърши Соло.
***
Няколко часа по-късно Хан и клиента бяха в кабината на „Сокола“. Клиентът искаше да присъства при пилотирането. Съвсем отделно, никак не беше възхитен от кабините за пътници. Малко преди да отлетят, Соло изигра последния си коз. Извади един бластер, който беше скрит под седалката на пилота, и го опря в шлема на клиента:
„Какво ми пречи да те изхвърля от „Сокола“ сега?“
„Мислех, че екипът на Ландо и Хан държи на думата си.“ – отговори клиентът, но не звучеше нито изненадан, нито уплашен.
„Не сме си дали думата доброволно. Изнудени бяхме. Тази дума не струва нищо.“ – каза Хан и продължи – „Най-правилно е да те изхвърля, да прибера Ландо, и да отлетим двамата. Без теб. И много далеч от Бети Небюла.“
„Нали знаеш, че за всичко имам резервен план… - „каза съвсем спокойно клиентът“ – Нали не мислиш, че съм толкова глупав да не предвидя това, което направи сега?
„Резервен план? Не виждам никой наоколо да те спаси. А и освен да те изхвърля мога и да те застрелям веднага. Което съвсем никой не може да спре. Повярвай ми, този бластер ще пробие тази каска.“
„Соло, не бъди глупак, нека се уважаваме. Правиш мен глупак.“
„Не, просто искам да видя резервния план…“
„Той е съвсем прост, Соло. Ако бъда убит, „Соколът“ ще се взриви. Миниран е. Имам датчик, който следи жизнените ми функции. В момента, в който бъда убит, корабът ще се взриви. Същото ще стане и ако датчикът ми бъде свален или унищожен. Това означава, че дали си насочил бластера към моята или към твоята глава, няма никакво значение. От твоя гледна точка е едно и също.“
Хан се замисли, не бе изненадан много, не допускаше, че толкова лесно ще изиграе клиента. Но бе длъжен да опита.
„Все пак, какво ми пречи да те зарежа тук със „Сокола“ сам, и да го обявим за откраднат. По мен не виждам детонатори. Мога да си тръгна.“
„И ще трябва да обясниш на Ландо, че си оставил кораба в ръцете на крадец. Помисли, какво би искал Ландо“ – корабът да е в моите ръце, или все пак и ти да си наблизо?
Имаше логика в резервния план на клиента. Хан свали бластера. Все пак оставаше един последен шанс. Можеше в следващите дни да деактивира експлозивите, и след това да се отърве от клиента. Допускаше все пак, че съществува някакъв резервен план и в този случай.
„Да не губим повече време.“ – каза клиентът – „Отиваме да сменим двигателя на това корито. Ето ти координатите.“
Хан не каза нищо. Минути по-късно все още старият двигател отдели кораба от земята…
Малко преди да излязат от комуникационен обхват, по радиото се чу гласът на Ландо. Съдържаше основно ругатни и закани. Соло се опита да му обясни, че се е опитал да изиграе клиента, но не е успял, така че сега е по-добре той да е на „Сокола“, отколкото корабът да бъде напълно откраднат. Гневът на приятеля му обаче изобщо не стихна, въпреки логиката в решението, което би трябвало да е и в негов интерес. За да го успокои, Хан му каза, че със сигурност вече една десета от предния приятелски дълг може да се смята за изплатена. След което изключи предавателя, за да не посрещне следващата вълна ругатни…
„Както изглежда, Ландо не е съгласен, че съм с теб тук. Това би трябвало да означава, че мога да те зарежа на първата планета, на която кацнем…“ - каза Хан на клиента.
„Ще го направиш ли?“
„Очевидно не.“
„Защо? Ландо беше доста гневен?“
„Гневен? Ако изоставя кораба, ще видим какво е истински гневен…“ - каза Хан.
„Ако те разбирам правилно, тук си все още, защото ако напуснеш, тогава ругатните на Ландо биха били още повече…“
„Бързо се сещаш. Освен това, нямам никакъв резервен план за в този случай…“
Смехът на клиента се чу, изпод шлема…
***
След 3 дни път, корабът се озова на планета, достойна по своя упадък, да съперничи на Татуин. Разбира се, светът XCL3, нямаше славата на Татуин, нито някакъв еквивалент на Джаба. Но това не му пречеше да е класически тип „сметище на Вселената“, където се събираха всички възможни престъпници и авантюристи, и където Империята избягваше да праща войници.
Хан приземи кораба насред нещо, много наподобяващо на гробище за стари кораби. Външният вид на „Сокола“ напълно пасна на околния пейзаж и той спокойно можеше да се приеме за част от обектите за рециклиране наоколо.
Някъде измежду планините от метал се появи човек, пушещ лула. Разглежда „Сокола“ 2-3 минути, след което каза:
„Това корито е по-добро от деветдесет процента от корабите тук.“ – последва дълбок гърлен смях и продължение – „Но все пак деветдесет и девет процента от корабите тук са предназначени за претопяване.“
„Готов ли е двигателят?“ – попита клиентът, без да губи много време.
„Разбира се, чака ви.“ – отговори онзи с лулата – „Но за парите, които ми предлагате, мога да ви дам и някой кораб като бонус. По-добър от това тук…“
„Захващай се за работа, Робърт.“ – подбутна го клиентът, произнасяйки за пръв път името му – „И ми прати проекта да покажа на Хан какво ще правим.“
Двамата със Соло отидоха до някакво подобие на бар, очевидно предназначен за клиенти, чакащи някаква дребна поправка. Малко по-късно някакъв работник на Робърт им донесе малък компютър. Клиентът, чието име Хан все още не беше разбрал, го включи. Детайлна холограма на новия хипердвигател се появи във въздуха. Под нея пишеше и нещо много интересно: „Цена – 100,000 кредита“.
„Голям пазарлък трябва да сте направили за този двигател.“ – каза Хан, очевидно визирайки около 10 пъти по-ниската цена, която бе представена на него и на Ландо.
„Робърт не е алчен, и с него не можеш да се пазариш. Поставя винаги справедлива цена на услугите си. Или приемаш или няма сделка.“ – отговори клиентът.
„Но тук пише 100 хиляди кредита?“ – възкликна Хан.
„Да, това е цената, която платих…“ - каза клиентът.
Хан се обърка и за кратко време нямаше какво да каже. После все пак се освести:
„Ти ни излъга. При тази цена сигурно ще откажеш да изпълниш сделката. Това ли е уловката? Ще ни кажеш, че си имал по-големи разходи, и няма да ни платиш. И „Соколът“ – той за теб ли ще остане после?“
„Не, капитан Соло, няма да има трикове. „Соколът“ остава за вас. Излъгах ви за цената, като част от стратегията ми да ме приемете сериозно. Как щях да изглеждам като поставя двигател за 100 хиляди на кораб, който не струва и четвърт на тази цена?“
„Четвърт? Не съм сигурен, че Ландо би го продал за 25 хиляди?“
„Ландо може да има висока оценка за кораба си, но 25 хиляди са дори висока цена за него.“
„Както и да е, аз не съм Ландо и не мога да го продавам. Но наистина, не разбирам логиката да поставите двигател за 100 бона на „Сокола“.
„Има съвсем точна и правилна логика, Хан… Като сложа този двигател, корабът ще стане много по-бърз. На мен ми трябва бърз кораб, и то най-бързия. Затова инвестирам в толкова скъп двигател.“
„Аз не съм малоумен, знам защо се слагат такива двигатели. Но не разбирам защо ви е такъв двигател на „Сокола“.
„Помисли малко, Соло. Защо ми е такъв двигател на „Сокола“? Имаш достатъчно интелект да се сетиш…“
Хан замълча за кратко, след това изказа единственото възможно предположение:
„Изглежда че ви трябва кораб, който изглежда ужасно, но лети прекрасно…“
„Именно. А „Соколът“ е прекрасна основа за този проект.“
„На това сметище виждам още много подобни на „Сокола“. Ако съдим по думите на Робърт, поне девет процента от корабите тук са по-добри от „Сокола“. Можеше да не губиш време с нас, и корабът ти вече да е готов.“
„Опитай отново да мислиш, Соло? Освен грозен кораб, който се движи по-бързо от спортна капсула, какво друго ми трябва? Един жокер ще ти дам – помниш ли защо наех кораба по-скъпо, отколкото бих го купил…“
„Очевидно е. Трябва ти и добър пилот. Смисълът на „Сокола“ е да хванеш мен или Ландо в операцията.“
„Именно. Затова и ще получите щедрото си възнаграждение, плюс двигател за 100, а не за 10 хиляди кредита.“
Хан се замисли отново за кратко, след което каза:
„Ако се върнем изобщо, Ландо ще е доволен. Но всъщност той очаква двигател за 10 бона. Можеш ли да ми уредиш след края на операцията, да се върнем тук и Робърт да сложи някакъв по-евтин двигател. А аз да получа разликата?“
„Можеш да говориш с Робърт по въпроса. Но ме съмнява да излезеш на печалба.“
„Защо мислиш така?“
„Защото не толкова двигателят е ценен, а услугата на Робърт. Той е създал този двигател, конкретно по моята поръчка. Ако трябва да го демонтира и да поставя друг, и след това да продава този, може да не получи онова, което аз съм му платил. Т.е. няма да може да ти го изкупи на същата цена. Трудът на Робърт е скъп.“
„Ако си прав, излиза че този двигател струва 100 бона, но си струва парите, само ако остане монтиран в „Сокола“.
„Да, така е.“
„С други думи, Ландо ще получи много по-голям хонорар от мен, въпреки че аз ще свърша работата.“
„Мисля, че така се получава.“ – каза с известна ирония клиентът.
Хан недоволно отпи глътка от бирата.
„Този двигател е уникален, Хан. Съвсем нова разработка. Вероятно ще е първият двигател със затворен цикъл. Ефективността му е в пъти по-висока от всичко, което има на пазара?“ – каза клиентът, докато разглеждаше холограмата.
„Затворен цикъл?“ – задави се Хан – „Ние ще се самоубиваме ли? Няма двигател със затворен цикъл. Всички гърмят.“
„Има, Хан. Това е напълно работещ прототип. Робърт го е тествал. Робърт никога не продава некачествена стока. Този двигател, съотнесен към масата на „Сокола“ ще му позволи да развива скорост поне 20% по-висока от светлинната. И ще има възможност и още да се развива. Робърт твърди, че може да го напомпа до 50% над светлинна скорост. Разбира се, засега го помолих да не рискува и да ни даде стабилен двигател.“
„Няма работещ двигател със затворен цикъл!“ – каза Соло – „от 500 години се опитват да го направят, и не става. Има чисто физични закони, ограничения, които не можем да преодолеем.“
„Мисля, че известно чиракуване при Робърт ще ти е полезно, Хан.“
„Със сигурност ще го наблюдавам какво прави, докато го монтира…“
Двигателят със затворен цикъл беше мечта на поколения конструктори. Основната му идея беше да се ползва многократно енергията, вместо еднократно – както е при обикновените двигатели. С всяко следващо използване, енергията намаляваше и така всъщност беше невъзможно да се получи вечен двигател с безкрайна мощност. Но всяко повтарящо се ползване на енергията добавяше ефективност, спрямо класическия двигател с еднократно ползване. Така ставаше възможно да се получи изключително ефективен двигател, постигащ 5 или дори 10 пъти по-голяма мощност със същото количество гориво. Единственият проблем на този двигател беше изключителната му нестабилност, прегряване от прекомерното енергийно натрупване и взривяването му в 100% от случаите, в които е включен. Т.е. единственият проблем на този двигател, беше че е невъзможен.
Но не така мислеше Робърт. Само за 4 дни успя да го монтира, което не позволи на Хан да усвои много от „занаята“. Робърт не беше и много общителен. Очевидно си пазеше уменията за себе си. И с право – те му носеха огромно количество пари. Все пак, като добър търговец, той предостави изключително обширна документация, която позволяваше всеки добър инженер да извършва поправки. Вътре имаше дори упътване как допълнително да се увеличи мощността, но с уговорката, че това би било на риск на клиента. Робърт гарантираше стабилност до 1,2 пъти светлинна скорост след излизане в хиперпространството.
Освен двигателя, се наложиха някои промени по компютъра, просто защото в галактиката не съществуваше компютър, програмиран да управлява двигател със затворен цикъл. Съвсем отделно, компютърът на „Сокола“ заслужаваше да бъде в музей, а не реално да се ползва.
Когато всичко стана готово, Робърт се качи сам на кораба и го тества до няколко близки звездни системи. След това го паркира там, където го беше взел, и изчезна сред лабиринта от останки, образуващ неговия свят.
„Сега ти си на ход, Хан. Аз не бих се осмелил да управлявам подобно чудо.“ – каза клиентът.
„Ако това наистина постига 1,2 светлинна скорост, няма имперски кораб, който да може да ни стигне. Ще сме на Бети Небюла след 2 дни.“ – каза Хан.
„Напълно достатъчно, за да те запозная със следващите етапи от плана…“ - завърши клиентът, добавяйки – „И скоро ще знаеш и името ми…“
***
Ден по-късно – докато бяха на половината път към планетата на хазарта, Хан се прибра в каютата си едновременно потресен, но и заинтригуван. Това стана след един 3 часов разговор с Джанин. Да, мистериозният клиент се оказа жена, при това не обикновена жена. Джанин произхождаше от планетата Вулкан 4, известна в цялата галактика с култа към генетичното усъвършенстване. След поколения наред експерименти, извършвани с живи хора, на Вулкан 4 бяха създали най-красивите, най-умните, най-силните, и изобщо най-съвършените според собствените им критерии, хора. Единственият им проблем беше количеството. Вулкан 4 се беше превърнал в доказателство, че изключителното качество не може да се случи едновременно с голямо количество. Така планетата беше изключително рядко населена, в резултат на около 99,99% неуспешни генетични комбинации, които се установяваха още преди сперматозоидът и яйцеклетката да се слеят. И съответно – биваха унищожавани, преди да се е стигнало до зачеване. Оцелелите обаче наистина изглеждаха съвършени. Именно от там идваше и легендата за неописуемия секс с жена от Вулкан 4. Хан не се съмняваше, че Джанин има какво да му даде, ако поиска да го направи. Но всъщност, точно в момента нейната приказна красота изобщо не го интересуваше. Той беше чул плана и за „бизнес“ на Бети Небюла. И не знаеше дали е ядосан или заинтригуван.
Като планета на хазарта, привличаща всяка възможна измет на Вселената, Бети Небюла имаше непробиваема система за контрол и защита. Откакто се организираше супертурнирът не бе имало нито един случай кораб да успее да излети, без разрешение. Бе имало опити за това, и нито един успешен.
Контролът на достъпа се осъществяваше на 3 нива. На самата планета всички кораби се приземяваха на точно определени места, и незабавно се поставяха под контрола на суперкомпютър. Всички компютри на кораби се свързваха със суперкомпютъра и докато той не позволеше излитане, това беше невъзможно.
Ако някой прекъснеше връзката, това незабавно активираше охраната, която до 1 минута можеше да стигне до всеки възможен кораб. Също така се активираше второто ниво на защита, което се състоеше от изключително прецизна противовъздушна артилерия. Която стреляше без предупреждение. Всеки, кораб, излетял без разрешение, се обстрелваше едновременно от десетки оръдия, чиито снаряди стигаха дори до Космоса. Системата работеше толкова бързо, че корабът биваше уцелен не по-късно от 10 секунди, след като е излетял. Мощността на оръдията бе достатъчна, за да преодолее дори щита на имперските разрушители.
И накрая, ако все пак някой успееше да премине през първите 2 нива на контрол, в околопланетна орбита го очакваше внушителна флотилия от над 100 изключително бързи и добре въоръжени патрулни кораба. Те също стреляха без предупреждение.
Казано накратко, от Бети Небюла не можеше да се излети изненадващо и без разрешение. А именно това бе замислила Джанин.
Самата тя се представи като изключително добър комарджия, владеещ много игри, но най-силна в покера. Разбира се, всеки отиващ на Бети Небюла вярваше, че е велик комарджия, и затова Джанин не целеше да впечатли Хан с това. Нейният план беше малко по-различен.
Бети Небюла бе една огромна корпорация за печелене на пари. Както и всеки друг хазартен център. С опит трупан поколения наред, и служители, представляващи сами по себе си големи играчи, бе абсурдно да помислиш, че е възможно отделен играч – колкото и добър да е той, да изиграе системата. Не това целеше Джанин. Тя искаше да се възползва от системата.
Предназначена да изсмуче възможно най-много пари от играчите, системата на Бети Небюла прилагаше всеки възможен стимул за залагане. Джанин твърдеше, че е открила „пукнатина“ при комбинацията на два от тези стимули – предварителното определяне на срока на играта, и манипулациите в полза на играча на по-ранните етапи от игра.
Бети Небюла имаше перфектен контрол на срока на играта. Това беше в центъра на бизнес стратегията им. Когато идваш на планетата, следва предварително да обявиш колко дни ще играеш. Като колкото повече кажеш, толкова повече бонуси получаваш. Но нямаш никакъв шанс да си тръгнеш по-рано. Допълнително, можеш да приемеш още едно условие – да имаш нарастващи залози. Т.е. всеки ден да си длъжен да залагаш повече, отколкото предния ден. Освен ако не си фалирал, разбира се. Ако приемеш това условие, получаваш не просто бонуси, а достъп до големите игри и големите печалби.
Вторият стимул не бе официален. Подозираше се, че го има, но планетата никога нямаше да го признае. С цел да се увлекат клиентите да залагат все повече и повече пари, системата им гарантираше периодични печалби на ранните етапи. Така всъщност всеки можеше да се окаже с печалба на определен етап – за да си повярва, че му върви, и да продължи да залага все повече и повече.
Концепцията на Джанин беше да се комбинират тези два елемента от системата за стимули. Щяха да определят възможно най-дългия срок за игра и да приемат условието за нарастващи залози. Така щяха да получат достъп до големите печалби. После, опирайки се на уменията си, както и на неофициалните стимули, Джанин възнамеряваше да натрупа огромна междинна печалба. Изчисленията и показваха, че оптимумът ще бъде някъде около седмия или осмия ден от десет дневен цикъл. Когато това станеше, трябваше да излетят незаконно и да избягат с парите.
Разбира се, системата на Бети Небюла не позволяваше подобни излитания, и именно тук бе най-дръзката част от плана. „Това е най-големият хазарт в цялата операция“ – каза Хан като чу как трябва да се случи. Джанин просто се усмихна в знак на съгласие.
Планът за измъкване разчиташе на това да превърне предимствата на защитната система на планетата в недостатъци. Слабото звено, според Джанин, беше всеобщата връзка с централния компютър. Тя поставяше под контрол всеки един кораб на планетата. Т.е. ако някак се проникнеше в компютъра, всички кораби минаваха под контрола на проникналия. Джанин се бе снабдила с нов и непознат супер-вирус, който можеше да прониква дори в имперските компютри. Тя лично го бе тествала. С този вирус трябваше да получат достъп до контролния суперкомпютър.
Но целта не беше да пуснат фалшиво разрешително за излитане. То щеше бързо да се установи, и оръдията да се активират. Целта беше брутална, нагла и неописуема…
Джанин искаше да активира едновременно стотици кораби, които да излетят на автоматичен режим. С команда от централния компютър и при липса на пилоти в тях, в небето щяха да се озоват толкова много мишени, че зенитната артилерия нямаше да може да ги свали. Изчисленията на Джанин сочеха, че ако стрелбата е оптимална и максимално точна, то шансът „Соколът“ да бъде сред уцелените беше не повече от 10%. „Шанс едно от 10 да ни убият“ – каза и Хан – „Това прилича на малко по-лека руска рулетка“. Джанин отново се усмихна и поясни, че реалният риск е много по-малък, защото стрелбата няма да е оптимална. Освен това, тя допусна, че в суматохата, всъщност никой няма да стреля, защото загубите от подобна сеч биха били огромни. Планетното правителство не би могло да плати стотици унищожени кораби, които са излетели по вина на самото правителство, а не заради нарушение на собственика.
След като на автоматичен режим корабите бъдат изведени в Космоса, те щяха да бъдат разпръснати в различни посоки, за да не могат да бъдат проследени едновременно. Така щеше да се прескочи и третото ниво на защита.
Целият план нямаше нужда от Хан, за да се осъществи. Дори излитането на „Сокола“ щеше да стане по команда от централния компютър, и той да го управлява. Целта беше по никакъв начин поведението на кораба да не се отличава от това на останалите.
Работата на Хан беше да бъде там, ако нещо се обърка. Както и беше обещано още в началото, Хан беше част от резервния план на клиента.
Самият той обаче не разбираше какво може да направи, ако наистина нещо се обърка. Той не би могъл да избяга нито от артилерията, нито от патрула в орбита.
„Все пак, ти си най-добрият резервен план, който успях да измисля“ – сложи край на съмненията му Джанин. Ако имаше нещо, в което поне до момента нямаше абсолютно никакъв пропуск, това бе способността на Джанин да измисля съвършените резервни планове.
Прибирайки се полу-ядосан, полу-заинтригуван в каютата си, Хан се надяваше да не се стига до резервния план. Което логично го доведе до извода, че трябва да направи максималното от себе си, за да подпомогне основния план. От някаква гледна точка, можеше да се каже, че Джанин бе успяла да го мотивира за възможно най-добрия помощник за основния план. А дали това не беше всъщност целта?
***
Пространството около Бети Небюла бе изпълнено със стотици кораби. Планетата беше не само място за игра на богати комарджии, а и център привличащ стотици хиляди обикновени хора, в мечтите им за бързо забогатяване. Междупланетните лайнери в този период бяха претоварени, а времето беше златна ера и за такситата. Всичко това закономерно доведе до опашки от кораби, очакващи да бъдат приети и да им бъде определено място за кацане. Независимо какъв беше корабът, той трябваше да мине през строгата процедура за контрол.
Точно както и очакваше Джанин, „Соколът“ бе анализиран от радарния компютър и пратен във възможно най-пропадналия порт. Джанин бе изучила процедурите на Бети Небюла, и доколкото е възможно – и разположението на оръдията. Така установи, че портовете, където приемаха по-евтините кораби всъщност бяха по-малко покрити от оръдия. Разбира се, все пак на планетата имаше достатъчно оръдия, за да направят невъзможно бягството дори от такъв порт. Но шансът за случайно попадение при масова стрелба срещу много мишени, беше по-малък. Истината е, че „Соколът“ изобщо не можеше да послужи за бягство, ако не бяха модификациите на Робърт.
„Хилядолетния сокол“, моя идентифицирайте се и приемете кода за напускане“ – обадиха се от контрола на полетите.
„Тук „Хилядолетния сокол“, управляван от капитан Соло, приемаме кода…“ – отговори Хан.
„Пазете го внимателно, без него не можеше да излетите“ – каза контрольорът и продължи – „Брой пътници?“
„Двама“ – отговори Соло.
„Брой играчи?“
„Двама“ – отговори Хан. С Джанин се бяха разбрали да регистрират и него, но без да ползват предимствата на сроковете и увеличаващите се залози.
„Как ще участвате?“ – попита контрольорът.
Тук се включи Джанин:
„Един ще участва в 10 дневен цикъл с нарастващи залози. Другият е на свободен режим.“
„Ясно. Шефът и шофьорът.“ - констатира контрольорът с безизразен глас.
Хан подскочи, но Джанин постави ръка на рамото му и го успокои. Това беше просто жаргон на администраторите. Реално именно такъв статут искаше да имат с Хан, за да будят минимални подозрения.
Накрая гласът завърши:
„Приземете се на източния порт 3082, позиция 45.“
„Прието“ – отговори Хан.
Корабът плавно и без подозрителни маневри се приближи до определеното му място. Докато кацаше, Хан разгледа околността, изпълнена с кораби. Почти всички бяха от обикновен евтин клас, и също почти всички изглеждаха по-добре от „Сокола“.
„Дори тук ще изпъкнем“ – с горчива ирония каза Соло.
„Ще изпъкнем точно както трябва“ – отговори Джанин, след което покри красивото си лице с шлема. Поне в началото никой нямаше да я вижда.
Хотелът, който бе ангажиран, бе в по-западналата част на града. Самият хотел беше с умерено и приемливо качество, но се намираше във възможно най-лошия квартал. Причината за избора беше проста – един от показателите за „качество“ на квартала, беше броят охраняващи полицаи. Всеки уважаващ себе си мошеник предпочиташе квартали с по-малко полицаи.
Джанин бе наела доста голям апартамент с отделни стаи. Формално шефът и шофьорът щяха да са с една резервация, но реално щяха да са съвсем отделни вътре в самия апартамент. Клиентката бе поръчала и максималния пакет от екстри като храна и допълнителни услуги. Хан имаше безплатен купон за 10 дни напред. Или по-точно за 7-8 от тях.
„Тази вечер ще играем за удоволствие в свободния достъп. Може да се пробваш срещу мен“ – усмихнато каза Джанин – „Утре започваме бизнеса“.
Хан не можа да устои на предложението. Но се наложи да играят на наистина доста малки залози, защото Соло не можеше да приеме да играе с парите, които Джанин му предложи като подарък. Вместо това отдели 500 кредита от бъдещия си хонорар, и го разиграха в едно посредствено казино. Тъй като участваха и други играчи, всъщност играта не беше точно на Хан срещу Джанин. Но Джанин направи от нейните 500 кредита 2000. А Хан увеличи неговите собствени само със 100. Реално той играеше добре, и ако Джанин не участваше на масата, щеше да спечели повече. Но тя просто обра всички и накрая останаха само двамата.
„Не е нужно да залагаме един срещу друг“ – каза Джанин – „Факт е, че те победих. Имам много по-голяма печалба от теб.“
„Със сигурност в покера си малко по-добра от мен“ – отговори Соло – „Но е възможно просто това да е късметът на начинаещия“.
Клиентката се засмя с глас:
„Трудно падаш по гръб.“
„Никога не падам, просто си дама и не е възпитано да те бия на карти“ – отговори Хан, и допълни – „Но сега тъкмо имам едни спечелени 100 кредита, мога да те поканя на вечеря“…
„В апартамента е пълно с храна.“ – отговори Джанин.
„Интересен отговор за отказ.“ – каза Соло.
„Интересен опит за ухажване.“ – каза Джанин.
„Ухажване? Аз теб? Това очевидно е увереността на твоите хора в приказната им красота.“
„Това не е увереност, а е обективен факт. Ние сме сред най-красивите във Вселената. И нещо, което е полезно да знаеш – жените от Вулкан 4 сами избират партньора си, и не подлежат на ухажване. Когато пожелаят нещо, те решават и го получават.“
„Всъщност всички жени сами избират партньора си.“ – отговори философски Соло – „И почти винаги го получават.“
Джанин отново се разсмя изпод шлема:
„Все пак, да знаеш че при нас, когато си разсмял една жена, това не значи, че си я спечелил.“
***
Първите три дни от реалната игра минаха сравнително монотонно и предвидимо. Хан се разхождаше и разглеждаше града, в който имаше доста забележителности. Играеше по малко в масовите казина, не ползваше привилегиите на големите играчи, и ту печелеше, ту губеше, но като цяло беше на добър плюс. Вечер придружаваше Джанин в скъпите казина на високите залози. Изключително полезно му беше да наблюдава играта, но най-интересно му беше да вижда как Джанин прави серии от разигравания не се цел печалба, а с цел да установи кой от присъстващите на масата е агентът на правителството, който трябва да загуби пари в полза на другите играчи, за да ги подлъже да са по-активни следващите дни. След което самата Джанин манипулираше собствените си загуби, така че да помогне на въпросния агент да не губи достатъчно. Т.е. да го изнерви. Разбира се, самата тя не излизаше на загуба, защото компенсираше от останалите играчи. Идеята и беше точно толкова гениална, колкото и всичко друго в плана. Ако правителствената намеса не вървеше както трябва, самото правителство щеше да я засили в следващите дни. Щяха да се появят още агенти и да губят повече.
Изобщо, Джанин наистина беше велика комарджийка. Ако беше вярна поговорката, че на който му върви в хазарта не му върви в любовта, то вероятно беше безсмислено да се правят опити за ухажване.
На четвъртия ден се случи интересното, което внесе смущения дори в безупречния план на красавицата, чиято красота до момента бе видял само Хан, защото продължаваше да се движи с шлема си. Но интересното не дойде от страна на правителството, казиното или изобщо от Бети Небюла…
Около полунощ двамата излязоха от казиното, след първи ден, в който Джанин свали шлема си, след което щедро позволи на правителствените агенти да загубят в нейна полза, докато я зяпаха замаяно. С това печалбата и от началото на операцията достигна около 200 хиляди кредита. Според плана, от тук, до седмия ден тази сума щеше да расте, и да достигне между 500 и 700 хиляди кредита. С които и следваше да се измъкнат, защото в последните 3 дни правителството деактивираше стимулите, и наставаше касапница между комарджиите, принудени непрекъснато да увеличават залозите. Бети Небюла бе много богат свят, един от най-богатите в галактиката. Очевидно защото умееше да печели добре.
Хан и Джанин влязоха в апартамента развеселени и доволни от деня, не без помощта на щедро раздавания в града алкохол. Джанин чу непознат шум и се обърна, за да види със собствените си очи човека, който затвори и заключи вратата зад тях, въоръжен с полицейска пушка. На Бети Небюла бе забранено да се носят лични оръжия, от което следваше, че въпросната пушка е била отнета от някой полицай. И сега се намираше в ръцете на Ландо…
Хан за миг се вцепени като го видя, но след това каза:
„Извършил си сериозно престъпление…“
„Да, ще вляза за 3 години минимум, ако ме арестуват за нападение над полицай.“ – отговори Ландо. – „Но пък така си гарантирам, че ще постигна останалите си цели.“
„Радвам се, че си премислил и дойде, приятелю?“ – каза Хан, опитвайки се да разведри обстановката.
„Дойдох да ти върна ония десет процента от услугата, които щедро ми отпусна, и да си прибера „Сокола“. Заедно с цялата печалба, доколкото крадец като теб всъщност няма право на дял от печалбата?“
„Крадец?“ – възкликна Хан.
„Да, дори на Татуин така му се казва – крадец…“
„Виж Ландо, направих правилното и възможното. Иначе трябваше да стоим още в затвора. А гледай сега сме тук – на безплатен пансион и безгранични забавления. Ще вземем и хонорар.“
„Виждам, че добре се забавляваш, Хан.“ – каза Ландо този път поглеждайки към Джанин. – „Но сега имаме да говорим за бизнес, затова си разкарай мадамата. Този път ще и платиш без да свърши нищо…“
„Ще платя? Аз да плащам за…“
Този път и непоклатимото спокойствие на Джанин бе разклатено и тя изпадна в истеричен смях:
„Аз проститутка ли съм? Хахаха. Приятелят ти има чувство за хумор…“
Ландо за малко се смути, но после отсече:
„Каквато и да си, разкарвай се, с или без пари. С този негодник имаме сериозен разговор. Ако е жив после и ако може да се движи, ще те повика отново да го освестиш.“ – пушката се насочи право към едно от най-красивите лица във Вселената.
Но вместо да си тръгне, Джанин просто се отпусна назад в едно от креслата.
Хан се включи отново:
„Шлемът. Ландо, тя е без шлем. Тя не е проститутка. Това е нашият клиент. Не е добре да я гониш, поне не и ако искаш да си получиш парите…“
„Това е клиентът ни?“ – изненада се Ландо – „Тази кукла?“
„Да.“ – каза Хан.
„Разумните бизнесмени не си застрелват клиентите, Ландо.“ – каза усмихнато Джанин. – „Не го правят, дори заради перверзното удоволствие да превърнат едно от най-красивите лица на света в каша.“
„Очевидно имаме красив клиент. Това ме прави по-радостен, но не и по-малко ядосан. „Соколът” си е мой, откраднахте го, а аз съм тук, за да си го взема. Сега!” – все така упорито продължи Ландо.
„Това е невъзможно, Ландо. По много причини.” – отговори Джанин.
„Много причини?” – разяри се Ландо и вдигна пушката – „Аз знам една причина по-важна от всички тях – пушката е у мен...”
„Дори тази важна причина не е достатъчна” – невъзмутимо отсече клиентката.
„Сигурна ли си” – яростта изпълни очите на собственика на „Сокола”. Дулото се доближи само на половин метър от красивото лице.
Хан се включи отново:
„Ландо, ние сме приятели. Ти държиш пушката, но тъй като сме приятели, и то стари и добри приятели, ти просто не можеш да я използваш. Няма как да стреляш...”
Ландо за малко отстъпи, но после се окопити:
„Именно защото сме приятели, би трябвало да признаеш влиянието на пушката и да не поставяш приятелството ни като преграда. След като пушката е в мен, аз съм шефът. Иначе би излязло, че да имаш приятели е голяма самоизмама в живота. Дори и аз да не я използвам, ти трябва да се държиш коректно и като приятел. И да се държиш така, все едно не съм ти приятел, и да се съобразиш с пушката.”
Джанин се усмихна и отново се включи:
„Интересен спор се оформя – в чия полза би трябвало да работи приятелството?
Ландо свали оръжието, но то все така си остана в ръцете му. Хан нямаше никакво намерение да го напада и обезоръжава. Джанин продължи:
„Защо не решите спора на игралната маса?”
И двамата подскочиха:
„Игралната маса?”
„Да, момчета, направете един покер и след това да се върнем към сериозните въпроси...”
„Кражбата на кораба ми е съвсем сериозен въпрос, красавице. И не подлежи на разиграване. Взимам си го и си заминавам. Тук съм, за да ми го дадете доброволно. Но мога да си го взема и чрез властите. Разликата е, че ви ще изкарате малко в затвора. Искам да разберете щедростта ми и великодушието към вас. Аз за вас го правя...” – нервно каза Ландо.
„Виж, Ландо, това което искаш, е невъможно...” – понечи да отговори Хан, но беше прекъснат.
„Добре, Ландо, взимай си кораба. Няма нужда да го правим през властите.” – изненадващо каза Джанин.
„Но! Така планът ни пропада...” – тотално изненадан възкликна Соло.
„Спокойно, Хан. Ще се оправим. Корабът е твой, Ландо...”
Самият Ландо бе екстремно изненадан от развитието на събитията. И тъй като не беше никак глупав, се усети, че нещо не е наред.
„Къде е уловката, красавице? Какво измисли сега?”
„Правя каквото ти искаш, Ландо. Връщам откраднатия ти кораб. Аз съм виновна за кражбата. Хан се опита да се измъкне, но корабът е миниран. Нямаше друг избор, освен да дойде с мен. Ето сега аз освобождавам кораба, и гарантирам, че няма да го взривя. Свободен си да отлетиш. С това вече не се намираме с Хан в престъпление и властите не могат да ни направят нищо. Между другото, ти още си в престъпление – държиш открадната полицейска пушка и си ударил полицай. Щеше да е много смело да идеш в полицията да ни докладваш да кораба...” – усмихнато каза клиентката.
Ландо не се впечатли много от последното подмятане. Полицията нямаше как да го обвини. Хан и Джанин можеха да го докладват, но нямаха доказателства и винаги можеше да каже, че го правят, заради собственото си престъпление с кораба. Който си беше съвсем реален и видим. Но все пак нещо не беше наред:
„Щедростта ти е впечатляваща, Джанин. Но не вярвам да стига до жертва на вложените вече пари и пропуск на вероятната печалба. Иплюй камъчето...”
„Няма камъче. Поиска нещо, получи го. Нямам отношение към нищо друго от околния свят...”
Тук отново се включи Соло:
„Виж, Ландо. Невъможно е да вземеш кораба. Казах ти това не само защото самият кораб ни трябва и така би провалил бизнеса. Обективно невъзможно е да го вземеш. „Соколът” е блокиран тук, до края на играта. Не може да отлети, независимо кой му е собственик...”
„Не може да отлети?” – изумено попита Ландо.
„Да, приятелю, не може. Джанин влезе в игра с особени условия и не може да излита преди края и. До тогава корабът е блокиран. Всъщност, обективната истина е, че най-ранната възможност да си вземеш кораба е да следваме плана. Той включва нелегално измъкване, което е преди изтичането на законния срок. Всъщност, ако опиташ да вземеш кораба чрез властите, ще ти отнеме поне няколко седмици бюрокрация. А ние планираме да се измъкнем след дни.”
Ландо се замисли малко и каза:
„Мога да изчакам края на игрите и тогава да взема кораба си гарантирано цял. Защо да рискувам с плана и, който какъвто и да е, е обречен?”
„Защото си играч, Ландо. Защото си алчен, и защото си избрал живота на дребния мошеник...” – усмихнато отговори Джанин.
„Много романтично” – каза Ландо - „Дребен мошеник... Но не мислите ли, че един дребен мошеник може и да не приема всеки налудничав план, който му предложат?”
„Не мога да повярвам, че чувам това от теб, Ландо... След историята с клюклюка...” – каза Соло.
Джанин взе окончателно контрола в свои ръце:
„Няма да провалиш плана ми, Ландо. Ако трябва ще ти купя кораба, или някой от другите кораби тук. „Соколът” е специално подготвен за мисията, но мога да се справя и с друг кораб.”
След подобен ултиматум, за Ландо не оставаше нищо друго, освен да излезе с чест. Помисли малко – колкото да се натрупа някакво време и да не изглежда, че веднага се е съгласил. След което каза:
„Мисля, че е време да чуя плана ви, преди да мислуваме по-натам...”
Нито Джанин, нито Хан се учудиха на реакцията на Ландо след като му разкриха детайлите по плана. Тя беше приблизително същата като тази на Соло – здрав разум и отхвърляне.
„Мисля, че трябва тръгвате на оглед за нов кораб. Хан може и да е полудял или влюбен, но аз съм още с ума си.”
„Влюбен?” – изумено възкликна Соло.
„Капитан Соло прие плана, преди изобщо види, че съм жена.” – поясни Джанин.
„Капитан?” – изумено възкликна този път Ландо – „Кога стана капитан?”
„Ландо, ако си тръгнеш сега, губиш всичко...” – каза клиентката.
„Не губя нищо, красавице. Губя единствено продукта на твоята фантазия. Ако остана обаче, със сигурност ще загубя и „Сокола”. Ако не броим факта, че ще ме убият...”
Хан се намръщи, а една огромна усмивка изгря на лицето на Джанин.
„Виж Ландо, като сме започнали една работа, е добре да я довършим. Има големи рискове, но нали именно това си искал, когато си решил да ставаш контрабандист?” – каза Соло.
„Спокойно Хан, Ландо ще дойде с нас. Той просто се пазари за цената. Уважавам добрите търговци...” – каза Джанин.
„Пазаря се за цената? Съзнанието ти е професионално изкривено, красавице...” – отговори Ландо.
„Всеки негодник като теб се пазари за цената. Дори ако го прави подсъзнателно. Ти си алчен тип и мошеник, Ландо. За теб именно цената е всичко. И аз съм готова да платя. Ще те направим направо сенатор на Брайби...”
Ландо шокиран замръзна. Соло гледаше неразбиращ.
„От къде знаеш за Брайби?” – попита Ландо.
„Проучвам добре клиентите си. Не беше трудно да се досетя защо три пъти ходи там в предизборната година...”
„Може ли някой да осветли и мен за какво става дума. Какво става на Брайби?” – вмъкна се Хан.
„Брайби е планета, на която политиката е бизнес. Всички длъжности се купуват.” – каза Джанин.
„То навсякъде политиката е бизнес, и всички длъжности се купуват” – каза Соло.
Джанин се усмихна...
„Брайби е краен, екстремен случай. Там всички приемат това за нормално и никой не преследва никого. Покупко-продажбата на постове е постоянен процес. В крайна сметка, конкуренцията е довела до там, че всъщност този бизнес не е много печеливш, дори понякога може да излезеш на загуба...” – обясни Джанин.
„Хахаха, разбирам” – каза Соло – „Политиката е изгоден бизнес, само когато излъжеш народа, че тя е не е бизнес. И така ограничиш конкуренцията...”
„Точно така. А на Брайби, конкуренцията в политическата търговия съществува, което превръща властта в бизнес като всеки друг – с риск както от печалби, така и от загуби…“
„И Ландо иска да се пробва там?“
Ландо все още не можеше да се опомни от дълбочината на проучването, което бе направила Джанин, и не каза нищо.
„Ландо е хитрец, който иска да купува евтино“ – каза Джанин – „От няколко месеца Брайби е в конфликт с Империята и е подложена на икономически санкции. Императорът ги притиска като им обезценява валутата и ги оставя без резерви от имперска валута. Курсът в момента е десет пъти по-висок от този преди кризата. Т.е. който има имперски кредити, и някак ги внесе на Брайби, може да има десет пъти повече от местната валута. Приятелят ти вероятно намира момента за подходящ да си купи пост на Брайби. И след като кризата отмине, да осребри огромна печалба. Предполагам, че се е подготвил да става щатски съветник или кмет на среден по размер град. Сега аз вдигам залога и му предлагам да го направим направо планетен сенатор. Какво мислиш, Ландо?“
Нито запитаният, нито Соло казаха каквото и да било. Единият беше вцепенен от бруталното си разсъбличане. А другият – от изумление за плановете за политическа кариера. Все пак Соло пръв се окопити:
„Ландо, виж, политиката е глупост. Дори моментът да е добър да купуваш, не се занимавай с постове. Купи нещо друго – земя, имоти, нещо местно. Политиката е безумие, можеш да излезеш на огромна загуба от нея.“
„В политиката са големите пари, Хан. Всички други са дребни мошеници. Не можеш да направиш нещо голямо в криминалния бизнес, ако не станеш политик на някакъв етап. Това е върхът на престъпния картел.“ – отговори Ландо, след което се обърна към Джанин – „Объркан съм, но съм и впечатлен, красавице. Планът ви е абсурден. Но способността ти да предвиждаш всичко и да проучваш всичко, е изумителна. Ако и планът ти е толкова добре изпипан, може и да има шанс да успее. А офертата за сенатор е съблазнителна. Раздвоен съм.“
Очевидно очаквайки точно това, Джанин извади едно тесте карти:
„Когато си раздвоен, име един начин да решиш. Оставяш, съдбата, шансът, играта, да го направят вместо теб…“
Ландо се фиксира върху картите, но Хан се обади:
„Ландо, не се подмамвай. Тя е брилянтен играч. Нямаш никакъв шанс срещу нея. Това няма да е честна и равностойна игра. Не шансът ще реши. Ако приемеш да играеш, това значи, че тя е решила вече…“
„Брилянтен играч? Благодаря ти, Хан. За пръв път признаваш, че съм по-добра от теб?“ – усмихнато каза Джанин.
Хан се обърна:
„Признавам? Аз казах, че си по-добра от Ландо. Постъпих като добър приятел…“
„Именно, Хан. Ти и Ландо сте равностойни играчи. Значи съм по-добра от теб…“
„Аз и Ландо равностойни? Винаги мога да бия този негодник…“ – каза Соло.
„Да ме биеш винаги? Кой те научи да играеш, момченце…“ – очевидно засегнат отговори Ландо.
Спорът щеше да продължи между тях двамата, ако Джанин не беше му сложила край:
„Но, Хан, всъщност аз не застрашавам приятеля ти. Нямах в предвид аз да играя с него. А ти…“
„Аз да играя? Аз съм само пилот. Вие спорите за „Сокола“ и за твоя план да обереш правителството на Бети Небюла…“
„Много е просто, Хан, ще разиграете „Сокола“. Ако Ландо спечели, той си го взима, заедно с насрещния залог от двайсет и пет хиляди кредита, който ще направя, за да има ти какво да заложиш. Ако ти спечелиш, оставаш, а Ландо може да реши да ни стане партньор в бизнеса.“
„Какво всъщност рискува Ландо? Ако загуби, ще вземе дял от бизнеса, ако спечели ще си тръгне с 25 хиляди без риск?“ - попита Соло.
„Не трябва да рискува много, за да се съгласи да играе…“ – отговори Джанин – „Пък и 25 хиляди не стигат за сенаторско място на Брайби. Ще трябва да се върне към началния си план за кмет… Ако остане, ще му осигуря сенаторското място…“
„25 бона без никакъв риск, и все едно не сме се срещали, срещу сенаторско място на Брайби, в случай че се измъкнем от тух – това ли е играта?“ – попита Ландо.
„Очевидно това е играта, Ландо. С тази особеност, че за да получиш едно от двете, трябва да играеш. Ти все още можеш да си вземеш „Сокола“ и да отлетиш просто с него…“
„Ами ако бия Хан, и после все пак реша да остана?“
„Тогава ще имаш „Сокола“, 25 бона, плюс сенаторско място на Брайби…“ – каза Джанин.
Ландо взе картите от ръцете и, и захвърли пушката на дивана.
„Алчен негодник…“ – ухилено каза Хан.
Играта на покер приключи в 11 раздавания, за колкото стигна 1 час игра, както се разбраха предварително. Джанин беше права, че двамата са равностойни. Все пак, Соло се оказа с няколко жетона повече. Ландо не бе съвсем доволен, но не изглеждаше ядосан.
„Направи нелоша сделка, Ландо. Продаде „Сокола“ в замяна на сенаторско място на Брайби…“ – каза Джанин.
„Пожелавам ти успех в бизнеса, приятелю. Политиката има и подводни камъни, внимавай…“
Ландо се усмихна и рече:
„Може да сте много умни и двамата, но големият хазарт всъщност аз го спечелих. Играта само реши едно мое раздвоение – дали да се включа в лудия ви план. Очевидно това ще стане. Но „Соколът“ не съм го загубил…“ – Ландо избухна в смях.
„Как така не си го изгубил?“ – обърка се Соло – „Играта беше честна“…
„Хан, приятелю, играта не е само на масата и с картите. Играта е на много места едновременно. Ако се интересуваше от политика, щеше да знаеш това…“
„Какви ги говориш? „Соколът“ вече си е мой, и ще трябва да ме убиеш, за да си го вземеш. Не ме интересуват политическите ти глупости. Играта е всичко, и тя свърши…“
„Хан, приятелю, намираме се на планета на хазарта. Тук действат специални закони за хазарта. Един от тях е, че всеки залог, който не е регистриран и не е направен в лицензирана игрална зала, е невалиден. Все едно не сме играли…“
„Кой се интересува от закона? Играхме помежду си. Ти загуби…“
„Да, загубих, но по закон тази загуба е невалидна. „Соколът“ си остава за мен. Всъщност аз нищо не рискувах. Ако бях спечелил, нямаше да ви казвам за закона, и щях да прибера 25-те бона на красавицата…“
„Формално той е прав, Хан. Има такъв закон. Не мислех, че ще го ползва, за да ни изиграе…“ – каза Джанин.
„Ако ни изиграва така, защо изобщо да работим с него? Остави му „Сокола“ да си ходи с него, а ние ще си купим нов кораб. За какво ни е партньор – мошеник?“
„Всички ние сме мошеници, Хан“ – каза Джанин – „Соколът“ е най-подходящ за мисията ни. Освен това, мисля че той в крайна сметка ще остане за теб. На сенатор Ландо няма да му трябва тази барака на Брайби. Ще има служебен и много по-комфортен кораб. Най-вероятно ще ти го остави да го ползваш, докато трае политическата му авантюра. Нали така, Ландо.“
„Да, едва ли има по-подходящ на който да оставя кораба. Така ще си запазя шанса да се върна в контрабандата, ако плановете ми на Брайби не успеят…“ – каза Ландо.
„Очевидно покерът все пак произведе резултат…“- каза Джанин.
„Ландо, измъкнем ли се от тази планета с нейните закони, ще си вземеш „Сокола“ само през трупа ми. Или го взимай сега, или играта е валидна и ти загуби…“
„Това очевидно ще е спор, който ще водите и в бъдеще време“ – каза Джанин усмихнато.
„Пази добре, кораба ми, Хан. Капитан Соло – вече официално…“ – завърши Ландо.
***
В последните 3 дни планът на Джанин не срещна нови препятствия. Ландо и Хан обикаляха из казината за бедни и въртяха дребни суми, правейки малки печалби. Вечер се присъединяваха към Джанин като част от прислугата и в игрите на едрите риби. На шестия ден Джанин направи печалба от 300 хиляди кредита, след което умишлено загуби половината от тях последното залагане. Един от другите играчи се усмихна многозначително. Хан и Ландо по-късно разбраха, че това е тактика, която цели намаляване на залозите на следващия ден. Джанин обясни, че между шестия и седмия ден няма смисъл от такава тактика, но я е предприела, за да може повторението и в седмия ден да изглежда логично, и да не е внезапно. И други играчи предприемаха подобен подход, очевидно за да оптимизират потока от залози до края на десетия ден.
И така дойде ключовият седми ден. Джанин игра много добре и стигна до печалба от 1 милион кредита. След това – както и се очакваше, се подготви за финалните залози, на които Ландо и Хан вече очакваха загубите. Точно преди последното раздаване обаче, в залата възникна малък инцидент. Един от загубилите, очевидно поел малко повече алкохол, се сби с друг играч, наричайки го „мошеник“. Намесиха се келнерите и охраната, но пияният беше доста едър и силен, и стана меле, което забави играта. След това трябваше да дойде управителят на казиното да проучи случая, а после – и да предаде нарушителя на полицията. Така всъщност последното разиграване се отложи с около двайсет минути. Джанин многозначително се усмихваше, а двамата и приятели стояха в недоумение каква точно нова част от плана е приложена, за която не знаеха.
На последното разиграване печалбата намаля от 1 милион на 500 хиляди, а очевидният правителствен агент дойде и поздрави Джанин за доброто управление на игралния процес. Като цяло от началото на операцията, до момента, Джанин бе натрупала около 700 хиляди.
След това събитията тръгнаха мълниеносно.
Тримата се прибраха от казиното направо на кораба, заедно с парите. Джанин активира вируса и докато той се задействаше, успя да поясни на Хан и Ландо какво се случва.
„Трябва да тръгнем до половин час. Банките ще отворят отново след това и играчите ще внесат парите си. Но ако нашата операция стартира по-рано, е възможно и други играчи, които са на печалба да решат да се възползват…“
„Затова ли се случи онова сбиване в казиното?“ – попита Ландо.
„Да, струваше ми десет хиляди кредита…“ – отговори Джанин.
„Създаваш прикритие“ – каза Соло – „Ако и други играчи се измъкнат с големи пари, ще е по-трудно да установят кой точно е организирал всичко.“
„Именно. Ако ние се окажем единствения кораб, който не бъде намерен празен, лесно ще се досетят. Но ако има и други, ще е по-трудно…“
„Тази планета е пълна с алчни и досетливи негодници. Със сигурност ще има и други.“ – каза Ландо.
„И ако в подходящия момент парите са у тях, а не в банката, ще се възползват…“ – каза Джанин и добави – „Банките затварят в полунощ за 1 час за профилактика и осчетоводяване. Тогава не приемат вноски. Така който има печалба, трябва да изчака. Сбиването помогна да забавя последното залагане, и затова влязохме в прекъсването. В момента има поне дузина играчи, които държат стотици хиляди в златни чипове.“
„Огромно изкушение.“ – каза Соло.
Междувременно вирусът успя да се справи и даде достъп до централния компютър на космодрумите.
„Извади тези кораби от принудителното изстрелване.“- Джанин подаде списък на Хан.
„Негодниците, които също ще се напечелят?“ – попита Ландо.
„Да…“ – отговори Джанин.
„Шоуто започва“ – каза Соло и седна в пилотското кресло. Ландо изчезна някъде назад.
Джанин даде старт.
***
Дежурният на радара с огромно изумления видя най-голямото приключение, което щеше да му се случи в живота. В един и същи момент 975 кораба подадоха сигнал за излитане и в невъобразим хаос се отправиха нагоре. От комуникационното устройство се чу изненадания крясък на офицера на батареите:
„Какво става, какви са тези кораби, кой ги пусна?“
„Нищо не разбирам, викай координатора…“
„Координаторът е тук, чувам ви. Докладвайте…“ – чу се трети глас.
„Оръдията са прихванали максималния възможен брой цели. Можем да свалим няколко десетки кораба. Но досега не се е случвало подобно нещо. Това са хиляди кораби…“ – каза военният.
„До момента са 975 излетели. Получавам сигнали и за други подготвящи се…“ – поясни онзи от радара.
„Да стрелям ли, сър? Ще стане касапница“ – попита военният.
Координаторът напълно объркан не отговори веднага. След това се спаси от отговорността по единствения възможен начин:
„Свържете ме с канцлера. Намерете го веднага, дори ако е с жена си в леглото…“
В следващите минути още около 300 кораба излетяха, включително десетина без команда от централния компютър. Десетина от списъка на Джанин…
***
„Планът върви толкова лесно, че започвам да се забавлявам…“- каза Соло.
„Винаги се надявам да не стигам до резервния вариант. Но все пак той е тук. Надявам се да изкараш най-лесните си пари в живота…“- отговори Джанин.
Но се появи първата изненада. И то не от обърканите офицери на Бети Небюла…
В рамките на няколко секунди броят летящите тела в атмосферата на планетата се утрои. Това изненада дори инициаторите на всичко, и особено разработилия плана…
„Спасителни капсули?“ – възкликна Хан – „Хиляди спасителни капсули са изстреляни от корабите. Вероятно всички налични капсули…“
„Гениално. Страхотна идея, дори аз я бях пропуснала. Така радарът ще бъде тотално претоварен, и шансът някое оръдие да те уцели намалява още…“ – каза Джанин.
„Но как…“
„Трябва да е от компютъра. Няма кой друг да го нареди…“ – каза Джанин и се загледа в екрана… - „Не е възможно от долу да са го наредили. Няма логика да си създават трудности, дори ако са си върнали контрола. По-скоро биха върнали самите кораби…“
„Тогава кой…“
„Очевидно трябва да сме ние…“
„Ние… Ландо. Къде е Ландо?“
Едва сега двамата забелязаха сигнала на собствения си компютър, че спасителната капсула на „Сокола“ също е изстреляна.
Джанин се засмя от сърце:
„Приложил е собствения ни план срещу нас. Измъкнал се е с нашата капсула. Другите са изстреляни, за да скрият него, а не за да помогне на нас…“
„Едва ли е избягал само с капсулата…“ – каза Соло.
Джанин отиде отзад да провери парите. Междувременно „Соколът“, заедно с хилядите други кораби наближи границата на атмосферата. От повърхността все още нямаше нито един изстрел.
На комуникационния екран се появи ухилената физиономия на Ландо…
„Може да се каже, че сме „квит“ приятелю“ – каза той на изненадания Соло. – „Взех си моя дял, малко лихва и наема за „Сокола“ за 10 години напред. Можеш да го ползваш спокойно, но гледай да не го потрошиш…“
„Ландо, побърка ли се? Какво ще правиш с толкова пари долу. Там ще обявят военно положение. Рано или късно ще те намерят и ще установят, че си свързан с нас…“
„Защо мислиш, че ще слизам долу? Има толкова кораби наоколо…“
Едва сега Хан се усети. Наистина Ландо беше измислил гениално и обслужващо само него допълнение към плана на Джанин. Капсулата беше от стандартен модел, което значеше, че може да се прикачи към повечето от корабите във въздуха. После щеше да отвори ръчно люка и също ръчно да деактивира централизираното управление.
„Ще откраднеш кораб? Ще станеш обикновен крадец. Ти – Ландо!“
„Не просто крадец, приятелю. Двоен крадец. Ще открадна кораба, както и контрола върху него от вас…“
„Контролът върху кораба? Какво ме интересува един кораб?“
„Знаех си, че си ми приятел, и няма да ми пречиш. Затова и като свърша ще ти върна управлението на тази армада…“
„Ще ми върнеш управлението?“
„Разбира се, че ще ти го върна. Оправяй се ти с тези кораби. Нали си велик пилот. Пилотирай ги всичките. След минута влизам в моя и ти връщам контрола…“
Хан натисна няколко бутона на компютъра и установи, че всъщност към момента хиляди кораби в атмосферата не бяха под негов контрол. Ландо беше пренасочил управлението към конзола, която беше с него в спасителната капсула. Вероятно беше възможно да си го върне, но щеше да отнеме време. Доста повече от една минута.
Джанин се върна:
„Липсват около сто и петдесет хиляди“ – каза тя – „Приятетелят ти цени високо услугите си“.
„С такава сума той явно се е самообявил за твой съдружник. Около една трета от печалбата е взел. Доста повече от неговия дял и всичките възможни лихви…“
„Добър мошеник е Ландо. Да си добър мошеник означава не само да измислиш велик план, но и да приложиш прост план в подходящия момент…“ – каза Джанин.
Минутата изтече, след което Ландо отново се появи на екрана. Всички кораби вече бяха в космоса, а спасителните капсули се насочиха във всевъзможни посоки на повърхността.
„Връщам ви контрола, аз си взех тази прекрасна спортна яхта… С нея съм малко по-бърз от вас и от повечето преследвачи…“
„Ландо, собственикът на този кораб ще те намери. Да беше взел нещо по-евтино…“
„Нека се повозя добре. А собственикът ще намери яхтата си, но не и мен. Аз не съм крадец, не мисля да задържам кораба. Дори мисля да му оставя 1000 кредита като наем…“
„Така окрадена оставам само аз…“ – каза Джанин.
„Да, откраднах ви контрола върху армадата. Но сега ви го връщам…“ – компютърът светна, че отново връзката в централния компютър е на „Сокола“. После Ландо допълни:
„Колкото до парите – няма кражба. Това е моят дял от печалбата, цената на сенаторското място на Брайби, малко лихва, както и наемът на „Сокола“ за 10 години. Това последното можеш да си го търсиш от Хан, който в момента ти е длъжник…“
„Наем за „Сокола“? Ще плащам наем за собствения си кораб?“
„Моят кораб, Хан…“
„Като основен губещ нека върна разума, момчета…“ – каза Джанин – „Имаме по-важен проблем от тези спорове. Трябва да се измъкнем от тук…“
„С удоволствие следвам плана ви…“ – каза Ландо.
„Имаш по-голям шанс, ако и помогнеш, Ландо. Поеми част от армадата…“
„Какво?“ – изненада се Ландо.
„Управлението на хиляди кораби е трудно. Вземи част от тях и ще работим в синхрон…“
„Предлагаш ми отново да сме партньори?“ – попита Ландо.
„Ние никога не сме преставали да бъдем. Особено след като сме заедно на прицела на хиляди оръдия…“ – каза Джанин.
„Не искам вече да имам нищо общо с този негодник, лъжец и крадец…“ – извика Соло.
„Хан, аз още съм шефът тук. Ти си пилот. Ако имаш по-добри идеи, кажи. Но обективната реалност сочи, че ни е по-изгодно да работим заедно с Ландо, отколкото да се оправяме сами…“
„Ти си една лишена от емоции комарджийка…“
Джанин се усмихна отново доволно.
Ландо пое около 300 кораба, заедно с които тръгна по посока на близката звезда. Останалите останаха в разположение на Джанин и Соло. Двете армади бяха заобиколени от няколко десетки патрулни изтребители от Бети Небюла. Никой не стреляше. Въпрос на минути беше да стигнат до място удобно за хиперскок. Време, очевидно напълно недостатъчно, за да измислят онези долу каквото и да било.
Но не можеше да се каже същото за един друг участник в играта. Един напълно непредвиден участник… И в същото време – участник, който винаги следваше да се очаква…
Компютърът алармира, че някой сканира комуникационните канали и тества заглушаване. До деветдесет-сто секунди щеше да прекъсне връзката между централния компютър и корабите. Щяха да загубят контрола.
„Империята!“ – извика Хан. В същия момент на радара се появиха четири разрушителя. Един тръгна към армадата на Ландо, а другите три последваха основната група.
„Ще деактивират дистанционния контрол, и после лесно ще засекат корабите, които са на ръчно управление“ – каза Ландо – „Ще прекъснат връзката и между нас“.
„Какво прави тук Империята?“ – ядосано изрева Хан.
„Вероятно търси плячка…“ – каза Джанин – „Играта е у теб, Хан. Моят план беше до тук. Ти си резервният вариант…“
„Плячка!“ – зачуди се Ландо.
„Сигурно ще арестуват корабите и ще изнудят застрахователите да им платят…“ – каза Джанин. – „Но ние имаме друг проблем. Трябва да се измъкнем от тук…“
Хан гледаше страшно. Паническите и хаотични ситуации му бяха орисия. Все на такива попадаше. Скочи, изтръгна от ръката на Джанин мобилния и компютър, върза го с кабел към компютъра на кораба, и заигра по клавиатурата.
„Ландо, приготви се да летиш сред астероиди. Взимам ти корабите…“
„С удоволствие ти ги връщам.“ – смущенията вече се усещаха…
Хан приключи с компютъра. Четири секунди по-късно връзката с централния компютър прекъсна, а Ландо изчезна от екрана. А хилядите кораби наоколо се разлетяха във всевъзможни посоки…
„Астероиди?“ – попита Джанин.
„Не точно. По-лошо. Астероидите летят по някакви физични закони. Тези летят по случайни закони…“
„Какво направи с компютъра ми? Изкълчи ми ръката заради него…“ – попита Джанин докато разтриваше засегнатото място.
„Изпълних резервния ти план, красавице… Пуснах тренировъчната игра да генерира координати за корабите. Сега те летят до непрекъснато променящи се случайни координати около планетата…“
„Страхотно“ – удиви се Джанин – „Планът ми се оказа перфектен. Избрала съм идеалния резервен план…“
„Сега остава и да се измъкнем…“ – каза Соло и се зае с маневри между назначените за астероиди кораби.
„Ако корабите започнат да се блъскат, цената на нашия обир ще стане космическа…“ – каза Джанин.
„Със сигурност сме в космическа авантюра вече“ – отговори Хан – „Но корабите няма да се сблъскат. Зададох им координати, до които да стигнат, но по пътя ще се движат на автопилот. Ако има риск от сблъсък, автоматиката ще ги размине.“
„Заслужи си бонус към хонорара“ – каза Джанин.
„Доста си щедра като за току що ограбена…“ – каза Соло.
Минута по-късно, и малко преди да излязат на удобна за хиперскок позиция, Империята нанесе финалния си удар. Един плътен облак обгърна цялата армада. Компютърът засече хиляди проследяващи устройства, които се залепяха за всеки един кораб. Със сигурност поне няколко бяха и върху „Сокола“.
„Хитро“ – каза Хан. - „Сега само ще проследят кой ще скочи в хиперпространството и после ще го намерят като излезе. Със сигурност всички имперски постове вече са уведомени да следят за сигнала на проследяващите устройства.“
„Все пак ще спечелим малко време. Няма да ни хванат веднага…“ – каза Джанин. – „Можем да идем направо при Робърт да почисти кораба“.
„При който и да идем, ще му довлечем смъртна присъда. Трябва да се оправяме сами.“
Хан заработи нещо на компютъра, и след около минута на екрана се появи начупена линия, която очевидно трябваше да е траекторията им за бягство.
„Имаме едно единствено предимство – скоростта на този кораб. Това е поредица от координати, които са максимално отдалечени от най-близкия пост на Империята. Средно ще имаме между двайсет минути и два часа, докато дойдат. И ще се надяваме да няма някой друг кораб случайно наблизо. Ще пътуваме до тези точки, и докато стоим в тях, ще оглеждаме корпуса отвън и ще търсим проследяващите устройства. Докато намерим и последното от тях. Не знам нито колко устройства търсим, нито колко пъти ще се налага да излизаме.“ – поясни Хан.
„Резервният план се усложни…“ – каза Джанин.
„Да, ще се наложи и малко черна работа да свършиш…“ – каза Соло и активира хипердвигателя за първия скок.
Ландо се оправи по-лесно. Той имаше спасителна капсула, както и кораб, който и без това не мислеше да задържа. Програмира сложна траектория в автопилота и по пътя се измъкна с капсулата. Тя беше вътре в кораба и нямаше шанс проследяващо устройство да се е закачило за нея.
***
„И така, стигнахме до края. Сделката е завършена…“ – каза Джанин 3 дни по късно, след двайсет скока и уморителни почивки между тях. Някъде след десетия скок скафандърът на Хан се повреди и остана само нейния. Така се наложи тя сама да довърши почистването. Хан се пошегува, че поне част от печалбата си е изкарала с честен труд.
„Да, може да се каже, че аз лично не излязох на загуба.“ – отговори Соло, гледайки петнайсетте хиляди кредита, които му бяха връчени. – „Но твоята печалба малко се размина с очакванията.“
„Все пак съм на добра печалба. А и за мен по-важното е, че успяхме да изиграем системата на Бети Небюла. Нещо невиждано от векове…“
„Всъщност невиждано изобщо…“
„Ти и Ландо горе долу се еднаква печалба си тръгвате. Той изобщо не разбра колко струва ъпгрейдът на „Сокола“.
„Да, той ни изигра с парите, но в крайна сметка, „Соколът“ е при нас с двигател за 100 бона…“ – доволно каза Хан. - „И е мой…“
„Рано или късно ще се разчуе що за кораб е станал „Соколът“ и Ландо ще настоява, че е негов по-усърдно…“ – каза Джанин.
„Ландо ще вижда „Сокола“ вече само на снимка. Ще намеря начин да узаконя и пререгистрирам собствеността. На Татуин всичко е възможно. Особено ако претендентът за собственост отсъства…“
„И не само там е така…“
„В крайна сметка колко точно остана твоята печалба. На око я виждам под половин милион, след приспадане на разходите…“
„Може да се каже, че е няколко десетки милиона…“ – загадъчно се усмихна Джанин.
„Десетки милиони? Да не си напълнила всички кораби дето отлетяха със злато?“ – изуми се Хан.
„Не Хан, просто играта беше малък детайл от целия план…“
„А, твоите планове, отново твоите планове…“
„Хан, животът като цяло е една огромна игра. Всяко нещо е малка част от тази игра – малка игра в играта…“
„Прости невежеството ми, но все още не се досещам как спечелихме десетки милиони, и как Ландо не си взе една трета от тях, самообявявайки се за съдружник…“
„Много просто, Хан. Големите залози стават не в казината, а на борсите. Акциите на хазартните корпорации на Бети Небюла винаги се вдигат до небесата преди началото на годишния турнир. Много подходящ момент да заемеш къса позиция срещу тях. Особено ако знаеш, че след това ще се срутят главоломно…“
„Ще се срутят, защото цялата галактика ще види какво се случи…“
„Именно…“
„Всичко е било не заради парите, дори не заради суетата. Всичко е било заради акциите…“
„Точно така. Ако не бях успяла, щях да загубя милиони, защото турнирът се очертаваше като много успешен, и акциите щяха още да се качат след него. Но след случилото се поне няколко месеца пазарът ще се свлича…“
„Като те гледам колко си комбинативна, се чудя защо още не си в политиката. Големите играчи са там…“
„Може и да вляза в политиката скоро. Ландо ще има нужда от добър партньор…“
„Ще играеш отново с Ландо? С този негодник?“
„Ландо е добра мишена за мен. Скоро ще разбере в какво блато е влязъл. На Брайби лесното е да си купиш пост. Трудното е да го осребриш, в конкуренция с всички останали, които са си купили постовете…“
„Намекваш, че Ландо може скоро да излезе на минус…“ – ухили се Соло.
„Почти сигурна съм, че ще излезе, освен ако няма опит в най-подлите области на политиката…“ – каза Джанин – „И тогава ще се появя да му помогна“…
„Чувствам се прекрасно с моите 15 бона…“
„Да, и със „Сокола“ с най-бързия двигател в галактиката, на стойност 100 бона…“
„Като се замисля, ако Ландо затъне на Брайби, може по-бързо да започне да ми прави проблеми със „Сокола“. Ще трябва да ускоря регистрацията…“
„И аз мисля, че трябва да я ускориш. Джаба пак ще направи пари от нищото…“
Физиономията на Соло придоби кисел вид. След това пробва една провокация:
„След като ще направиш толкова пари от акциите, защо не ми оставиш печалбата от хазарта. Няколко стотин хиляди…“
„Ти се справи добре, Соло, но бонусът ти вече го дадох. Всичките 15 хиляди са за теб, включително дела на Ландо. Пък и тия няколко стотин хиляди са ми по-ценни от милионите…“ – отговори Джанин.
„Пак ли някакъв план имаш? Такъв, в който хиляди значат повече от милиони? Парите са си пари, какво измисли сега…“
„Виж, Хан, тези пари са нещо много рядко, което съм получавала. Това са пари, които си изкарах с труд, и дори с риск. Почти нямам такива пари в живота си. А тези три дни си изкарах всичко с много работа. Разбери ме, това е непознато за мен…“
„Изумително! Можеш да се върнеш в бедната класа винаги. Заповядай. За нея няма входен билет…“
„Остроумен си…“ – каза красавицата, след което стана и добави – „Все пак ще ти дам един бонус, който също е много ценен. Ще ти остане за цял живот…“
Последва дълга и цялостна целувка, след което Хан понечи да я задържи до себе си.
„Не ставай алчен, Хан. Целувка от жена от Вулкан 4 е рядък подарък в галактиката. Но не ставай алчен. Повече няма да има… И Ландо едва ли ще получи такава…“
Последните думи доставиха на Соло почти същото удоволствие като самата целувка…
(още - скоро)
06 Октомври 2013
Добри Божилов
