Този разказ е вдъхновен от Айн Ранд, и от българската държава. Засега не е ясно кой има по-голяма заслуга...Ако не ви се четат 1000 страници от "Атлас изправи рамене", ако искате да четете почти реални, а не художествени събития, и ако искате да видите българската версия на същото, ето - само 20-30 страници...
- Атанас Балкански… възраст 29… пристигате от САЩ… - каза граничният полицай, докато гледаше паспорта му.- Да… - отговори Атанас.
- На почивка сигурно – да си видите приятелите? – попита съвсем лаконично полицаят…
- Не, връщам се, за да работя тук…
Полицаят се усмихна, и по лицето му се изписа гримаса, която не би могла да се разчете по друг начин, освен като „ти си луд”… След това му върна паспорта и се зае със следващия пътник.
Но Атанас не се впечатляваше от подобни гримаси. Той все пак беше българин, познаваше страната си, и народа, и знаеше, че скепсисът е нещо нормално, и гледат странно на хора, които правят толкова необичайното нещо като да се върнат от Америка в България. Беше подготвен за тези, и за други дребни неуредици, защото знаеше, че прави нещата както трябва.
Атанас беше един успял млад човек, със силни идеи, част от които вече беше успял да реализира в Америка. Беше понатрупал пари, и имаше широки хоризонти за развитие, но нещо все му се струваше, че не прави както трябва в живота си. Чувстваше се като дърво без корен, но разбира се, подобна мисъл не би могла да го накара да търси корена си, сама по себе си, защото все пак трябваше да се мисли прагматично. Онова, което го впечатли, беше една проповед на американски пастор по телевизията. В тази страна всичко беше бизнес, и даровити проповедници правеха милиони като поучаваха паството си по някой канал. Атанас не слушаше много подобни предавания, но веднъж случайно телевизорът беше пуснат, и точно тогава проповедникът разсъждаваше над една от библейските постановки. Онази, според която „от тези, на които повече е дадено, от тях повече ще се и иска”.
Атанас беше православен – като повечето българи, и не си беше сменил религията в Америка. Думите на пастора обаче имаха колкото протестантско, толкова и православно значение, защото се базираха на един и същи начален източник. Атанас не беше атеист, макар и да не беше много запален по религията. Но тези думи – „на които повече е дадено, от тях повече ще се иска”, някак си отговориха на въпросите на собствения му живот. Отговориха на въпроса с липсата на корен, и с чувството, че не прави нещата съвсем както трябва. Отговорът беше съвсем прост, логичен, православен – след като си добър, и можеш да правиш много неща, можеш да успяваш, то очевидно от теб се очаква и да направиш повече. Една древна, и толкова истинска мъдрост…
Така скоро след въпросното прозрение, Атанас вече беше решил да се върне в страната си, и да реализира успеха си в нея. Т.е. това да бъде успех и на самата страна, и на народа и, а не просто негов личен в Америка. А съдбата – ето отново някаква намеса свише, съдбата точно в този момент го беше окрилила с може би най-добрата му идея за бизнес. Такава, базирана както на досегашния му опит, така и на способността му да мечтае. И такава – която можеше да се реализира практически от всяка страна, защото идеята беше глобална по характера си, и не изискваше присъствие на определено място. Какво по-добро от това да я реализира в България, като така отговори на призванието си, че след като има способности за повече неща, то и от него се очаква повече да направи…
И ето го на новото летище, чувстващ се вдъхновен от това, че се връща, подплатен с нелош начален капитал и възможности за кредити от Америка, и убеден, вътрешно усещащ, че е стъпил на правилната пътека, която доскоро все някак му убягваше. Би ли могла една ехидна гримаса на граничен полицай, да помрачи това вдъхновение…
В първите дни след връщането си, естествено никакъв бизнес не подхвана, защото трябваше да се види със семейството си, и с всички възможни роднини и приятели. Някои от тях го гледаха с физиономията на полицая, други решиха да се включат в проектите му, а родителите му бяха горди, че синът им след като е успял в Америка, сега ще успее и в България. След като попреминаха почерпките и бирариите, Атанас се зае сериозно с работа. Той беше трудолюбив човек, всъщност доставяше му удоволствие да работи…
Нае свой приятел-адвокат да организира юридическите формалности, а той самият се захвана със същността на бизнеса. Най-важното във всеки един бизнес беше пазарът, който трябваше да се осигури преди всичко друго. Атанас имаше този пазар, идеята му беше силна, и още в първите дни се появиха клиенти, готови да направят своите поръчки, както и да се възползват от отстъпките за авансови плащания. Всъщност всичко това стана, преди още адвокатът да е готов. Бизнес със скоростта на мисълта…
- Какво става, Жорка – така се казваше адвокатът, - трябва ми фирмата и да и открия сметка, че някои клиенти искат да плащат. Бих ги разочаровал ако им откажа…
-Ами аз ти казах да не бързаш. Не е готова фирмата още. Подал съм всички документи. Но мотаят я. Бюрокрация. Тук е нормално да мине седмица-две, преди нещата да са готови.
Атанас си помисли, че в САЩ нещата биха били готови за минути. Но не се ядоса, защото познаваше България, и беше готов на това.
-Какво да правим сега? Дай да си открия една моя сметка, по която да плащат клиентите, пък фирмата като е готова, ще ги прехвърлим.
-Не те съветвам да го правиш това, има много подводни камъни. Ще имаш проблеми после.
Проблемите обаче не бяха в състояние да спрат Атанас. Клиентът беше цар, и такъв и трябваше да бъде. За да бъде такъв, всичко друго нямаше значение, и трябваше да се поемат необходимите рискове. Затова половин час по-късно, той беше в банката. А след още час, изпрати номера на сметката на клиентите си. На другия ден постъпиха първите пари. Половин милион долара за услуга, която можеше да изпълни и сам – на база на другите си фирми, които беше оставил в Америка. Т.е. при всички положения фактически изпълнена услуга, като можеше да си достави удоволствието да спази принципа си, да я изпълнява от България, за да прави бизнеса тук. Но ако станеше нещо, резервният вариант беше готов.
Обади се на фирмата за подбор на персонал да ги попита какво става с поръчаните специалисти. Казаха му, че имат готови няколко кандидата, които да прегледа. Поиска да му изпратят данните им по мейла. После се отпусна назад в креслото си… Един добър ден за новия му бизнес. И нещата вървяха доста по-гладко от очакваното.
Звънна телефонът – от пропуска на търговския център, където беше наел офис. Портиерът съобщи, че е пуснал двама души, които идвали да го видят. Атанас малко се смути, че ги е пуснал, без да го пита. Но той не беше от страхливите. Знаеше, че в тази страна има мутри и рекетьори, и беше готов за тях. Беше си извадил разрешително за оръжие, и под плота на бюрото му стоеше един чисто нов Колт 45 калибър. Намирайки се в частна собственост, имаше право да се защитава. А в първите си години в Америка бе имал няколко премеждия с местни квартални бандити, защото му се бе наложило да наеме жилище из рисковите предградия. Та не можеха да го уплашат някакви местни мутри, още повече че имаше в своя защита и американско гражданство, и по всяко време можеше да позвъни в посолството. Би се почувствал неудобно да го прави – защото искаше да живее и успява в България като българин. Но една допълнителна гаранция никога не беше излишна. Та нямаше шанс никоя мутра да го разконцентрира за дълго. Знаеше как да наложи закона, и реално погледнато, нарушителите на закона поемаха риск с него.
Много скоро разбра, че всъщност не става дума за мутри и за нарушители на закона. Портиерът беше пуснал двамата, защото бяха ченгета. Атанас се успокои като видя картите им, и се саморазкритикува вътрешно, че е толкова параноичен. Не беше толкова лошо положението в страната…
-Г-н Балкански, ние сме от Бюрото за финансово разузнаване. Длъжни сме да направим проверка на дейността ви, по смисъла на закона срещу прането на пари.
-Разбира се, г-н Петров, - така пишеше на картата – Готов съм да ви съдействам. Моят бизнес е напълно законен.
-Всъщност, г-н Балкански, допуснали сте някои нарушения, и затова сме тук.
-Какви нарушения? – попита изненадано Атанас.
-Днес се получили значителна сума пари от съмнителна банка, и не сте подали съответната декларация за произход и цел на средствата.
-Не ви разбирам. Парите дойдоха от мой клиент в САЩ, а неговата сметка е в американска банка – една от най-известните.
-Да, банката е известна, но сме имали случаи, в които мошеници я ползват за свои преводи.
-Това прави ли банката съмнителна? Тя от къде да знае кой е мошеник и кой не?
-Ние сме длъжни да се съмняваме, това ни е работа…
-А аз какво общо имам с избора на банка от страна на моя клиент? Той си е открил сметка там, и от там плаща? Той не е мошеник, заради това, че банката се ползва от мошеници.
-Не разбирате, г-н Балкански. Въпросът не е в това кой е мошеник, а в неспазването на процедурата. Тази процедура изисква всички да спазват определени правила, които биха ограничили онези от тях, които са мошеници.
-Ако ви разбирам правилно, аз съм длъжен да спазвам някакви правила, които биха ограничили евентуален мошеник, който би ползвал банката на моя клиент…
-Да, в такъв смисъл са законовите разпоредби.
Атанас беше чувал за процедури, беше чувал за абсурди, беше чувал и за пране на пари. Но за пръв път разбираше, че по закон носи отговорност за евентуални нарушения на евентуален нарушител, който евентуално би бил клиент на банка, на която клиент е и неговият клиент.
-Такова нещо ми звучи абсурдно, г-н Петров. Как може законът да ме превръща във възможен престъпник на базата на подобна серия от допускания?
Агентът извади малка книжка, на която пишеше „Закон срещу изпирането на пари”. Отвори я и показа съответния член. Точно както го беше казал. Човекът спазваше закона.
-Очевидно съм допуснал нарушение, - каза Атанас – но разбирате, че нито съм знаел за този закон, нито съм можел да допусна че такава разпоредба съществува. Такова нещо няма в Америка, макар че и там преследват прането на пари.
-Разбираме ви, но ние спазваме българския закон.
-Но този закон е абсурден. Той ме прави нарушител по силата на самото си съществуване. Няма ли Конституционна защита срещу такива недомислия.
-Наемете си адвокат и го питайте, ние работим по този закон.
-Излиза, че в момента аз съм нарушител за това, че не съм подал декларация до вашата служба, с която да я уведомя, че ще получавам тази сума, и не съм декларирал банката и източника и.
-Да, това е вашето нарушение. Вие фактически сте укрил превода на парите от държавата. Като добавим и обстоятелството с присъствието на банката в списъка на съмнителните, разбирате че нямахме друг избор, освен да ви посетим.
-Вие впечатляващо бързо сте научили за превода. Още същия ден…
-Да, така е. Законът задължава банките да ни уведомяват.
-Тук банкова тайна няма ли?
-Има, но в случаи по закона за прането на пари, тя е отменена.
-Т.е. банките ви уведомяват за всеки превод.
-Да, за всеки превод над определена сума.
-След като е така, аз очевидно не мога да укрия въпросния превод чрез неподаване на декларация. Вие така или иначе, ще научите за него.
-Разбира се, ще научим.
-Тогава защо е декларацията? И какво съм укрил, след като вие сте го научили?
-Такъв е законът. Длъжен сте да декларирате превода.
-Ако разбирам правилно, единственото за което служи тази декларация е, че някой може да се окаже закононарушител като не я подаде.
-Не е наша работа да мислим мотивите на законодателя. Ние изпълняваме закона.
-И сега, както разбирам, подлежа на глоба…
-Да, така е по закон. 5 хиляди лева, плюс 10 процента от недекларираната сума. Плюс предаване на случая на прокуратурата?
-На прокуратурата?
-Да, неподаването на декларация, представлява подозрително поведение, и трябва да се провери. Разбира се, подобно първо нарушение едва ли ще стигне до дело.
-Благодаря ви за пояснението… - очакваната глоба беше впечатляваща, но все още не изяждаше изцяло печалбата от сделката. Повече тревожеше Атанас изненадващия характер на подобни перипетии. Все пак следващата добра новина не закъсня.
-Вижте, г-н Балкански, и ние сме хора, ясни са ни нещата. Много като вас така грешат като започнат нов бизнес. Разбираме ви. Разбира ви и г-н Председателят на бюрото. Затова имаме политика първия път само да предупреждаваме, и да не глобяваме. В бъдеще спазвайте закона.
-Благодаря Ви, г-н Петров…
-И не забравяйте „добрината на старшината”… - единствените думи на другия бяха на излизане.
След няколко минути ошеломление, Атанас се обади на Жорката и му разказа случая.
-Сега ти се е разминало, но може би вече си им длъжник…- обясни адвокатът.
-Какъв длъжник? Аз исках да платя глобата, те я опростиха…
-Направили са ти услуга. Може да поискат услуга в бъдеще.
-Мислиш, че ще ми е трудно да откажа. Няма да им дам никакви рушвети, ако поискат. Ще си спазвам закона.
-Всъщност те могат да оттеглят услугата по всяко време. Не са толкова великодушни. Срокът да ти наложат глоба е 5 години. През този период твоето нарушение си стои висящо.
-Излиза, че 5 години имат средство за изнудване срещу мен.
-Да, така е. Можем разбира се, да обжалваме всяка глоба в съда, но в случая едва ли ще спечелим.
-Независимо от това, няма да им позволя да ме изнудват. Като дойдат за глобата, ще си я платя. По-добре парите да идат в държавата, отколкото в корумпирани полицаи.
-Може да ги ядосаш така. С този закон могат да ти правят проблеми на всеки превод – да го бавят, блокират, разследват.
-Съветваш ме да давам рушвети?
-Не, просто ти описвам ситуацията. Да знаеш.
Ако имаше нещо, в което Атанас беше сигурен за себе си, това беше че няма да се замесва в незаконни действия, нито пък ще корумпира някого. Беше дошъл, за да прави нещата както трябва, а не както не трябва. Имаше идеи, имаше пари, щеше да плаща на адвокати и да се съди, но не и да допринесе с нещо за пропадането на собствената му страна. Беше дошъл тук, защото от можещите се очакваше да дават повече на обществото, а не просто да успяват за себе си. Мина му през ума да си открие сметка в САЩ и там да получава парите, за да не рискува да наруши знайни и незнайни закони. Но се отказа, защото това би било изнасяне на част от бизнеса от България. Щеше да работи тук, с българските банки, и да помага на българската икономика.
Следващите дни му пооправиха настроението. Още трима клиенти предплатиха, като този път всички преводи бяха надлежно декларирани. Намери и първите хора от екипа си. Доста добри специалисти и способни хора. Смути го само ниското им самочувствие и уплашения вид на някои от тях. Това бяха хора, които умееха да работят, но някак си непрекъснато не бяха сигурни в нещо, страхуваха се, бяха подозрителни. Това им поведение намаляваше ефективността им, и потискаше качествата им. Атанас не го разбираше напълно, но разбираше че в интерес на бизнеса е да освободи тези хора от негативите им. Затова нае и психолог, както и специалист по мотивация, с които измислиха някои начини да противодействат. Екипът започна да работи по-добре, хората да стават по-уверени в себе си и щастливи. Успехът накара Атанас да не се замисля за причините за потиснатостта, която беше победил.
Един от тези способни хора беше счетоводителят му. В един ден той влезе и гледаше ядосано. Атанас беше позволил на подчинените си да се чувстват равни с него, и когато са убедени, че греши, да му противоречат, и дори да му се карат. Счетоводителят точно това направи:
-Сега ще платим двойно данъци, шефе…
-Защо?
-Защото си правил бизнес преди фирмата да е готова. Сега трябва да платиш ДДС един път като физическо лице, и после за същата сума – и като фирма.
-Защо да плащам два пъти? Аз не съм правил бизнес сам. Всички операции ги прехвърлих на фирмата, след като тя стана готова.
-Не е така. По закон ти си направил операциите сам, и след това си направил отделна операция, с която си продал личния си бизнес.
-Продал съм личния си бизнес на личната си фирма?
-Да, така излиза.
-Но това е абсурд. Аз извърших тези операции, защото държавата ми мотаеше регистрацията. Ако не ги бях извършил, щеше да е по-зле за всички. Клиентите - недоволни. Нямаше да има изобщо данъци върху тези сделки. Не може държавата да печели двойно, когато ме мотае.
-Ами така излиза, шефе… Дублирани са сделките…
-Това второ ДДС са още 20% върху оборота ми. Тези хора да не би да мислят, че работя на космически печалби от по 20%? Фактически въпросните няколко сделки ще излязат на загуба.
-Така излиза…
-Те данъчните имат за цел да убият бизнеса, или да печелят от него…
-Мисля, че имат за цел първото, но ние счетоводителите им помагаме да постигнат второто…
-Можеш ли да спасиш нещо от това ДДС?
-Законно не мога, а незаконни неща си забранил да ти предлагам. Но мога с разни схеми да разсроча плащането и постепенно да дадем тия пари, а не веднага.
-Тези схеми законни ли са?
-Всъщност не са съвсем законни, но са позволени от данъчните.
-Объркваш ме.
-Ами в закона пише едно, но данъчните дописват закона с издаването на инструкции и указания. Има разни такива указания, които май са правени за решаване на проблемите на конкретни фирми. Но не са отменени и ги ползваме и другите, докато се усетят данъчните.
-Това си е шмекерия, не искам да я правя.
-Не е незаконно. Като ни цакат с едни закони, нека ние им го върнем със собствените им писания. Пък и само разсрочваме така данъка, не го спестяваме.
-Плащай го. Бизнесът върви добре, няма да правим глупости. Ще го преживея.
-Ти решаваш, шефе…
Този път нямаше да му се размине като при ченгетата. Вероятно не за друго, а защото данъчните не се бяха усетили и не бяха дошли да му направят забележка. Счетоводителят му откри проблема, и щеше да бъде решен, преди да е изтекъл някой срок и да дойде загрижен чиновник със закон в ръка. Не беше малка цената на решаването на проблема, но решаването щеше да стане по принципен начин.
Чистотата на помислите му, и стремежът към добро се отплащаше. Екипът се сработваше все по-добре. Клиентите харесваха услугите му и водеха нови клиенти. Намираха се дори местни клиенти – на българския пазар. Най-важното обаче беше, че доста български фирми започваха да работят като подизпълнители на бизнеса му. Той фактически вкарваше нов бизнес в страната, осигуряваше пазар на местните фирми, финансиран основно от външно търсене. Правеше точно, което вярваше, че трябва да прави.
Един ден секретарката му го свърза с някакъв доктор.
-Здравейте, г-н Балкански, как върви бизнесът?
-Добре съм, развивам се. С какво мога да съм ви полезен, докторе.
-Аз съм от Служба по трудова медицина „Хермократ”. Обаждам се да ви предложим услугите си. Цените ни са добри.
-Очевидно усвоявате пазарния модел на набиране на клиенти, докторе. Това е пътят тази страна да се промени. Повече инициатива у хората. Благодаря за предложението, но хората ми са живи и здрави, и в момента нямаме нужда от медицински услуги. Но ако някой има нужда, ще ви имам в предвид.
-Всъщност аз за друго ви се обаждам. Много добре е, че сте здрави. Ние също за това работим. Аз ви говоря, за да продължим да сме здрави. Да се погрижим за служителите ви.
-В какъв смисъл да се погрижите? Аз съм им осигурил здравословни условия на труд? Никой не се оплаква…
-Ами, г-н Балкански, законът за трудовото здраве задължава работодателите да работят със служби по трудова медицина, които периодично да преглеждат служителите.
-Кой закон?
-Законът за трудовото здраве…
-И какво точно преглеждате?
-Общ преглед на състоянието…
-Това не е ли работа на личните лекари? Всички мои хора си имат личен лекар. Платил съм им здравните осигуровки редовно.
-Това е друго. Личните лекари са на лично ниво. Ние сме на професионално ниво.
-Но вие правите едно и също.
-Просто спазваме закона. Не сте длъжен да дойдете при нас. Има много служби. Нашите цени са добри, просто ви помагаме да намерите добро решение.
Атанас почти беше готов да избухне, защото му предлагаха решение на проблем, който изобщо не съществуваше някъде другаде, извън въпросния закон. Но докторът не беше виновен за закона.
-Добре докторе, ще говоря с моите хора и ще решим дали да ви ползваме…
-Благодаря Ви, г-н Балкански.
Разговорът със счетоводителя и адвоката потвърди думите на доктора. Действително всички фирми имаха задължението да сключат договори за обслужване със служба по трудова медицина. Този закон очевидно единствено създаваше необходимостта от тези служби, които да продават медицински услуги, без оглед нужни или ненужни. Атанас за пореден път беше изумен. Но и този случай не накърни вдъхновението му. Направи си договор като единствено си достави удоволствието да се пазари дълго и мъчително за цената на услугата, и умори доста доктора.
Напук на всички абсурди, бизнесът вървеше все по-добре. Идеята и визията му се бяха оказали добри. Започваха да се появяват дори конкуренти, които да предлагат подобни услуги. И всичко се случваше от България. В страната израстваше една нова фирма, която заедно с поддоставчиците и разрастващия се персонал, увеличаваше богатството на този беден иначе народ.
На третия месец, в една ранна и хубава утрин, в кабинета му влезе един пожарникар.
-Г-н Балкански, тук съм за инспекция на противопожарната безопасност, съгласно закона за противопожарната охрана.
-Здравейте. Аз не се занимавам с това, защото съм наемател тук, но съм сигурен, че собственикът на сградата се е погрижил. – Това действително беше така, защото сградата беше снабдена със съответните датчици, имаше пожарни кранове и пожарогасители навсякъде. Това беше всъщност и условие изобщо да разрешат старта на отдаването под наем.
-Не, г-н Балкански, инспекцията на сградата мина. Аз съм за индивидуална инспекция.
-Каква индивидуална инспекция?
-По закон както собственикът, така и ползвателят на помещението са длъжни да спазват противопожарната безопасност.
-Но това е за да има изобщо безопасност. Ако единият се е погрижил, тогава другият няма какво да прави.
-Не, не разбирате закона, г-н Балкански. Трябва и двамата да се грижат.
-Но какво има да се грижа. На всеки етаж тук има по два противопожарни маркуча и поне пет пожарогасителя. Има датчици навсякъде, и то не само за огън.
-По закон сте длъжен и вие да се грижите.
-Какво точно да направя? Да сложа и аз един пожарогасител ли?
-Да, това например, а също и да разлепите инструкция за работа в случая на пожар и всички служители да минават през ежемесечен инструктаж от квалифицирано лице.
По стените на коридорите на сградата имаше такива инструкции, но явно според пожарникаря, законът изискваше да ги има във всяка стая. На Атанас не му се спореше.
-Какъв е този инструктаж? Кой ще го провежда?
-Мога аз, можете да наемете и друга фирма. Има специализирани в областта.
-Добре, ще направим инструктаж. Но защо всеки месец да говорим едно и също?
-Така пише в закона.
Поредният измислен бизнес, помисли си Атанас. Сключи договор, и отново си достави удоволствието да се пазари. Но се чувстваше глупаво, че се пазари не за печалба, не дори и за по-ниска цена за нещо, което му трябва. А за нещо, което не му трябва, но по закон е длъжен да купува… Имаше усещането, че законите са така направени, че около всеки бизнес да обрасне с ненужни дейности, които също се наричат „бизнес”, и си вярват че са много нужни и незаменими. Обективно погледнато, повечето подобни бизнесмени, искрено си вярваха, че правят нещо полезно. Може би само тия дето изкарваха истинските пари, и ги вкарваха в икономиката, разбираха, че всичко това е просто преразпределяне на благата, а не създаване на нови блага…
На шестия месец дойде първия голям проблем.
Влязоха г-н Петров и малко говорещият му колега.
-Г-н Балкански, съжалявам че отново се появяваме тук, но този път положението е доста по-сериозно…
-Какво има, г-н Петров. Всичките ми преводи са регистрирани. Счетоводителят ми изучи целия закон срещу прането на пари, и не сме пропуснали нито една процедура.
-Добре е, че спазвате закона, но сега сте заподозрян не за някоя грешка като първия път, а за реално пране на пари. Мисля, че има доказателства, и този път няма как да не стигнем до прокуратурата.
-Пране на пари? Какво съм изпрал? Всичките ми клиенти са ясни, имате списък с датата и часа на всеки превод. Подал съм томове с декларации при вас, при данъчните и къде ли още не?
-Имаме конкретен казус, г-н Балкански. Съвсем конкретен. Проучихме го внимателно преди да дойдем, и доста е лошо положението.
-Какъв казус?
-Платил сте два пъти един и същи данък и сте превъртял два пъти едни и същи пари. Класическа схема за пране на пари. Реално парите са едни, но се създава илюзия, че са двойно повече. И на всичкото отгоре всичко е легализирано и чрез плащане на данък.
-Вероятно говорите за това двойно ДДС, което ми начислиха… - усмихна се и се развесели Атанас – успокойте се. Всичко е законно. Просто недомислие в закона ме застави два пъти да платя едно и също нещо. Не съм искал да го правя, но законът ме задължи. – Атанас беше доволен, че този път чрез закона успя да се защити.
-Всички добри перачи правят всичко по закона. Но ние не сме глупави, г-н Балкански…
-Аз не съм перач. – възмути се Атанас – държавата ми замота регистрацията на фирмата, и после заради това взе че ме и обложи втори път.
-Това е вашата гледна точка. Нашата е друга. По нашия закон и по наказателния кодекс, има дублирани операции. В обществото се появяват като напълно законни едни пари, които не съществуват.
-Те не се появяват, а минават от собственика на фирмата в самата фирма.
-Именно… Въртите си едни пари и пред закона общото количество пари излиза повече…
-Но аз не ги въртя, защото така ми се е приискало. Това са пари на фирмата, които трябва да са си в нея…
-Опитвате се да се измъкнете, но законът е ясен – нарушил сте го…
-Не можете да ме обвинявате за закононарушител, защото това, което съм правил, е да спазя другия закон – този за плащането на данъка. Ако двата закона си противоречат, това не е мой проблем.
-Не разбирате, г-н Балкански. Няма противоречие между законите. Има неспазване на законите. Вие сте извършили действия, които сте счели, че трябва да извършите. И сте нарушили закона. Защото сам сте взел решение за тези действия, и носите отговорност за тях. Ако бяхте извършили някакви действия, в резултат на предписание от данъчните власти, тогава не бихте бил нарушител.
-Но предписание от данъчните власти означава да ми направят ревизия, и да ме глобят, заедно с лихвите, за това че не съм платил някакъв данък. Може да ме съдят и за укриване на данъци.
-И тогава не би имало пране на пари, защото би било изпълнение на указание на държавен орган.
-Струва ми се, че изпадаме в абсурд, г-н Петров. Ако си платя данъка, съм перач на пари, а ако не го платя, съм укривател на данъци. В кой случай мога да бъда изряден гражданин? Какъвто очевидно съм бил, след като два пъти платил един и същи данък и държавата е спечелила повече?
-Не е наша работа да ви консултираме как да спазвате закона. Ние нямаме право на това, бихме изпаднали в конфликт на интереси. Нашата работа е да налагаме закона, и за съжаление – аз наистина ви симпатизирам, за съжаление, този път трябва да ви накажем.
Атанас почти започваше да вярва, че сънува…
-И какво следва сега? – попита той.
-Ще ви съставим акт, ще ви глобим, после прокуратурата ви поема. Вероятно ще трябва да съставим акт и за предишното ви нарушение, защото иначе ще ни обвинят, че ви прикриваме.
-Натрупвате нарушения, г-н Балкански, въпреки опитите ни да ви помагаме…- каза мълчаливият втори полицай.
-Друг на мое място би се разгневил, но мисля, че ще преживея и това. Поне ще има работа за адвоката ми… - каза Атанас.
-Да, вие имате добър адвокат, - каза мълчаливият – Но той не е специалист по конкретно такива дела. Не казвам, че няма да се справи, но ако искате, можем да ви препоръчаме още някой, който работи в тази област.
-Да, колегата е прав. – каза Петров - Този път не можем да ви спасим като си затворим очите, но поне познаваме колегите-адвокати в нашия бранш. Много хора се спасяват, благодарение на добрите си адвокати. Имало е и по-лоши случаи от вашия, които са се разминавали. Поне това можем да направим за вас. Ако искате, няма да съжалявате…
Атанас усещаше, че нещо нередно става в момента, но не беше готов да отговори, защото просто не знаеше какво да каже. Отложи въпроса:
-Благодаря ви, веднага след като говоря с моя адвокат, ще помислим каква помощ да му осигурим за този казус.
Малко по-късно Атанас подписа наказателния акт с глобата и ченгетата си тръгнаха. Обади се на Жорката.
-Как е възможно да стана престъпник, докато спазвам закона?
-Такива са ни законите. Писани на парче и обикновено за да обслужат конкретен човек. Противоречат си едни на други. Да не ти се случва да попаднеш в пресата между два закона. Нали помниш, че те предупредих да изчакаш да е готова фирмата…
-Да, предупреди ме. Сега заради това, първо платих повече данъци, а и ще ме разследват за това, че съм ги платил. А и ми предлагат нови адвокати да наемам…
-Нямам нищо против да наемеш и техния адвокат, мисля че дори ще е много полезен, който и да е той…
-Как може да кажеш, че ще е полезен, без да си го видял.
-Мисля, че ти предлагат схема за подкуп. Адвокатът ще ти посочи определен хонорар, който ще му платиш напълно законно, а той ще го подели с ченгетата. Може и прокурорът да е вътре, и изобщо да не се стигне до дело.
-Няма да давам подкупи на никого. Какво рискувам ако караме по каналния ред?
-Вероятно няма да влезеш в затвора, защото не си осъждан и ти е първо нарушение. Това, че си се стремил да платиш данък е смекчаващо вината обстоятелство. Ако се и признаеш за виновен, със сигурност ще минеш с условна присъда. Но ще се мотаеш с години по процедури и съдилища, докато всичко приключи.
-Няма да давам подкупи, ти поемаш случая. Никакви други адвокати.
-Ти решаваш…
Погледът на Атанас се спря върху Колта. Една напълно ненужна вещ, която може би щеше да изгуби, след като стане осъдено лице и загуби разрешителното си. Но това никак нямаше да му навреди, защото се оказа, че няма да има проблеми с мутри и престъпници. Всичките му проблеми бяха напълно по силата на закона.
А към тях на следващия ден се прибави и нещо като доста лют черен пипер. Секретарката му го свърза с журналист от водеща телевизия. Искал да му даде право на отговор…
-Здравейте, г-н Балкански, аз съм Иван Михайлов от националната частна телевизия…
-Здравейте, г-н Михайлов…
-Обаждам ви се, за да коментирате отправените обвинения и започващите разследвания срещу Вас.
-С какво тези разследвания са ви толкова интересни? Изпаднах в един класически „Параграф 22” и сега си губя времето да се оправям. Сигурно не съм единствен.
-Интересен сте, защото преди половин час министърът на вътрешните работи ви показа в списък на новите разработки в анти-корупционната му кампания. Вие сте на трето място.
Атанас загуби ума и дума за няколко секунди…
-Какво е направил министърът? Не съм чул нищо…
-Репортажите още не са пуснати, но в най-близките новини – които са след около час, ще излезе. Министърът оповести нови акции срещу организираната престъпност, и вие сте сред разследваните във връзка с укрити данъци и пране на пари.
-Мисля, че този, който е писал списъка, доста е сгрешил, и министърът ще се изложи.
-Ще се радвам да чуя мнението ви.
-Разбира се, ще ви представя не мнение, а самата истина, ако искате и документи ще ви дам. Всичко е едно огромно недоразумение, и се дължи на противоречиви закони…
След което пространно Атанас разказа цялата история, и изпрати по мейла копия на най-важните документи. Чувстваше се странно до къде стигна всичко, и как не само стана разследван, защото се беше опитал да бъде изряден, но се озова и в министерския списък на „едрите риби”.
Последната изненада за деня беше самият репортаж. Който окончателно го превърна в едра риба…
„…Днес министърът на вътрешните работи оповести новата си кампания срещу мафията. Започва цялостна проверка на дейността на двайсет и трима бизнесмени, за които има данни, че са свързани с наркотрафика и проституцията. Някои от тях са арестувани. Други отказват да коментират, и ни препратиха към адвокатите си. Единственият, който каза нещо конкретно, беше Атанас Балкански – заподозрян за укриване на данъци и пране на пари. Той заяви, че не укривал данъци, а дори ги плащал двойно по собствено желание. Обяви и, че виновни за проблемите му са законите. Разследващият го полицай от Бюрото за финансово разузнаване – г-н Петров, коментира, че това не е първото нарушение на Балкански, и от доста време службите го следят. Преди време имал операции с банки, ползвани от съмнителни лица…”
Разбира се, ако имаше позитивен елемент в цялата суматоха, той беше че тя ни най-малко не засягаше същността на бизнеса му, отношенията с клиентите и поръчките. Те си вървяха, хората бяха доволни, оборотът се разрастваше, заедно с печалбите. Т.е. независимо от всичко, все пак, основната цел на завръщането му в България се осъществяваше – той отдаваше уменията си на своята страна, и правеше икономиката и малко по-силна. Макар и да не бяха малки, проблемите бяха предимно в личен план. И засега не смяташе да се спасява в личен план като изостави голямата идея, която го доведе тук.
Три дни след репортажа, основният проблем се реши по начин, близък до вълшебния, макар и с цената на една изключително необичайна сделка.
Без портиерът да се обади, и дори без секретарката да може да го предупреди, в кабинета му нахлу около петдесет годишен мъж в скъп костюм, придружен от още двама в скъпи костюми, и шест бодигарда. Атанас хвърли едно око на Колта. Там си беше. Онзи обаче отпрати гардовете, и остана само с двамата костюмари.
-Знаеш добре кой съм…- каза той.
-Чувал съм за Вас…- отговори Атанас. Въпросното лице беше един от най-богатите българи, едър собственик на десетки фирми, и почти постоянно присъстващ в криминалната хроника. Но нито веднъж осъждан. Атанас, с оглед на собственото си озоваване в криминалната хроника, си мислеше дали и този определен за бос на мафията, не беше поне леко попреувеличен като реалност.
-Виж момче, нямам време за много приказки. Много неща си чувал за мен, и повечето не са верни. Но е вярно, че съм престъпник, и може би един от най-големите. Ти също си престъпник, и ако се развиеш в бизнеса, ще ставаш все по-голям престъпник.
-Усещам тази странна закономерност…
-В тази държава, момче, законите са престъпни. Държавата е престъпна. Мисленето е престъпно. Всичко е престъпно. И ако победиш всичко това, и се издигнеш, то трябва да си го направил в нарушение на всички правила на всички тия престъпници. Т.е. ако си нормален и умен, трябва да си престъпник според законите, написани от престъпници.
-Звучите доста логично…
-Защо мислиш момче, от 20 години все на едно място стоим? Толкова ли сме кьопави и толкова ли две тухли една върху друга не можем да сложим? Стоим, защото не можем да се организираме, не можем да оценим кой прави полезните неща, и непрекъснато гледаме към държавата като единствен авторитет. И тя непрекъснато прави закони и закончета, за да ни спасява. Резултатът е законова рамка, в която всеки е престъпник, създадена в името на това всеки да е добре.
-Наистина, бюрокрацията и етатизмът вредят на прогреса…
-Много културно говориш, малкия. Истината е груба и брутална, но не съм тук, за да говорим за нея. Тук съм, за да ти помогна. Но съм и бизнесмен, и ще се договорим за цената.
-Откакто съм дошъл, все някой ми помага за нещо, и все проблеми получавам…
-Знам го това. И аз по тоя път съм минал. Един ден, ако издържиш достатъчно, и ти ще си като мен. Но аз съм тук, защото ме съмнява да издържиш.
-Засега не мисля да се предавам.
-Колко такива като теб прогони тази страна… Виж сега, нямам време. Ето какво… Ще те измъкна от тия простотии с прането на пари, ще ти спра делата и дори министърът ще ти се извини.
-Вие да не сте цар в тази страна…
-Тя е република и няма цар, но съм някой, който ако го няма, много хора ще останат гладни. За тях съм цар.
-В настоящия момент не виждам как можете да ме измъкнете, освен ако не направите някакви сериозни закононарушения. А аз не дойдох тук, за да нарушавам закона. Ще си нося последствията.
-Няма закононарушения, бе момче. Има нарушения по едни закони, и спазване на други. Ще те измъкна с моите хора, които имам, и ще спазим законите. Всичко е въпрос на подбор на подходящия закон.
-Не ми харесва тази работа…
-Харесва ти или не, нямаш избор. Защото аз съм тук не заради теб, а заради тия гърла дето ги храня. Обявили са ме за престъпник, но на такива като мен се крепи тая окаяна държава. Дето работим, въпреки че са ни анатемосали. Не сме нормални ние, луди сме, да знаеш. Но ни има, и сега ти си шанс да помогнем на други хора, да дадем хляб на някого. Вие сте нормалните – тия дето бягате. Но страната се крепи на нас – лудите. И затова не мога да ти цепя басма…
-Какво точно искате…
-Искам като тръгнеш да си ходиш, да не разсипеш бизнеса си, а да ми продадеш каквото може да оцелее без теб тук. Ще ти платя пазарната цена, няма да те измамя. Искам парчетата от твоя проект, които оцелеят без теб, да са за мен. Това след като ти писне и избягаш обратно в Америка. В замяна, ще те измъкна веднага от прокуратурата.
-Но аз не мисля да си ходя в Америка. Ако не си тръгна, какво ще получите в замяна на услугата си?
-Ще си тръгнеш. Сигурен съм. Ти си творец и мечтател, а това е страна за каубои и револвери. Поне десет като теб съм изпратил вече. Но вече се научих да не им губим бизнеса. Спасих много бизнеси, които сега са мои. Хората работят и изкарват заплати. Първите дето избягаха обаче ги изпуснахме и много пари потънаха.
-Няма да си тръгна, аз не съм като тези десет…
-Дано да не лъжеш, момче. Ако не си тръгнеш, с времето ще помогнеш много тук, но ще трябва да се промениш. Ще трябва да станеш престъпник, какъвто съм аз. Охулен и низвергнат, мразен най-много от тия дето храни. Ще ме зарадваш, ако това направиш. Но ме съмнява, и затова искам това – решавам ти проблемите сега, срещу обещание за евентуална бъдеща продажба на бизнеса ти…
Атанас се замисли малко, след което сключи първата си сделка по истинските правила, които владееха страната.
Наистина обвиненията срещу него бяха снети, министърът се извини като го нарече „уважаван американски бизнесмен”. Обясни също, че след справка в американското посолство, са се убедили, че става дума за доказан предприемач, когото негови конкуренти са натопили пред службите.
Атанас не разбираше много логиката на действията на Мафиота. Като му спестяваше проблеми, той всъщност допринасяше за това да остане в България. Чудеше се дали това не е поредната „помощ” от типа на тази на г-н Петров, която има обратна страна…
На първата година от старта, фирмата му вече наброяваше над хиляда души. На всички плащаше добре, провеждаше обучения, осигуряваше бонуси. Когато имаш пазар, беше приятно да виждаш как толкова хора са доволни и как парите все пак правят човека щастлив. Нито Мафиота, нито г-н Петров му се бяха обаждали. Нещата като че ли започваха да се наместват, и той можеше да отдаде пълната си енергия на това, което прави най-добре.
Естествено, първият рожден ден не мина без подарък…
Министърът на труда спусна заповед, с която обърка напълно системата на заплащане във фирмата му.
-Какви са тези измислици сега – трябва да намалявам заплатите на служителите си, заради заповед, която цели да ги защитава…
-Такъв е законът, - обясни счетоводителят – министърът има право да разпростира действието на колективен трудов договор сключен в един бранш, върху всички фирми в бранша.
-Но аз не съм преговарял по този договор. Как така ще ми го налагат.
-Според закона могат. Министърът се аргументира със защитата на работниците от няколко фабрики за брикети. Имаше стачка преди седмица.
-Но ние не произвеждаме брикети.
-В класификатора сме в една група, а министърът може да разпростира договора върху цялата група, а не върху отделни части.
-Но това е абсурдно – някакъв министър ще ми размества заплатите, защото имало стачка в някакви заводи за брикети. И на всичкото отгоре, повечето ми заплати трябва да намалеят…
-Така се получава. Колективният трудов договор съдържа клауза за равнопоставеност на работниците и предотвратяване на сепаративни договори с тях. Искат да не допуснат работодателят да може да се договаря поотделно с всеки работник, а само общо с всички. Затова и работодателят няма право да определя по-високи заплати на работници, на база на собствени критерии. Може да го направи само за всички работници всеобщо.
-Така се ограничава конкуренцията между работниците. Това е уравниловка.
-Точно така. И гарантиране на правата на синдикатите.
-При нас няма синдикати.
-Да, и затова няма с кого да преговаряме за по-високи заплати.
-Аз ли полудявам, или…
-Не, не сме ние лудите. Просто, за да се гарантират правата на цялата маса работници, се ограничават възможностите на отделния работник. И тъй като повечето наши служители по размера на дохода си попадат в определението за „привилегирован служител”, то трябва да им отнемем привилегиите като им намалим заплатите. Единственият начин да запазим заплатите, е ако имахме собствен синдикат, който да участва в преговорите за колективния трудов договор и да наложи тази размер в него.
-Но тогава щяхме да задължим и фабриките за брикети да плащат по-високи заплати, каквито не може и да не могат да платят.
-Да, така щеше да излезе. Но това е хипотетичен вариант, тъй като нямаме синдикат, пък и той едва ли би успял да се пребори.
-Какво ще правим сега?
-Законно няма какво да направим. Договорът е предвидил всички възможни схеми за заобикалянето му. Не можем да раздаваме премии, бонуси, акции, опции пр. Трябва крайната сума да е в договорените рамки. Единственият начин да запазим заплатите е да плащаме част от тях нелегално.
-Но така нарушаваме закона. А и как ще плащам нелегално на хиляда души. Това изисква организация. Да не сме микро-фирма от роднини само…
-Няма друг начин…
-Ще помисля.
Счетоводителят си тръгна. А Атанас за пръв път се обади по свой почин на Мафиота. Описа му ситуацията. И не получи помощ…
-Аз не мога да помагам винаги и във всичко. Имам хора в правораздаването, но какво да правя с тези административни щуротии. Министърът трупа рейтинг, работниците ръкопляскат и гласуват за него. Не съм всесилен. И аз страдам от такива неща, но съм им свикнал вече…
-Никога не съм вярвал, че може държавата да ме задължава да намалявам заплатите. И то под натиск на синдикати.
-Ами плащай кеш, бе момче. Всички го правим…
-Знаете, че не съм дошъл тук, за да работя по сгрешените правила. Искам да работя по правилните.
-В това да спазваш правилните правила, помощ не мога да окажа…
В крайна сметка, и Атанас започна да плаща нелегално. Едно малко нарушение, в името на все пак голямата цел бизнесът да върви, и хората да получават достойно заплащане, когато полагат достоен труд.
На втория месец след тази промяна дойде Инспекцията по труда.
-Г-н Балкански, - каза инспекторът – докладваха ни, и ние проверихме и потвърдихме, че раздавате скрити заплати, върху които не плащате данъци и осигуровки. Нарушенията ви са доста големи вече.
-Г-н Джиджев, - това беше името на инспектора – Едва ли бих могъл да скрия това, което правя, в толкова голяма фирма. Но се надявам да разберете, че нямах никакъв избор. Синдикатите и вашият министър ми спуснаха заповед, според която трябваше да намалявам заплатите. След като вие я спускате, значи се отказвате от приходите от данъци и осигуровки върху предишните по-високи заплати. Не виждам за какво ме гоните, че правя ежемесечни дарения от лични средства на служителите си.
-Г-н Балкански, ние не носим отговорност за колективния трудов договор, който сте сключили, и дали той е изгоден на работниците ви. Ние виждаме, че раздавате пари „кеш”, и законът ни задължава да ги обложим, и да ви наложим глоба. Дарението е добре изследван метод за укриване на данъци и осигуровки, и ние не сме глупави…
-Г-н Джиджев, никакъв колективен трудов договор не съм сключвал. Спусна ми го вашият министър…
-По смисъла на закона, министърът има право да разпростира действието на договора върху всички фирми в даден отрасъл. Това разпростиране е еквивалент на сключване… Иначе би излязло, че вие изпълнявате несъществуващ договор. Естествено и двамата сме интелигентни хора, и разбираме същността на нещата.
-Г-н Джиджев, напуснете веднага кабинета ми, и не се появявайте отново…
Разбира се, това гневно прогонване на инспектора, не реши проблема. Все пак глоби бяха наложени, и данъци и осигуровки начислени. Когато сметката дойде при Атанас и я обсъждаха със счетоводителя, тя по-скоро го развесели, отколкото го ядоса. Глобите представляваха около десет процента завишение над сумата на начислените данъци и осигуровки. Т.е. излизаше, че с цената на тези 10%, беше възможно да се нарушава колективния трудов договор като се раздават пари нелегално, а после се правят ревизии и се плаща всичко на основание на ревизията. Така във фирмата се появи нова длъжност – данъчно-осигурителен доносник. Той беше подчинен на счетоводителя и всеки месец получаваше добре подготвена папка с документи, доказващи нарушенията във фирмата, която представяше на данъчните. Притиснати от безспорни доказателства, те се принуждаваха веднага да направят инспекция и да съставят необходимите наказателни документи. Които незабавно бяха плащани, и така се спестяваха поне възможните дължими лихви. Колективният трудов договор се превърна в непотребна хартия, а данъчните трупаха все повече гняв срещу бизнесмена Балкански, който ги зариваше с работа, и дори не допускаше да се помисли да им плати рушвет, за да не го проверяват изобщо.
Това че изигра системата със собствената и глупост, първоначално развесели Атанас. Но с времето подобни практики започваха да му тежат. Той разбираше, че е успял, но не успял по начина, по който искаше. Това да се научи да успява „по втория начин” беше да помага страната му да пропада. То беше по-лошо от това да успява в Америка, защото тамошният успех поне не вредеше на България. А тук той се превръщаше в типичен български бизнесмен, чиято основна цел е да надцака системата, а не да е част от развиването на една общополезна и прогресивна система. Ако в Америка индивидуалният успех беше просто индивидуален, то тук това беше успех в абсурда. А Атанас не искаше да успява в абсурда. Той искаше да работи, и да прави това, което умее, с което да е полезен и на себе си, и на обществото. А от ден на ден ставаше полезен предимно на умението си да лъже по-добре от другите лъжци. Ставаше част от държавата на лъжата, в която всички се лъжеха взаимно, и всички си вярваха, че са на правилната страна. От ден на ден, все по-често си мислеше, че Мафиота ще се окаже прав. Или трябваше и той да стане мафиот, какъвто всъщност лека полека ставаше, или трябваше да избяга. Единственото, в което Мафиота беше сбъркал, беше шансът за бягство. Атанас никога нямаше да се върне в Америка, беше се заинатил за това, и това го различаваше от предишните „клиенти” на Мафиота. Нямаше да иде и из Европа. Беше си затворил пътя за бягство, и това правеше Мафиота сгрешил в прогнозите си. Но дали пък тогава нямаше да познае в другата си прогноза – че Атанас ще стане мафиот.
Някъде из времето на тези съмнения, се появи г-н Чен…
Той беше доста едър за китаец – на около трийсет и пет, и говореше удивително добре български.
-Г-н Балкански, аз съм представител на китайското правителство. Работя на частни начала и съм нещо като „ловец на глави”. Бих искал да ви поканя да пренесете бизнеса си в Китай.
-Благодаря Ви за поканата, г-н Чен, но с доста ловци на глави съм си говорил, още от времето, когато бях наемен работник в Америка. Не мисля, че има с какво да ме впечатлите. Аз съм американски гражданин, и ако искам да се изнасям на някъде, мога да отида където си поискам..
-Знам, че сте скептичен, г-н Балкански, но съм убеден, че офертата ни е добра за вас. Ние знаем в каква позиция сте, и ви предлагаме точно каквото искате. Не ви предлагаме пари, или някакви привилегии. Ние просто ви предлагаме страна, в която искате да работите.
-Аз искам да работя в България. Нямам нищо общо с Китай…
-Напротив…
-Не ви разбирам…
-Вие искате да работите в България, защото сте българин и вярвате, че така споделяте успеха си с нея.
-Ето че сме на едно мнение…
-Но всъщност вие искате да работите в Китай.
-Тук отново не сме на едно мнение…
-Вижте, г-н Балкански, погледнете истината в очите. България не е това, което искате. Тя е вашата Родина, но е един абсурд на здравия разум. Това е страна, която прави всичко срещу себе си, вреди си, самоунищожава се, и пречи на тези, които искат да и помогнат – такива като вас. Вие искате да работите в прогресираща страна, да споделите успеха си с нея. А вместо тава се превръщате в част от регреса, като страната ви променя вас самия като ви интегрира в абсурда.
Думите на китаеца бяха съвсем верни и съвпадаха със съмненията на самия Атанас. Но това не отговаряше на въпроса защо трябва да ходи в Китай, и как от там ще помогне на България.
-Начинът да се борим с това е да сме тук, и да променяме страната. Убеден съм, че ако повече хора полагат усилия като мен, ще успеем…
-До момента какво променихте в България, и какво тя промени във Вас…?
Въпросът беше реторичен, затова не получи отговор, и г-н Чен продължи:
-Проблемът не е само на България, г-н Балкански. Целият западен свят затъва в собствените си лъжи. Дори американците, които може и да се спасят, заради вродената си искреност, но може дори те да затънат. Вие в България сте сред най-напредналите в глупостта, но вълната на глупостта изобщо не е само ваша.
-Съгласен съм, че доста се бюрократизира и усложни цялото западно общество.
-Не просто това, г-н Балкански, цялото западно общество се самоубива. То е подчинено на алтруистични измами, звучащи добре, но нямащи икономическа основа. Вие затъвате в грижи за хората, за които няма кой да плаща, защото самите грижи демотивират онези, които трябва да плащат. А гражданите са единствените, които могат да платят.
-Наистина доста се разрастват облагите без труд…
-Вие западняците, белите хора, всички сте марксисти…
-Хахаха, кой го казва – представител на „Червения ъгъл”…
-Да, ние доста добре сме изучавали марксизма…
-И твърдите, че ние сме марксисти…
-Не го твърдя, то е очевидно. Вие изграждате системата „от всеки според възможностите, на всеки – според потребностите”. Може би вместо възможностите сте сложили „желанието”…
-Имате чувство за хумор – всеки работи колкото желае, и яде колкото иска…
-Ако беше само хумор, би било весело.
-Мисля, че прекалявате с оценките.
-Защо да прекалявам? Аз ви говоря за тенденция. Това че не сте стигнали още до края и, не значи че не вървите по този път?
-Надценявате възможностите на левите сили…
-При вас всъщност няма десни…
-Отново ме карате да се смея – та вие сте комунисти…
-Г-н Балкански, кога за последно чухте някой да обсъжда задължението на човека да работи? Няма да ви чакам да отговорите, защото доста ще има да мислите. Никой не го обсъжда. А непрекъснато обсъждате правата на хората да получават нещо – в социален план, жизнен стандарт, условия на труд, почивки…
-Има истина в това, но…
-Вашето общество, г-н Балкански е безнадеждно болно. Тръгнали сте по спиралата на безкрайните човешки права, които тъй като са човешки, оправдават това да се получават при всички положения, без оглед на положените усилия. А всяко право, от зората на човешката история, идва в резултат на някакви положени усилия. Когато разделите едното от другото, неминуемо се стига до колизия – потреблението лавинообразно се увеличава, а производството се свива. Всеки консумира правата си, очаква те да са му осигурени, без много да мисли, че очаква други да му ги осигурят. В крайна сметка всичко пропада.
-Прав сте, но не мисля че процесът е необратим.
-Ако не стане чудо, не виждам какво може да удържи лавината на гарантираните права да помете все по-хилавите трудоваци…
-Това е много философски въпрос, който може да се разглежда в различни посоки. Но той не обяснява защо трябва да идвам в Китай?
-Защото, г-н Балкански, вие искате да работите за нещо прогресивно. А Китай е точно това. Ние минахме през много по-жесток комунизъм от вашия. И това може би ни поучи. Точно в момента в Китай ценим преди всичко труда и работата за постигането на нещо, и никак не си правим илюзиите, че имаме право на нещо да го получим, просто защото е човешко право…
-Впечатлява трудолюбието на китайците. Превзехте много индустрии с евтин труд.
-Едва ли ще намерите евтин труд точно за вашия бизнес, г-н Балкански. Висококвалифицираните и при нас са скъпи. Не ви каня да правите манифактура. Искаме вашият бизнес, и уверявам ви, няма да са ви евтини работниците. Каня ви, защото ще работите там, където се мисли нормално и еволюцията е нормална. Каня ви в здрав и ставащ все по-силен организъм…
-Пропускате нещо много важно, г-н Чен…
-Не мисля…
-Вие залагате само на допускането, че се стремя към индивидуален успех. Но аз това вече съм го постигнал – и в Америка, и тук. Макар че тук правя някои компромиси и част от успеха е регресивен. Но аз искам да споделя успеха си със страната си, т.е. да постигна още нещо. Искам да променя мисленето в България, искам да я излекувам от заразата на социалните права и марксизма, както го наричате. Тази страна има шанс, само ако здраво мислещите сме тук, и разреждаме масата на глупостта. Моят стремеж към успех не е само във финансово отношение. Аз искам да успея в битката за мисленето.
-Всъщност аз точно затова съм сигурен, че ще дойдете в Китай…
-Отново говорите с китайски недомлъвки…
-Вие не можете да спасите страната си като храните болестта, г-н Балкански. Вие това правите. Нищо не сте постигнал в битката за мисълта. Напротив – вашата мисъл се променя. Но давате способностите си в изкарването на пари на тази поквара, която така живее по-дълго.
-Да не би да искате всичко да изоставим и да се срути? Това е геноцид…
-Срутването е неизбежно. Колкото повече го отлагате, толкова повече напрежение се натрупва, и по-тежко ще е то. Т.е. вие влошавате положението.
-Но не мога просто да избягам – това противоречи на всеки здрав разум. Човекът е учен, и е свикнал да се бори, дори в безнадеждна битка…
-Да се бори, но не за да помага на глупостта, г-н Балкански. Освен това, ако дойдете в Китай ще е по-добре и в тази ви борба.
-Да за Китай ще е по-добре…
-Не за Китай, а за България. Както и за всяка друга страна, която съхрани достатъчно свои хора в разумна среда за времето, когато разумът се завърне и в нея. Краят винаги е оптимистичен. Разумът винаги се връща, защото само той се опира на обективната реалност. Добре е когато това стане, да има готови българи, които да се върнат и да изградят страната отново. И не само българи… Французи. Германци. Испанци. При тях трусът ще е още по-голям, защото ще паднат по-отвисоко.
-Трябва да призная, че не мога да намеря грешка в думите ви. Но не мога да се реша на такова нещо. Плашещо и объркващо е…
-Имам един последен коз, г-н Балкански…
-Интересно…
-Ако пренесете бизнеса си в Китай, ще сте текущо по-полезен дори на България. Защото всички тези разходи – основно на време и интелект, които влагате за да се занимавате с глупостите тук, ще ги посветите на бизнеса си. Ще спечелите повече, и ще можете да възлагате повече поръчки на подизпълнителите си. Мисля, че дори ще можете да запазите и хората в настоящата си фирма, която да се превърне в основен подизпълнител и партньор тук. Ние искаме просто Вас, без да вредим на тези около вас.
-Всъщност това, което ми казвате, е че допълнителният икономически ефект от работата ми в Китай ще позволи още повече печалби и в България.
-Точно така. Фактически нищо няма да се промени тук. Но не съм сигурен дали с промяната в мисленето ви, ще искате да давате и още от допълнителните ползи, за да крепите покварата. Досегашната ни практика сочи, че от морални подбуди, привлечените в Китай запазват старото ниво на бизнес в страната си, но не изгарят от желание да наливат още, за да хранят глупостта.
-Имате впечатляващи наблюдения.
-Да, ние имаме цялостна и дългосрочна политика.
-Вие всъщност искате само евентуалната допълнителна печалба от моите способности, ако познаете, че са високи. Не искате нищо от България…
-Точно затова съм убеден, че ще приемете…
-Вие искате да „изправя рамене”, правите го като по Ранд…
-Да, и ние сме чели тази книга, и то доста по-добре от вас сме я прочели…
-Атанас изправи рамене…
-Вие го казахте…
…Атанас Балкански… възраст 31… заминавате за Китай… - каза граничният полицай докато гледаше паспорта му.
- Да...
- На екскурзия сигурно – да видите Великата стена? – попита съвсем лаконично полицаят…
- Не, ще работя там…
Този път усмивката на лицето на полицая не можеше да се разчете по друг начин, освен като върховното задоволство на „казах ли ти”…
Добри Божилов
05.03.2010
